Любовта е едно от най-великите чувства, за което понякога и думите на хората не биха стигнали. Особено когато става дума за любов, която трудно може да бъде осъществено. Такива моменти, в които на влюбените души се пречеше да се обичат, често ставаха причина, за раздели и остри думи. Когато обаче, на религията и обществото им бъде позволено да се бъркат в най-дълбоките дебри на човешката душа, тогава, как може да се твърди, че те носят посланията на всевишния. Забраните на обществото често водеха до най-големия грях – изневярата. Защото да потискаш свободата на човека, означаваше да го караш да престъпи всяка една нормата, защото колкото и разумни да са човешките същества, те не бяха толкова съвършени.

Четин-Ибрям бавно влезе в стаята, без да види Рада и затвори тихомълком вратата. Отдавна не му се беше случвало да влиза в болнично заведение и това леко го потискаше. Въпреки твърдия му характер, младия мъж беше доста чувствителна и емоционална натура. Точно това го беше накарало преди пет години да зареже бащиния дом и да замине за града, а по-късно и за столицата. Сюлейман ефенди беше много остър в приказките и никога не внимаваше какво говори. А това вбесяваше младия Четин-Ибрям. Младежкия пожар и острите думи бяха запалили в сърцето на момъка високи клади, които не можеха така леко да угаснат. Но тези клади не бяха само заради думите на баща му. Той много добре знаеше, че се беше впуснал в една невъзможна връзка, която рано или късно ще засегне устоите на неговата религия, а там където живееше в Папаз дере, се знаеше, че няма да бъде толерирано подобно нещо. Но нямаше да го съдят хората. Щеше да го съди писаната религия. Отново се конфронтираха вярата и религията. Майката на Четин-Ибрям – Ялдъз, тайно се надяваше младежът да не се жени за мюсюлманка. Тя не искаше той да се превърне в баща си – суров, строг, проклет и глуповат, мрънкащ хайлазин, дето по цял ден пие и по цяла нощ бие. Напротив, тя искаше за него християнка, която знаеше как се върти къща, и на която нямаше да смее да посегне. Жената се беше нагледала на скандали и сеири и береше много от срама на Сюлейман ефенди. Това и даде смелост да подкрепи решението на сина и да напусне дома, колкото и трудно да и беше това. Но така той щеше и да се изучи, нещо, което отдавна не се ценеше в този дом. Така беше по-добре, че го няма. На майка му винаги и се искаше да разкрие на младежа, защо толкова много е различен от баща си. Но това щеше да донесе не едно и две нелеки събития, дори за цялото село. От разкриването на тази тайна щяха да паднат твърде много глави.

Старият хаджия лежеше на болничното легло и изглеждаше безжизнен. Клепките му бяха притворени и така не можеха да се видят неговите искрящи сини очи. Но за разлика от синевистите очи на дядо Пимен, в тези на Хаджи Исмаил имаше една много сложна наситеност, която пленяваше, а не скриваше. Въпреки, че беше в безсъзнание по лицето на старецът можеше да види онази топлина, с която постоянно даряваше хората. Можеше да се прочете неговата наивност. Една велика наивност, защото той смяташе, че всички хора са толкова честни колкото него. Но разбира се той всяваше респект. Малкото пъти, в които се бяха опитвали да го излъжат, Хаджи Исмаил беше проявил истински разум. Макар не бе много изучен, той знаеше, кога две плюс две прави четири. Неговите малки скътани бръчки около очите, бяха белези на хилядите усмивки, които даряваше на хората, и които макар и скромни казваха твърде много, дори повече от думите. Четин-Ибрям се загледа във високото чело на хаджията, което приличаше досущ на неговото. Само че по това на стареца си личаха доста повече бръчки. Не от гняв, не от ярост, не от омраза. Хаджията със сигурност не беше такъв. Всички бръчки по неговото чело бяха само и единствено от грижи. Той беше вечно угрижен. Особено след като почина жена му – Анифе. Още повече след като синовете му се пръснаха и се изжениха. Тогава той наистина остана сам. Сам със своето малко радио, което му беше единствената домашна утеха. Но за това пък имаше верен приятел в очите на бай Рамадан арендатора и Хаджи Трендафил. Малко хора знаеха, че двамата хаджии бяха много близки. Не само заради титлите, които носеха, те бяха служили двамата в армията, а това приятелство остава до края.

Младият мъж се доближи до леглото на Хаджи Исмаил и хвана ръката му, която беше вързана със системата. Ръката на стареца беше студена, нещо, което не беше характерно за него. Неговата кръв винаги беше гореща, топла. Сега се усещаше едвам една малка, мижава топлинка. Това бе живецът, който караше стария хаджия да не се предава. Макар студената система да вливаше във коравите му вени лекарство, тя повече убиваше неговата същина, неговия естествен порив към връщането в света на живите хора. Това не бе случайно, тъй като хаджията не обичаше изкуствените неща. Той дори не пиеше лекарства. Единственото нещо, което признаваше това бяха билките – единствения лек, цяр от природата.

-Кой си ти бе младеж, кога влезе тука, нали първо трябва да питаш за разрешение? – д-р Арменян беше влязъл в стаята да види хаджията, след като беше докаран от болницата в града. Ядосаната му физиономия видимо показваше, че Рада е пуснала Четин-Ибрям в разрез с правилата на лечебницата и особено с тези на доктора.

-Аз съм Четин-Ибрям, казаха ми, че трябва да дойда при хаджията, защото преди да го застрелят поискал точно аз да дойда.

-Ааа, ти си въпросното момче, дето цялото село приказва, особено онея там дето са седнали на пейката до външната врата. Ти май се носиш в повече легенди в селото, отколкото Мурад бей, отец Петър и Варгаш каага. Аз съм д-р Арамик Арменян, извинявай че ти се скарах, ама не е позволено без аз да съм те пуснал да влизаш.

-На своя главя влязох, да не вземете да мислите, че е виновна Рада. Тя имаше много работа там на гишето… И какви работи приказват за мене?

-Добре, добре и Рада познаваш значи… Сега, обаче нямам време да говорим, младеж, по лични въпроси. Ще трябва да излезеш, за да мога да прегледам хаджията. Ако искаш стой отвън после да ти кажа, и без това роднини не са го потърсили, срамота…

-Няма да чакам, докторе, утре ще дойда. Предполагам във Вашите ръце и тези на Рада, няма да му се случи нищо. Пък аз ще обадя на синовете му и на дъщеря му. Те откакто заминаха по селата и в града никой не ги знае къде. Хайде със здраве докторе.

Четин-Ибрям излезе от стаята видимо в добро настроение и лошата физиономия беше изчезнала от лицето му. Той вече не се притесняваше за живота на хаджията, защото виждаше зад сериозния поглед на д-р Арменян, човек, който наистина може да връща човешките животи обратно в телата им. Хората се шегуваха, че лекаря на Папаз дере бил като д-р Грегъри Хаус. Само че на д-р Арменян му липсваха иронията, несериозното отношение и любовта към наркотичните вещества. Но беше женен за работата си и това, което единствено го интересуваше беше човешкото здраве. Зад русите вежди на лекаря и вече прошарената светлокестенява коса, се четяха знанието, логиката и практиката.

Рада видя, че Четин-Ибрям излиза от стаята и отново излезе от гишето на регистратурата. Нейната физиономия беше толкова разнопосочна, че не знаеше от къде да започне с въпросите.

-Какво стана, как е хаджията?

-Спи. Докторът каза, че ще го преглежда, малко ме смъмри, че съм влязъл без да съм го питал. Но не съм те издал, че ме пусна, няма страшно. Знаеш, че точно теб прекалено много те…

-Спри, Четине. Не казвай в това изречение нищо повече, защото само подпалваш стари въглени. Няма да мога да понеса още веднъж да изживея онова дето го изживях преди пет години. Просто недей.

-Мисля, че имаме нужда, от един доста сериозен разговор. Не може за втори път днес, да говориш такива неща, когато реша да съм мил. Явно още не е угаснало, знаеш кое…

-Ти как мислиш, че е?! Не е лесно да се опитваш да забравиш, някой, който е избягал без и дума да каже. А е много трудно да чакаш писмо от призрак. Не е сега времето, Четине. Нека да не говорим сега, имам и работа…

-Ще те чакам довечера, до големия драгант над баира на Мурад бей махала. Мисля, че наистина трябва да говорим.

-Добре…

Вечерта се спускаше бавно над Папаз дере. Бе толкова тиха вечер, нямаше глъчка, нямаше шумове от коли и машини. Кръчмата също беше спокойна. Хората бяха изморени от хубавият трудов ден и се бяха прибрали по домовете си. В далечината можеха да се чуят само лаевете и виенето на вълкодавите от Картал махала. Дори вятъра беше утихнал. Колко красив изглеждаше залезът над Папаз дере. Особено тук от високия баир над Мурад бей махала. Подобно на скалите над Картал махала, от където слънцето изгряваше, сякаш тук слънцето залязваше. Неговите огненочервени краски бяха толкова нежни, кадифени с кехлибарени оттенъци. Напомняше за есенните листа на американските дъбове, които растяха пред сградата на кметството. Но тези големи дървета, ги нямаше тук. Вместо тях снага извисяваше огромния драгант, чийто клони вече спяха тихо. Този последен исполин от своя вид беше единствената оцеляла фиданка след големия пожар в Папаз дере. Казваха, че това дърво е наследник на старите остроиглени борове и нежните бели дъбове. Всяка пролет остроиглените борове изръсваха своя многохиляден прашец, точно когато цъфтяха женските цветове на белите дъбове. Вероятно веднъж на милион се случваше двата тъй далечни вида да създадат потомство. Крехките малки и спаружени плодчета от това потомство, които не приличаха на жълъдите на белите дъбове, успяваха да се превърнат в колосалните драганти. Но тяхната твърда дървесина беше късмет и проклятие. Заради нея те бяха изсечени, но все още живееха в манастирските порти. А понеже не даваха плод, нито издънки не можеше да се размножат. Остроиглените борове, отдавна ги нямаше, нямаше от къде да има и драгантови дървета. Това тук беше единственото.

Рада беше толкова хубава на фона на залязващото слънце. Нейната леко къдрава коса сякаш беше източника на пламъците на слънцето. Поклащащите се къдрици бавно сменяха цветовете си от залязващото слънце и обливаха погледа на младия мъж, който я гледаше.

-Не искам да казваш нищо, Раде.

-Добре…

Двамата се прегърнаха. Днес, пред хората, пред „свраките”, те не можаха да сторят това. А Рада беше толкова студена тогава. Какво си мислеше тя че прави. Макар, че бе омъжена, тя не бе преставала да обича Четин-Ибрям. Желаеше го, мислеше за него през всеки един изминал ден. Плачеше за него. И пак мислеше. Спомени, мисли, въздишки… Тя го целуна. Нежните и устни се впиха в него. Не разсъждаваше. Не мислеше. Потокът от чувства превземаше тялото на Рада. Не че не бе щастлива със съпруга си, не че той беше лош с нея. Тя обичаше този, когото беше забранено да обича. Един мюсюлманин и една християнка. Немислимо за Папаз дере. Това бе и причина преди време синът на Хаджи Исмаил да се премести в града, защото се ожени за християнка. Но в този момент на пълна хармония двамата далеч на мислеха за религията, не мислеха за никого. Те изживяваха тези няколко сладки моменти, за които копнееха от толкова много време. Така и не разбраха как са се озовали на земята, сред меките листа на дървото. Те се обичаха. Обичаха се толкова страстно и красиво. Земята и природата преливаха от щастие. Най-после човека и природата се сливаха. Както бяха слети телата на двамата млади. Тяхната обич разцъфваше в една картина от неземни образи, които се поемаха от леките течения и се носеха в клоните на дървото. Писък на екстаз. И отново всичко изведнъж млъкна. Първороден грях. Изневяра. Къде беше разликата между тези две понятия. Беше само там, където вяра и религия сблъскваха своите значения. Вярата бе много повече свързана с природата.

Природата беше онемяла. Този рядък момент на красиви и топли чувства, не остана далеч от очите на Всевишния. А те бяха скрити зад огромните жълти и уханни цветове, на чийто сладък сок се наслаждаваха нощните пеперуди в своя последен сватбен танц, досущ като Рада и Четин. Жълтите цветове на драгантовото дърво…