Аз живея в един гараж. Стопаните му нямат нищо против. Те много ме обичат. Там, в гаража, родих своите малки котенца. Всеки ден се разхождах из квартала, за да си търся ядене. Не че нямаше – собствениците на гаража ми даваха, но друго си беше – да се разходя.
Срещу гаража имаше един дом, за младежи, които нямаха родители. Там веднъж видях един мъж, който винаги ходеше облечен с костюм. Носеше вратовръзка или някакви шарени неща, които стояха на ризата му. Веднъж се приближих до него и казах с най-чаровния си глас: „Мяу!“. Той по детински ми каза: „Мац! Пис-пис!“. Разбира се, че това ме развесели. Колко са интересни хората – смятат, че ако кажат това - котката по подразбиране трябва веднага да дойде при тях. Не е така, но те не го знаят…
Е, завързахме познанство с този мъж. Даже се качих на коляното му и позволих да ме погали. Ах, че хубаво ми стана! Освен това, той започна да ми носи всеки ден котешка храна, която оставяше под масата. По този начин знаех, че разходката ми няма да е много голяма и храната ще ме чака.
Много го обикнах този човек! Всеки ден ходих да го видя. Не ставаше дума вече само за храна. В душата ми навлязоха много приятни и топли чувства: нуждаех се от него – беше ми безкрайно приятно да ме гали. Тогава ме обхващаше спокойствие и започвах да мъркам на коленете му. Веднъж дори, както си бях на масата, протегнах муцунката си към него и поисках в знак на обич и благодарност за го лизна по носа. Той се отдръпна. Не ми позволи, но аз си знаех своето! Исках да му се отблагодаря по моя си начин. Скочих на дясното му рамо. С двете си лапи обхванах нежно главата му и започнах с грапавото си езиче да ближа косата му. Той много се зарадва! Остави ме…Аз му благодарих дълго, дълго…
Той е прекрасен човек. Усещам, че е добър. Мисля си, че добротата при хората личи по отношението им към нас, животните. Та нали ние сме слаби и ако не са добрите хора, ние бихме умрели от глад и мъка!
***
- Мяу! Мяу!
- Ей ти, хубавице! Коя си ти?
- Мяу! Мяу! Аз съм дъщерята на твоята приятелка.
- Боже, как приличаш на нея! Сякаш си ѝ одрала кожата. А къде е майка ти?
- Мяу! Една кола я блъсна. Вчера. Пресичала улицата. Била - може би замислена – не видяла навреме колата и тя…тя я премазала! Мама умряла на мига!
- Миличка, знаеш ли, че много обичах майка ти? Всеки ден се виждахме с нея. Носих й вкусна котешка храна…
- Мяу! Знам. Ти си много добър човек! Много ми е мъчно за мама! Тя ме лижеше по вратлето. Галеше ме с лапичките си. Много ми липсва, така да знаеш!
- Миличка моя, искаш ли да те взема и да те заведа вкъщи? Ще те гледам много добре.
- Не, ще си остана тук! Искам да живея на това място. То ми напомня за мама. Ще ходя по нейните пътеки. Тук има и прекрасни момчета. Един черен котарак със зелени очи много ме харесва. Смята да се оженим. Даже веднъж ми каза, че много ме харесва.
– Благодаря ти, човече! Бъди благословен! Ти си добър с животните, а смятам - сигурна съм, че си добър и с хората. Прави им добро! Господ ще те възнагради. – Миличката ми мама! Не можа да ме види пораснала. Колко много приличам на нея! Скъпа моя мамо, дано си на по-добро място, където има само гъши пастет и други лакомства!
- Довиждане, прекрасна моя приятелко! Толкова си красива! С тези невероятни очи!
- Довиждане, добри ми човече! Носи ми понякога от яденето, което носеше на мама. Нали няма да те затрудни? Много те обичам! Ние, котките можем да дадем на хората своята изключителна нежност и признателност. Съжалявам да го кажа, но при вас хората, не е така.
28.10.2022 г.
© Валентин Кабакчиев All rights reserved.