В купето влязох пръв и веднага си избрах предпочитаното при пътуване място – в ъгъла, до прозореца, в посока на движението. Следващият пътник пък се настани в другия ъгъл, до вратата. Явно и той предпочиташе локомотивът да е пред него. Носеше малък сак. Постави го на багажника над себе си, а пакет, обвит във вестник, остави върху скута си и някак внимателно положи ръка върху повърхността му. Не можех да си отговоря какво точно придържа. Бързо реших, че е картина – формата поне наподобяваше рамка, а това, че не се реши да остави пакета без надзор, ме насочи да си мисля, че се опасява да не би да се счупи стъклото. В същото време изключих възможността да е купил картина. Нито в един магазин или в галерия не биха използвали подобна опаковка. Дори и художник от уважение към себе си и към труда си би намерил друга хартия, за да предпази творбата си при носенето й. Като се задоволих с отговор, че вероятната картина се пренася от едно място на друго и едва ли е толкова ценна, крадешком огледах притежателя й: беше малко над петдесетте, облечен изцяло в черно – от обувките и чорапите до костюма и ризата. Дори и вратовръзката му беше в малко по-светла пепеляво-черна гама! Лицето му беше напрегнато и сякаш върху му беше застинала някаква мъка, каквато единствено най-близките знаеха...

В този момент откъм перона се чу свирка и композицията бавно напусна гарата. Други пътници не се качиха, така че двама щяхме да си правим компания за времето на съвместното ни пътуване. Уж гледах изоставащите зад нас дървета, поляни, пътища, а с крайчеца на окото си виждах как съседът ми по място поповдига ъгъла на вестникарската страница и след секунда-две някак нервно и яростно го връщаше в предишното положение, сякаш не искаше да се разкрие по-голямо пространство от предмета, който придържаше. В продължение на десетина минути това действие и се повтори, и се потрети, и се почетвърти...

Излязох в коридора, но всъщност застанах така, че добре виждах ръцете на съпътника си. Съответно – и предмета, който все още не можех да определя какъв е. Когато мъжът поразгърна много повечко от вестника, можах да разчета написаното с едри букви, разположени в два реда: „НАГРАДА ЗА ГРАЖДАНСКА ДОБЛЕСТ“. Повече не видях – примерно името на този, комуто отличието е отредено. Но и не ми трябваше – научих най-важното, разпъващо толкова дълго любопитството ми: не било картина, а награда, поставена зад стъкло и в добре подбрана рамка. Сега обаче се промъкнаха въпросите „Кой му я дал? За какви заслуги?“. Най-вероятно, след като я носи със себе си, получил диплома преди часове, пък и строго официалното му облекло напълно предполагаше, че е точно за подобен случай...

Мислите ми се блъскаха в главата, а с мълчанието в купето нямаше как да получа отговори. И при поредното отронване на въздишка от страна на непознатия не издържах:

–Изглежда за кратко сте били в столицата?

–Така е: сутринта дойдох, за обед имах среща и сега бързам да се прибера...

–Случайно видях, че сте удостоен с високо отличие... Сигурно заради него сте били в София?

Съпътникът ми трепна. Положи длан на плоскостта пред себе си, сякаш в крехкостта на стъклото търсеше опора, и внезапно простена:

–Не е награда тя, а проклятие!

Думите му ме изненадаха и не можах да скрия това:

–Как така?! Не на всеки се отдава подобно признание.

Вероятно мъжът е имал нужда от подтик, защото бавно и някак отнесено заразказва:

–Аз съм от N. Преди три месеца, някъде към десет часа вечерта, като се прибирах вкъщи, ми направи впечатление, че млади мъже товареха някакви пакети. Стори ми се, че недалеч от тях двама униформени наблюдаваха какво става, но не в посока на групата, а обратно – към улиците, които водеха към младежите. Отначало си помислих, че са полицаи, но това, че бяха така отдадени да следят да не би да се появи нежелано присъствие, ме накара да се усъмня, че двамата всъщност са с камуфлажни дрехи. Сградата, откъдето пренасяха кашоните, от години бе необитаема. Затова предпочетох да не се разкривам и незабелязано напуснах мястото. И понеже бях убеден, че се извършва нещо нередно, когато се отдалечих, позвъних на 112. Големи процедури: че кой съм, че по какъв въпрос звъня, че какво съм видял, че колко души били, че на какъв адрес се намирала сградата и пр., и пр. Не бях още прекрачил прага на къщата си, когато чух сирените на две или три полицейски коли. Не допусках, че съм ги разкарал напразно, защото – доколкото можах да се ориентирам – групата не нахвърляше пакетите, а ги подреждаше, за да съберат колкото се може повече... Следобед двама полицаи дойдоха в службата ми. Нищо обезпокоително – от 112 знаеха имената ми, номерът на джиесема ми би трябвало също да им е излязъл – никакъв проблем да научат и къде живея, и къде работя... Качиха ме на автомобила си. Допусках, че ще ме водят в районното за допълнителни сведения или пък да подпиша протокол, а те спряха пред болницата... Отправихме се към моргата. Да съм опознаел някого...

Тук гласът се скъса и мъжът с мъка отсече:

–Сина си!

–Катастрофа ли? – попитах аз, не очакващ подобен развой в разказа.

–Никаква катастрофа! – въздъхна дълбоко той. – Обясниха ми, че действително съм станал свидетел на прехвърляне на голяма пратка с наркотици, а изпращачът бил... моят син!..

–Преди три месеца, казвате?! Спомням си – случаят беше изведен на челно място в новините... Имаше замесени и полицаи...

–Да, за него става дума! Съобщиха го вечерта, след като бях в... моргата.

–Ама тогава нищо не се спомена да престрелка, за убийство... Говориха, доколкото си спомням, за арести и за предстоящи служебни наказания за полицаи...

–Точно така!... Познавам сина си и зная, че въобще не се занимава с никакви наркотици. Нито е употребявал, нито пък ги е пласирал... А пък да бъде начело на трафиканти – абсурд!!! И негови близки приятели питах. И те същото казаха... Официалната версия обаче е, че именно той бил тарторът на групата, а когато го повели за справка, започнал да буйства, побягнал и ... рикоширал куршум го свалил на земята. Цялото разкриване станало в рамките на 14-15 часа!? Как да повярвам?!... Писах къде ли не... Настоявах само за едно – за истината. За нищо друго!... Имаше след седмици наказани полицаи... Един от началниците им си подаде оставка. Друг се пенсионира. И толкоз!... Мен пък ме извикаха в София, за да ми дадат тази диплома... И какво излиза – доблестен гражданин, не се поколебал... да предаде сина са...

И както говореше, млъкна. Аз също не продумах. На гара N му стиснах ръката. И отново не казах нищо.