Бяха останали толкова много трупове след стихията. Сякаш земята, сякаш Всевишния ги искаше за себе си. Всичко беше като след заколение. Все едно бе настъпил адът. Трудно можеше да се вижда сред целият този дим и сажди. Те лютяха на очите. Лютяха и ги затваряха нарочно сякаш, за да не могат да видят какво е причинила човешката ръка. Тази ръка, която е пуснала звярът в онази малка червена искрица. Беше толкова грозно, толкова сиво. Всичко беше отишло някъде извън битието. Погледите бяха сухи, смирени. Дори нямаше сълзи. Стихията ги беше отнела. Оставаха само онези тежки мрачни мисли, които тровеха душата като угризения. Човешкия поглед беше неспособен да възприеме точно тази гледка. Картина на хиляди загинали, изгорели в стремежа си да бъдат живота на хората. Да. Пшеницата беше паднала под огнената стихия. Нивите до Картал махала бяха неузнаваеми. Като в картина на Дали, някак си времето беше спряло, за да може да се налюбува на човешкото нещастие. А по ръцете на хората се виждаше само черното. Онова черно, което не се измиваше просто с вода и което можеше да напомня с години. Хората не се страхува от глад. Те знаеха, че има и други ниви с пшеница. Страхуваха се обаче от себе си. Страхува се от това, че са допуснали този някой, който се е осмелил пред очите на Всевишния, пред цялата природата, да драсне клечката на това, което е по-ценно и от злато. А опечените от огъня семена се въргаляха безжизнени, студени, овъглени. До своята скорбялна сърцевина живота от тях си беше отишъл. Над мъртвите житни класове се носеше единствено песента на пукащата все още топла жар, някъде навътре в полето. Още се виждаха червените искри и свежи въглени. Като очи на някакво страшно същество, което дебнеше и чакаше, за да строши крехката като кварц пшенична душа. И също като този кварц сега всичко се бе разпиляло на хиляди късчета. Но не стъкло, а сажди. Те лепнеха, размазваха се и се впиваха дълбоко в белите дробове на хората. Задавяха ги. Горещите все още летящи сламки чакаха своя миг, за да ги отнесе вятъра. Като спорите на ръждите и главните те щяха да бъдат отнесени в нови полета, където да освободят своята отровна зараза. Огъня.

Сварот гледаше от малката вишка в началото на Картал махала. Беше прикрит, снишен сред клоните на дърветата. Лицето му бе каменно. Бръчките, които покриваха челото и скулите му не потрепваха, сякаш бяха замръзнали във времето. Неговия железен поглед и прошарената му коса издаваха, че бе угрижен. Но той не се притесняваше за това че е изгоряла пшеницата. Искаше да разбере кой може под носа на толкова много вечерни пазачи да драсне клечката на нивата. Чудеше се как самата гора не беше се запалила. Каагата както винаги стоеше близо до пазачите, когато пожарът лумна. Неговите кафеви очи се бяха свили почти до главички на карфици, когато видя огнената стихия. Но самият той или пазачите нямаха право да предупредят никого за този пожар. Това не бе тяхна земя, а според „Кръвта”, северите не можеха да се бъркат в проблемите и несгодите на останалите. Но сърце не му даваше. Нали точно за това беше каага, защото беше разумен, мъдър. Властта бе в ръцете му не да стои безучастно и да гледа как си отива храната на тези, с които живееш в съседство. Душата на човека беше над нормите в тези случаи. За разлика от митрополит Дамаскин, който дори не пусна хората да вземат вода от манастира, Сварот каага не можеше да стои безучастен. Ето защо изпрати Леина. Тя бе единствената, която никой нямаше да обвини, че е прекрачила Заветът и Кръвта. Защото тя бе тяхната пазителка. Девойката беше пазител не само на големите и стари пергаментови книги но и на самите норми. Тя бе посветена в тях от майка си. А щом пазителката на закона постъпи по определен начин, значи това е правилно. Значи така е поискал Всевишния. За северите огъня бе пречистваща сила. В този пожар каагата и дъщеря му виждаха как биват наказани за всичките си престъпления християните и мюсюлманите от селото. Но това обвинение би и коствало прекалено много. Северите си бяха извоювали независимостта не с обвинения към останалите, а със съпричастност към проблемите на другите, дори когато тези други бяха техните врагове. Макар съпричастността да беше грешна. Защото тя лишаваше човека от неговото изконно право да бъде отговорен сам за това, което е направил…

Рамадан Февзидин и Никола бяха седнали върху тревата между пътя и изгорялата нива. Лицата им бяха опушени, черни, а дрехите, косите, веждите – обгорени. Двамата мълчаливо гледаха пепелта и не смееха да обелят и дума. Нямаше място дори за сълзи. Но сега след като приливът на адреналин си беше отишъл, двамата можеха до почувстват истинската болка от това, което са загубили. Не ставаше въпрос само за реколтата и парите, които щяха да спечелят. Ставаше дума, че техният труд бе разпилян на вятъра по същия начин както сега се вееха саждите обградени от гъстия сив пушек – безсмислено.

-Никола, нищо не казваш, аркадаш, събуди се малко, да не земем да ревнем като в джамия да ни се смеят и гаргите…

-Остай бай Рамадане. Сума ти работа и нерви пръснах докато намеря семена от таз пшеница, пък половината изгоря… То добре че остана иначе не знам догодина какво щях да сея. Трябваше пак да купувам семена.

-Ако не ти стигнат аз ще ти дам. Гледай тука сега. На мене реално към сто и петдесет декара тука ми изгоряха, ама жито имам още. Няма да се притесняваш, семена ще има, от пари няма нужда. Пък ако я закъсаш ето на докато почнем слънчогледа, насреща съм. Нищо няма да ти искам. Колеги сме… Да си помагаме трябва.

-Благодаря бай Рамадане! Жив да си! Не знам ако не беше ти, как щях да се оправям. Ама някак си… Само не мога да разбера, кой е тоя малоумния дето ще тръгне да пали житото. Колко трябва да ти е мозъка. Имам аз на ум кой е, ама трябва с полицая да говоря, че на тоз много му стана…

-Вай, Аллах! Ти да не си си наумил, че е ефендито. Аааа, момче, той може да не го слуша главата най-редовно, ама уж е арендатор и той бе. Как ще тръгне да пали.

-Той вечерта, снощи де, дойде в кръчмата, нещо беше превъртял, не беше пиян, ама говореше дрънканици, щял да ни пали душите, рента да видим „през ибрик” и аз го хлопнах с таблата, че го закарах при полицая после, да се освести малко и не знам. Ааа и беше ей тъй като нас целия в сажди и пушек и феса му го нямаше.

-Въри разправяй после, че не е той. То тъз работа ще тръгне из село и не знам Никола, ама не вярвам той да е.

-То ще са чуй, бай Рамадане…

-Тъй, тъй! Абе туй хубаво, той полицаят ще го разпита, ама не мога да разбера как тъй каагата е пуснал, че и щерка си да дойде да обади, че гори житото. И тая работа не мога да я разбера.

-Сварот е умен човек… Не може той така да остави нивите да изгорят без да каже на някого. Представи си, че не беше пратил никого. Нали веднага щяха да кажат, че северите са запалили нивата, че и близо до тяхната махала.

-Да де, ама ние какво сме им направили. Ето аз с каагата нямам вземане-даване. Даже се поздравяваме като го видя. Нищо лошо не съм му направил… Да не казвам, че с тебе се има, нали си на горската кооперация мюфтията.

-Не знам какво съм, ама нали ти казвам умен е. Пък и знае кого да прати. Момичето язди вълкодав най-бързо от всичките дето съм ги виждал. Няма друга такава. Толкова бързо съм виждал само на Баян малкия син да язди кон.

-Аааа, Тервел е голяма работа. На Хаджи Исмаил докараха с брат си камъните за основата, че и пари не искаха, ама набора беше предупредил изрично, без такива ишерети.

-Бай Рамадане, аз още са чудя…

-Ти недей се чуди повече, има полицай за туй нещо. Пък и ако викнат от града някой юзбаши да разследва работата още по-добре. Да са радваме, че онез диванета Сали и Мехмед бяха направили ЮМЗ-то с цистерната, че и вода наляли.

-Туй ашколсун бай Рамадане, добре че си ги наказал иначе горим отвсякъде. Нямаше…

-Тихо, тихо, да не чува дявола! Ако не беше викнал трактори да изорат да направят ивици, можеше да прехвърли и нататък и ся да ревем наистина. А! Кой идва там…? Май вълкодав е туй?! Ай, каагата идва, чакай да стана…

Сварот се задаваше от Картал махала със своя красив вълкодав. Беше рядка гледка да видиш господарят на махалата да язди сам. Отдавна беше отвикнал. Въпреки това неговата солидна осанка изглеждаше величествено върху гърба на голямото животно. През вече разреждащия се дим вълкодавът бягаше леко и внимателно сякаш стъпваше върху памук. Когато се приближи до двамата арендатори, той спря животното, слезе и отиде при тях. Лицето му продължаваше да бъде все така каменно и безизразно. Като че ли искаше да скрие страха, който пронизваше неговото тяло. Каагата усещаше, че ще се случи нещо още по-лошо…

-Добра среща… Не е от най-добрите, но Всевишния е казал, че такова нещо трябва да ни събере…

-Каага, ти си голяма работа. Саол дето си прател момичето снощи да се обади. Ако не беше такава работата, ни жито, ни карабичим, нито…

-Остави тая работа Рамадане. За друго съм дошъл. Знаете, че северската традиция изисква да не се месим в делата на останалите.

-Каага, тая работа я знаем, ама…

-Никола не ме прекъсвай, а слушай какво имам да ви кажа. Снощи сигурно сте видели третия арендатор опушен и обгорен. Казвам ви не е той запалил. Той дойде много след като пламна. Мъчеше се сам да изгаси нивата. Но е доста глупав. С дрехата си прехвърли огъня върху всички пшеници и се уплаши. Полудя съвсем. Той като го видяхме още да идва не беше добре. Викаше и псуваше за Четин-Ибрям и други имена, които не познавам.

-Чак да псува сина си е странно бе каага. Дето вика Никола, той наистина ще е прекалил с нервите вчера.

-Не знам, Рамадане. Не знам и колко полицията ще повярва на това, защото пазачите не са видели никого да идва и да пали…

-Брех майка му стара, бай Рамадане, кой може да иска да ни направи лошо. Нито аз, нито ти имаме някой дето да ни пакости. Гледай ти, Сюлейман дошъл да гаси. Казват че лудите и пияните казвали истината…

-Никола, Рамадане, тази работа не е направена да напакости на вас двамата лично. Това е било с цел да се наплаши селото. Знам, че нивите пламват сами по Преображенските жеги. Искат да напълнят на суеверните от селото главите с дивотии и пак да пламне друг пожар.

-Какво, да не искат пак да се изпозастреляме, като когато бях малък… Недей така каага, тогава татко все казваше, че нарочно някой запали портите на манастира и че не сте вий, ама тогавашното отче Ангеларий не искаше да чуе.

-Февзидин е бил умен човек, Рамадане. Баща ми го казваше това. И както предния път, някой има такава лоша умисъл. Забележете, че в цялата история на Папаз дере всичкото лошо тръгва с вина, че северите са направили нещо. Пише го и в хрониките в манастира, ако на мене не вярвате.

-Сетих се сега, каага, дето двамата в бяло облечените дето застреляли хаджията, абе не бяха ли пак такива двама в бяло облечени, дето сгазиха онея хора и отвлякоха момиченцето преди дестина години?

-Бай Рамадане, тея работи миришат на фантасмагории. Точно на нашто загубеното село, някой ще иска такива бели да прави.

-Никола, това село не е като останалите. Слушай каагата на Картал махала. Сам ще се убедиш след време. Млад си още, много млад и много неща не знаеш. А Рамадан има право. И това не са единствените случаи с тези бели хора. Спомнете си, когато изчезнаха мюезините, младия имам намери бял парцал от дреха на счупеното стъкло от минарето.

-Много съвпадения станаха каага. Много съвпадения. И нито едно нещо не се вързва като хората…

Вълкодавът на Леина се зададе от пътя за селото. Тя кимна на двамата арендатори за поздрав. Каагата се качи на вълкодава и двамата с Леина се изгубиха отново в редкия дим.

-Ти вярваш ли му за тая работа, бай Рамадане? Какви са тея бели хора, какви са тея дивотии?

-Не знам, момче! Само знам, че каквото има да става ще стане…!