Аз живея в един гараж. Стопаните му нямат нищо против. Те много ме обичат. Там, в гаража, родих своите малки котенца. Всеки ден се разхождах из квартала, за да си търся ядене. Не че нямаше – собствениците на гаража ми даваха, но друго си беше – да се разходя.
Срещу гаража имаше един дом, за младежи, които нямаха родители. Там веднъж видях един мъж, който винаги ходеше облечен с костюм. Носеше вратовръзка или някакви шарени неща, които стояха на ризата му. Веднъж се приближих до него и казах с най-чаровния си глас: „Мяу!“. Той по детински ми каза: „Мац! Пис-пис!“. Разбира се, че това ме развесели. Колко са интересни хората – смятат, че ако кажат това - котката по подразбиране трябва веднага да дойде при тях. Не е така, но те не го знаят…
Е, завързахме познанство с този мъж. Даже се качих на коляното му и позволих да ме погали. Ах, че хубаво ми стана! Освен това, той започна да ми носи всеки ден котешка храна, която оставяше под масата. По този начин знаех, че разходката ми няма да е мно ...