Бащиният дом е местенцето, в което всеки има място, независимо от неговото провинение. Той е последният пристан, в който тежко ранената душа може да си отдъхне, поне за малко преди поредния сблъсък със силите, които я тласкат с изпепеляващ натиск. Твърде високи са дуварите на истинския дом за тези сили. Те не могат да ги прекрачат, прескочат, дори не могат и да минат пред тънките пукнатини в тежката зидария. Но понякога там се появяваха отвори. Големи, широки и зеещи дупки в оградата, които пускаха вътре да влязат стихиите на лъжата, измамата, клеветничеството, хорските зли езици. Тогава бащиният дом се превръщаше в дома на мащехата – неприветлив, тесен, прашасял. Място, в което душата се чувстваше като в клаустрофобия и където сякаш някой я стискаше в преса. Изстискваше последния ù живец и я превръщаше в употребяван парцал, който единствено и само вегетираше под ударите на тежките юмруци на обществото. Но защо някой би допуснал домът от подслон да се превърне в кошер на оси? Дали за запазване на семейната чест, дали от предпазване от одумване, всеки можеше да намери причина, когато иска. Причина, поради която да изгониш собственото си дете от дома си и да го отпратиш далеч от очите си. Колкото и да болеше, историята на Папаз дере помнеше много мащехови домове. Те изпъждаха своите деца, гонеха ги до външната порта. Като диви животни. Сякаш бяха натрапници в техния малък подреден свят, в който не искаха никой да се меси. А душата копнееше просто за малко обич, за мъничко състрадание, за да може да се пребори със своите несгоди. Такава обаче нямаше.
Жътвата наближаваше, а с това хората все по-активно започваха да се трудят около предстоящата кампания. Особено при арендаторите кипеше активна работа. Механизаторите стягаха машините за жътва, оглеждаха за малките детайли, които са пропуснали и извършваха последни настройки на приспособленията. Всеки се грижеше за поверения му трактор или комбайна, като знаеше, че от това ще зависи колко ще вземе. Както казваше бай Рамадан - „като има за мене, ще има и за вас, стига сте правили АПК-рски работи”. Останалият манталитет на по-старите работници от времето на ТКЗС дразнеше на моменти, защото те се опитваха да претупват нещата, което водеше до ядове, особено по време на прибирането на реколтата. Тези „дървени философи”, както ги наричаше Никола, бяха чисто и просто за изгонване, но заради няколко точки, с които щяха да се пенсионират, все още търпяха закрепостения начин на вършене на работата. Само Сюлейман ефенди не се оплакваше от тях. И това поради простата причина, че него не го интересуваха нито работниците, нито реколтата, нито какво става въобще. Той се изживяваше като истински ефенди, дори като бей, на който всички трябваше да слугуват, а той само да лапа паричките. Нищо, че дори гаргите му се смееха на червения фес, а децата го целеха с джанки „уж без да искат”. Определено беше чешит, който също като старите работници, по-скоро дразнеше, отколкото помагаше. Но Папаз дере, както бе известно, бе пъстрото от характери и вярвания, които провокираха любопитството на всеки един посетител. Особено по време на жътва. Тук все още откриваха жътвата с много интересни обичаи, които трудно можеха да се видят на други места.
Сюлейман ефенди беше ядосан от нещо. Работата днес не спореше. Постоянно се разхождаше до града с колата за части за машините. Въпреки че не знаеше дори какво точно купува, той не обичаше нещата да се вършат в последния момент, но както му казваше Рамадан Февзидин – „Ефендим, като ти е през ибрик, пак ще си със празен шиник”. Широката усмивка на бай Рамадан, докато му рецитираше тая крилата мисъл, докарваше карамелено зачервяване на лицето на ефендито и той само дето не започваше да пуши от ушите. Разбира се, раздразнителността на нескопосния арендатор беше много атрактивна, особено когато започваше да ръкомаха и да ругае на някакъв измислен език, от което никой нищо не разбираше. Тогава той уволняваше наред, поне на думи, и предизвикваше истинско веселие около себе си. А това го дразнеше още повече. Защото беше смешен в лицето на хората.
Ефендито слезе от колата пред къщата си в Мурад бей махала и тръгна през каменната алейка, за да стигне до централния вход. Високият дувар, който беше вдигнал, го предпазваше поне от клюки за това, което става в дома му. Но той така си мислеше. Крясъците, които се чуваха особено през нощта, вече бяха банални за всички, но задължителна тема на сутрешните разговори на комшиите. Когато се прибереше от кръчмата пиян, имаше два варианта – да набие жена си по някакъв измислен повод, или тя да го набие с точилката за баклава, по повод, че се е напил така, че трудно върви. Но той биеше много рядко, дори почти никога. Когато влезе в къщата, Ялдъз го посрещна хладно, както винаги, без да обели и дума. Вечерта беше достатъчно гореща, но със своето присъствие Сюлейман я правеше направо вряща. Той до такава степен нажежаваше напрежението в стаята, че дори търпеливи хора като дядо Пимен и Хаджи Исмаил понякога не го понасяха.
- Ялдъз, що не говориш. Да не да съм ти дал по-малко пара, да не можеш да си купиш от Рамзието нови парцаляци?
- Сюлейман, като почнеш да говориш едни работи, дето не ти разбира главата, яд ма е…
- Ти недей да дрънкаш, ами донес една ракия, че ожеднях неска от толкова работа.
- Да не си писал пак документи за банката, щото знам тогава най-много са омаряш. Ааа, може да си пил кайве в тежка чаша, бакърена…
- Ти чу ли какво ти казвам, ханъм, донес ми ракия, че няма да приказвам повече… Ааа, женска му работа. Къща си му дал, покрив над главата, алтъни в джоба само за харчалък, не знам какво още и вечер като се прибере, знае само да мърмори.
- Сюлейман, ако някой чуе какво говориш, има да се смее до Рамазана. Пък да не дава Аллах, Рамадан да чуе…
- Тоя в къщата си не искам да го чувам. Аман от такива като него с големи усти. Само кахъри носи и джумбиш нарочно прави, да му се радват там сеирджиите.
- То не само сеирджиите му се радват.
- Че кой друг?
- Абе вчера като идва да оправяте имотите, май и Иззет нещо се подсмихваше там в кьошето.
- Вай, неблагодарни кучета такива. И той почва на майка си да мяза. Добре че си имам аз Мехмед-Али. Оня, и той търтей, беше най-доброто момче, ама слуша дрънканици. Четин-Ибрям, дето най ми беше хубав, сега вместо при баща си, спи при курвите.
- Срамота от Аллах, бе Сюлейман! Не те ли е срам да говориш с тоя уста, дето с нея ядеш, бе.
- Ти пък откога почна да вярваш в Аллаха. Той аз май ще зема да се откажа да вярвам в нещо, щото то всичко цял живот напук ти прай.
- Сюлеймане, не е тъй. Както си го напрайш, никой друг не може да ти го направи. Аллах те наказва, задето много ти знае устата. Ето на, щом Иззет ти се смее, дето най-много те обичаше от тримата… Пък Четин-Ибрям, как няма да си отиде като му говореше само работи, дето не трябва. Мехмед-Али това, Мехмед-Али онова, то на мене ми писна, а на момчето трябва да му е кипнала баклавата от тебе. Колко години го няма и ти пак си знаеш своята. Не знам, каквото ще да става, ама ако още едно от децата си замине, ще те оставя и отивам аз в града да живея.
- И при кого ще идеш?
- Знам, аз знам! Само да си посмял да правиш пак, както направи с Четин-Ибрям. Само да си…
- Сус ти казвам, мама ти женска! Затвори я тая чок голяма уста. Всяка вечер като се прибера, слушам туй нещо. Не ти омръзна. Ще те науча за тебе. Ще ти дам ей сега да разбереш.
Четин-Ибрям беше намислил да посети дома на родителите, за да могат най-накрая след толкова години да могат да поговорят за някои неща, които тежаха на душата му, а вероятно и на сърцата на Ялдъз и Сюлейман. Особено на сърцето на Ялдъз. Тя обичаше момчето прекалено силно, защото само той беше различен от другите. Нямаше в него нито злоба, нито простащина. А това жената ценеше най-много. Това ценеше и Четин-Ибрям. Той беше тръгнал за Мурад бей махала от малката къщичка, която беше наел от Георги „Чапраза” в Папаз дере. Там момчето живееше вече два месеца и никой от семейството му не отиде поне да види дали е жив и здрав. Дори и майка му. Тя беше предупредена от ефендито да не припарва до къщичката, защото иначе „ще има тупаник”.
Кончето, което Четин-Ибрям яздеше, беше го купил от един пазар в града. Още като го видя, разбра, че това не е обикновен кон, а неговият кон и даде всичките си тогава скътани пари, за да може да го купи. Търговецът тогава се оказа свестен и като видя, че момчето държи много на животното, смъкна наполовина цената. Дори подари на Четин-Ибрям специално кафяво седло и червени кожени юзди, изработени от арабски майстори. Нарече коня Исмаил. Черното жребче беше много чешит, досущ като Четин-Ибрям. Не даваше никой друг да го язди, особено ако беше нахален и опак. Хвърляше къчове на поразия и трудно се доближаваше на няколко метра. Ако се преминеше мислената граница, кончето започваше да нервничи, да пръхти и да рие с крак, досущ като бик и не му трябваше много, за да се хвърли отгоре ти. То пък с Четин-Ибрям бе послушен. Даваше му да го гали по муцуната, да го реше и разбира се да го язди. На хората най-голямо впечатление правеха седлото и юздите. Явно твърде много им напомняха за нещо и за някого. Поради тази причина в устите им бяха постоянно червените юзди и голямото седло. Мъжът не разбираше какво толкова интересно има в тях и не обръщаше особено внимание.
Когато стигна до къщата, беше необичайно тихо. Единственото, което можеше да се чуе, бяха тъпите удари. Удари, чийто звук Четин-Ибрям познаваше много добре. Това беше тежката орехова пръчка на Сюлейман, която се впиваше в плътта на Ялдъз. Той отново биеше. Биеше в своята неистова ярост. Беше като полудял, като звяр. Чудеше се как и на кого да си го изкара, а Ялдъз беше прекалено удобна за случая. Чепатата пръчка удряше с все сила по крехката жена. На мястото на всеки удар мястото се разкървяваше от острите чепове на гьостерицата. Твърдата орехова дървесина събличаше кожата от плътта. А Сюлейман не удряше по веднъж. Той продължаваше да налага едно и също място по няколко пъти, докато стане рана и биеше вътре в раната. За да може да усети жертвата му какво е жестокост. Този път той прекаляваше. От няколкото шамара, които раздаваше обикновено, сега имаше ужасяваща сцена. Кръв имаше навсякъде из стаята. Дори парченца кожа. Части от изтръгната коса, видимо от жената, и разкъсани дрехи се въргаляха по пода. Жестокостта нямаше граници. А той продължаваше да бие. С все сила. Не спираше да удря окървавеното тяло. Изведнъж Сюлейман полудя. Ялдъз прикриваше лицето си с ръце. Той започна да удря по тях. Жената не можеше да издържи на болката, затова ги свали. Тогава последва удар през лицето. Тежката сопа се стовари върху крехката женска плът и счупи носа на жената. Вероятно вторият удар щеше да я довърши завинаги. За това си мечтаеше тя в този момент – Аллах да я прибере, да я отърве от мъките. Но този път помощта дойде от друго неочаквано място.
- Само жени знаеш да биеш, а? Що не си намериш някого по-силен, а? На това ли ме учи през тея години, а ефендим? Кажи, бе ефендим? Това ли ти е религията? Кажи, бе ефендим, що мълчиш? Сега ще ти покажа моята религия? Аллах да ти е на помощ.
Сюлейман тръгна да посяга в яростта си на Четин-Ибрям, но младият и силен жилав мъж хвана пръчката, изтръгна я от ръцете му и го шибна през кръста. Парещата болка накара полуделия звяр да се вие от болка. Младият мъж вдигна на ръце обезобразената си майка и тръгна с нея…
- Махай се от тая къща! Предател! Предатели! Ще видите вие пари през ибрик, през ибрик!
- Не ти щем парите, ефендим! Ние имаме нещо много повече от това. Аллах знае най-добре!...
© Христо Стоянов Todos los derechos reservados