В едно далечно царство, чиито земи били сгушени в полите на висока планина, живеела девойка на име Калия. Наглед тя била съвсем обикновена, нито много красива, нито много умна, нито много сръчна. Имало обаче нещо, с което тя се отличавала и с което станала известна отвъд пределите на родното си село. Това нещо било добротата й. Да, по света има много добри хора, но добротата на Калия била особена, веществена сякаш.

Когато Калия вървяла по планинските пътеки, птичките зачуруликвали още по-весело, увехналите цветя се раззеленявали, а животните поспирали, присядали и се усмихвали. Дори злите вълци заприличвали за момент на добродушни овчарки. Докоснела ли човек, той мигом забравял лошите си мисли и дрязгите със съседите и роднините си. Само с поглед можела да пречиства затлачени от злоба души. А зиме снегът под краката й се топял и от замръзналата почва кокичета показвали главички.

Всички се чудели откъде е дошла тази нейна дарба. Баща й бил ковач, а майка й тъкачка на килими, съвсем обикновени хорица без благородно потекло.

Заразени от добротата й, селяните живеели щастливо и задружно. Нивите им раждали богата реколта, а кравите, овцете и козите давали много мляко. Бедняци нямало. Когато някой бивал връхлетян от беда, всички се втурвали да му помагат. Калия не можела да лекува, но болните ходели при нея, защото облекчавала страданията им чрез добри мисли.

Разчуло се за Калия из цялото царство. Един от царските синове, Натанаил, решил да провери дали в цялата тази работа няма някаква измама. Той бил недоверчив по природа и със сприхав характер.

Една вечер Натанаил спрял черния си кон пред къщата на Калия и викнал:

– Тук ли живее онова момиче, дето уж е изтъкано от доброта? Искам да го видя.

Майката на Калия изскочила на двора и като видяла кой е дошъл, едва не припаднала от вълнение. Извикала дъщеря си и дала на прежаднелия принц да пие вода.

Натанаил изгледал критично Калия, която била облечена в обикновени селски дрехи, и й предложил да се разходят из селото. По пътя двамата се разговорили, за простички неща като времето, реколтата, търговията. В един момент Калия хванала Натанаил за ръката и рекла:

– Ти си добър човек, но те тровят едни мисли... Трябва да се отървеш от тях. Разкажи ми!

Принцът я погледнал стреснато и понечил да отдръпне ръката си, но се въздържал. Усетил леко затопляне в сърцето, сякаш нещо там се разтопявало и омеквало. Поколебал се. Не бил свикнал да се доверява на хора от простолюдието. Обаче думите започнали да се изливат сами от устата му:

– Всички си мислят, че е много хубаво да си принц, но не е така. Непрекъснато се караме с братята ми. Всеки от нас крои планове да се домогне до престола, когато баща ми умре. В двора интригите са ежедневие. Подлостта и покварата са навсякъде. Везирът мами и краде. Понякога ми иде да се махна и да заживея в пещера високо в планината. – Очите му се насълзили.

Когато принцът си тръгнал, Калия признала на майка си:

– Тези в двореца са съвсем различни от нас, много ми бе трудно да вдъхна доброта на този принц.

Но Натанаил явно бил усетил положителна промяна, защото не след дълго отново се появил. Този път двамата прекарали доста време заедно. Принцът се усмихвал искрено за пръв път от години. Вече не ламтял за богатства и власт. Бил решен да търси щастието не в двореца, а другаде.

Натанаил и Калия се привързали един към друг. Той при всеки удобен случай отскачал до селото. Двамата често можело да бъдат видени да се разхождат хванати за ръце.

Един прекрасен пролетен ден, когато слънцето напичало, надничайки иззад високите планински върхове, Натанаил коленичил пред Калия и я помолил да му стане съпруга. Калия не се колебала, веднага приела, защото в сърцето й също горяла любов. Единственото, което я притеснявало, било как ще й се отрази животът в двореца и дали няма да бъде смачкана от греховността там. Първоначално наистина й било много трудно, но няколко седмици след сватбата и там се възцарил духът на добротата – братята престанали да се карат, придворните зарязали интригите и разгула, дори везирът намалил измамите и кражбите. Царството разцъфнало като любовта между Натанаил и Калия. Настанало време на благоденствие и възход.

Обаче владетелят на съседното царство завидял. Един ден той нахлул с войските си и започнал да плячкосва. Който му се противопоставел, губел живота си. Хиляди невинни селяни паднали, покосени от мечовете и копията на войниците.

Царят натоварил Натанаил, който бил най-опитен във военното дело, да прогони врага. Принцът събрал войска и тръгнал на поход. В една мъглива ноемврийска утрин двете армии се изправили една срещу друга. Боят бил жесток. И едните и другите търпели големи загуби. И изведнъж, докато гледал със свито сърце клането, Натанаил извикал:

– Спрете, ще ви дадем нашите земи! Безсмислено е да загиват хора. Вземете всичко, само мир да има!

Войските на Натанаил отстъпили по негова заповед.

Принцът се прибрал с наведена глава в двореца. Никой обаче не го упрекнал за малодушието, защото добротата на Калия се била просмукала навсякъде.

Когато разбрала какво се е случило, Калия се оттеглила в една висока кула и дълго мислила. През нощта целунала по челото спящия кротко Натанаил и се измъкнала от двореца, облечена в селските си дрехи. Смятала да превърне в свой дом някоя планинска пещера и да избягва всякакви контакти с хора. Била осъзнала, че заради нейната доброта царството е на път да се разпадне и че на царуващите не се полага да са добри.