Един ден (запечатан в ума ми чисто и ясно) ти ме попита: " Искаш ли ме? Желаеш ли ме? "
   - "Искам те!" казах аз... Не казах, а написах.
Бавно, с бучка, заседнала в гърлото, пишех го...
Очаквах реакция! Очаквах изблик на чувства!
Не знаех какви. Дали гняв, страст, отхвърляне... Не знаех, но исках го!
  А ти поредният женкар беше, вживял се в ролята на Дон Жуан. За тебе всичко игра беше! Игра със съдбата...
    А аз влюбена и сляпа, твоя бях!
 Минаваха дните така... с моята силна несподелена любов.

Друг ден, месеци по-късно отново писахме си.
 Този път намесен беше друг човек - Твоя сегашна авантюра, моя приятелка добра.
  Деляхме те, а не искахме. Ослепели бяхме от таз пуста обич.
  И така намразихме се! Лошото желаехме си... Чиста женска завист, казано на кратко. А ти отстрани гледаше, вероятно друг флирт провеждаше.

Известно време така стояха нещата.
Любов между момче и момиче... Или не! Грешка! МОМИЧЕТА.

Заедно с това и завист имаше. Завист между две момичета... а дали беше точно завист и аз не зная.

Каквото и да е било - Свърши се!

И двете тръгнахме по друг път без момчето (поне за мен говоря), което желаехме до смърт!

Преди желаехме го, а сега той нека съжалява!