Дневникът на едно излекуване– част 8

28

Това, което не ме убива, ме прави по- силна?!

Хич не бях съгласна в момента!

Мотаех се из къщи вече втори ден. Не бях се и къпала, след като оная нощ висях в банята, докато не гъбясах и пак не можах да сваля миризмата на пот от себе си. Така че обявих къпането за загубена кауза и сега са търкалях наоколо.

Такъв безпорядък не беше царувал тук никога. Мисля, че дори прекалявах с чистенето и лъскането. Сега ми беше добре сред купищата неизмити чинии и чаши, а разхвърляното легло ми се струваше двойно по-притегателно. Големият пепелник преливаше от фасове, но аз дори не посегнах да го изхвърля, просто взех малкия и продължих да пълня и него.

Нацъфтелите клони отвън бяха “симфония за очите”, но музиката им звучеше определено миньорно.

Никой не се обаждаше.

Не ми се излизаше, не исках да се срещам с никого. Мобилният ми беше изключен, домашния го знаеха само шепа хора. В това число и той.

Марти.

Моята най-побъркана любов.

Запознахме се случайно, при среща с общ познат на улицата, който ни представи един на друг.

Погледнах го в очите и изпитах страх. В тях имаше нещо различно...нещо като тунел... към мене самата. Сега като си мисля - как да не се ужаси човек...

Предложи ми съвсем естествено да повървим заедно, отивахме в една посока. Съгласих се със свито сърце. Май по-скоро нямах желание да го правя, но нямах сили и да откажа. А после се завъртя една...

Докато не откачих съвсем и не разбих всичко на пух и прах.

Всъщност Марти ме беше насочил към оня здравен кабинет, при една (отново) случайна среща на улицата месец и нещо след разгрома. Случи се точно на Св. Валентин. Не знам какво видя в лицето ми, но ме попита добре ли съм.

И понеже не можах да отговоря, а само сведох очи, за да скрия бликналите сълзи, просто извади една визитка и я тикна в ръката ми.

После каза:

- Ще ти се обадя някой ден. - и ме остави сама и разтреперана там, на шумната празнична улица...

29

С Марти можех да спя в едно легло, със задължителните почивки обаче. Когато усетех нужда от тях, просто си измислях причини да не оставам през нощта. И внимавах да не го гледам в очите, когато си тръгвах...

Доста време ме изтърпя. При положение, че не му давах да ме целува...

Само ме гледаше с оня поглед– тунел и ми разказваше играта!

30

Вярно бе, че в един предишен етап от живота си бях го ударила почти на промискуитет. Няколко пъти минавах с лекота от един приятел на друг. Те не се и опитваха много-много да ме задържат, още повече че категорично отказвах да правя френска любов...

Имах си стройна теория за оправдание: Животът е кратък, живей за мига, гаудеамус игитур и прочие. Пък и нали не вредях на никого!

Аргументи от рода “каква майка ще бъдеш, като живееш така” хич не ми действаха! По една много проста причина.

Мразех децата.

Цяло чудо си беше как успях да завърша висше образование, при това с нелош успех. Бях избрала психологията, естествено!

Я, каква беше тая крива усмивка в огледалото?! Понечих да си намигна, но се отказах. Не ми идваше отвътре. Наздраве, съкровище!

Още една мръсна чаша...

Тогава и през ум не ми минаваше, че вредя най-вече на себе си.

31

От тия ретроспекции носът и очите ми съвсем се подуха.

Но съм далече от вида на стар мъдър китаец. Приличам по- скоро – любим холивудски лаф – на нещо, донесено от котката...