- Викали сте ме, госпожо Тонева - казах и се постарах да прикрия изненадата си от видяното. 

Велина Тонева, адвокат Велина Тонева беше известна с лютия си нрав и повикването в кабинета й беше нещо, от което се ужасяваха повечето от служителите й. Защо беше повикала мен си оставаше мистерия. Само че прищевките й не бяха изненадата, а фактът, че не беше сама в кабинета си. 

Мъжът, който седеше пред бюрото й ми хвърли един поглед през рамо и насочи вниманието си обратно към шефката ми. 

- Сядай Звезди, тъкмо за теб говорехме! - махна ми тя разсеяно към другия свободен стол.

Подръпнах сакото си и се настаних. Огледах мъжа - определено не приличаше на клиент. Мъжете, които идваха при нас бяха поулегнали, пооплешивели, с дебели портфейли и препълнен график и шарещи очи. Този беше тяхна пълна противоположност на първи прочит. Доста под средната възраст, не изглеждаше запуснат, нито оплешивяващ. Този костюм ми стоеше добре, но в пълен контраст с други клиенти, тук не бях удостоена с повече от първоначалния поглед.

- Има ли нещо, с което да бъда полезна, госпожо Тонева? – попитах преднамерено учтиво, за пред мъжа. 
- Да, Звезди, макар че е по-скоро молба - отговори ми тя и кимна към него. 
- Нуждаете се от правен съвет? - попитах го аз. - Не съм сигурна дали ще мога да съм Ви от полза, аз съм бракоразводен адвокат. 

Вярно, до момента бях имала само 10 самостоятелни дела, но щом като госпожа Тонева ме беше повикала, значи вярваше, че мога да се справя. А исках да се представя добре. Тази работа ми трябваше.

- Звезди, Звезделина, господин Янев е тук не в качеството си на клиент на кантората, а като близък семеен приятел. Бояне, мисля че ще е по-добре сам да обясниш ситуацията. 

Мъжът прочисти гърлото си и ме погледна право в очите: 

- Ще бъда кратък. Тук съм с делово предложение за Вас. За теб.

Погледнах учудено към госпожа Тонева.

- Аз се чувствам добре в тази кантора - казах без да изпускам шефката си от поглед. 

Можеше и да е някакъв тест. Всички знаеха, че изисква пълно подчинение от служителите си. Работех тук от две години, стараех се много, но явно имаше нужда от потвърждение. Сега просто се усмихна снисходително, а аз се зачудих какво казах не както трябва. 

- Не, не, не ме разбрахте - каза мъжът. - Нямам нужда от консултация при адвокат. 
- Тогава с какво мога да Ви помогна? 
- Имам нужда от представителна млада дама, която да ме придружава през следващите две седмици. 

В стаята увисна тишина, а думите му се завъртяха в съзнанието ми. Отне ми няколко секунди да осъзная какво точно е казал. 

- Не съм сигурна, че разбирам... Сигурна съм, че има предостатъчно момичета, които с радост биха станали Ваши компаньонки, но аз не съм от тях. 

Станах и мъжът стана с мен. 

- Разбрахте ме напълно погрешно, госпожице! – каза той и вдигна ръка. Не търся компаньонка и през ум не би ми минало да Ви взема за такава. Просто имам нужда от дама до себе си. Истинска дама, която знае как да се държи при официални поводи – той ми кимна, давайки да се разбере, че ме смята именно за такава. 

- Сигурна съм, че много други момичета биха били радостни да изиграят тази роля - свих рамене аз и го заобиколих, за да изляза. 
- Звезделина! – шефката ми ме повика, но не спрях. 

Работех в тази фирма от няколко години, бях се доказала като надежден служител. Всеки можеше да го потвърди. Това тук нямаше нищо общо с работата ми и не считах за нужно повече да присъствам. 

Госпожа Тонева стана от бюрото си и сложи ръка върху моята на дръжката на вратата, точно когато я отварях, за да си тръгна. 

- Знам, че много се стараеш, откакто си тук - каза ми тя така, че само аз да чуя. - И оценявам старанието ти. Казвала съм ти неведнъж – добави тя с лукаво пламъче в очите, - че те чака голямо бъдеще тук. Приеми помощта за Боян като лична услуга. 
- Госпожо Тонева, аз също много ценя работата си тук, но...
- Боян има много качества - каза тя вече на висок глас, - но изразяването не е едно от тях. Истината е, че той просто има нужда от умна, разумна и красива млада дама, която да бъде около него по време на няколко служебни ангажимента, където се изисква да присъстват двойки. От теб не се иска нищо друго, освен да бъдеш себе си. В замяна, той се задължава да покрие оставащите месечни вноски по кредита ти...

При споменаването на кредита си поех дълбоко дъх. Това си беше моя работа, защо му беше казала?

- Госпожо Тонева, аз не...
- Колко останаха, десет хиляди? – попита ме тя снизходително. 

Беше ми помогнала с този кредит, когато постъпих във фирмата. Много добре знаеше, че са повече.

 
- Петнайсет – поправих я кисело, - но аз не...
- Предложението беше мое, госпожице! - включи се Боян и стана. - Не искам да губите времето с мен безплатно. Времето е пари и аз бих искал да Ви обезщетя за Вашето. Всичко ще бъде оформено в договор, разбира се и по времето, когато ще бъдете с мен, поемам всички разходи. Считам, че така е редно. 

Погледнах го изненадано и се опитах да кажа нещо смислено. Обаче в главата ми, въпреки дар словото, което притежавах, нямаше нищо. Боян ме гледаше с очакване, също като шефката ми.

- Разбирам, но въпреки това...
- Звезди - госпожа Тонева взе ръцете ми в своите, - ако се съгласиш, ще приема това като изключителна отдаденост на фирмата и можеш скоро да се надяваш на повишение. Знам колко много се стараеш, също така ти знаеш, че не ти достигат няколко години опит. Приеми това като задача и тест. Ако се справиш добре, те чака награда. Отказът, от друга страна... - тя направи пауза и поклати тъжно глава. 

Не беше нужно да казва какво ще последва. Ако откажех, ме чакаха проблеми. Нямах избор. Това не беше предложение, а откровен шантаж. Не ми оставаше нищо друго, освен да се опитам да изиграя картите, които ми се бяха паднали, щом като шефката ми се беше разпоредила вместо мен. Беше ми коствало твърде много усилия да получа работа в тази кантора, че да си позволя да я захвърля с лека ръка.  

- Ще ми платите само за да бъда до Вас по събития? - попитах Боян и издърпах ръката си от тези на госпожа Тонева. – Не звучи много смислено. 
- Точно така - кимна той сериозно, - намеренията ми са напълно почтени, държа да го подчертая. Всичко е описано ето тук. 

Той посочи към бюрото на шефката ми, където наистина лежаха няколко листа. Върнах се на мястото си и взех документите. Наистина беше стандартен договор, само че вместо предбрачен, каквито изготвяхме най-често, беше за предоставяне на услуга. В моя случай услугата беше описана като "придружаване по време на светски събития". 

Прехвърлих клаузите със задълженията на страните и отидох в края на документа, където пишеше при какви условия можех да прекратя договора. Беше изрично написано, че при всякакви коментари или действия от страна на Боян, които сметна за неуместни, мога да си тръгна и той ще ми дължи неустойка за загубеното време. Погледнах учудено към госпожа Тонева. Договорът беше изцяло в моя полза. На практика, дори и да останех само няколко часа, неустойката беше в размер от пет хиляди лева, достатъчно да покрие една трета от вноските по кредита. Не беше никак лоша сделка. 

- Няма от какво да се притесняваш, мила! Лично го изготвих – подсмихна се Тонева.

При изготвянето на извънсъдебни споразумения и предбрачни договори шефката ми нямаше равна. Търсеха я за най-отвратителните казуси, където някоя от страните просто трябваше да бъде оставена на улицата и тя се справяше абсолютно безскрупулно със задачата, без значение срещу кого трябваше да работи. Поне едно хубаво нещо в моята ситуация. 

- Колко време ще продължи всичко това? - попитах Боян.
- В идеалния случай, две седмици. 
- И за толкова време сте готов да платите 15 хиляди лева? - не се сдържах и се изсмях. – Извинявайте, но дори момиче на повикване, ще Ви излезе по-евтино.

Той отвори уста да каже нещо, но после явно размисли, защото отново прочисти гърлото си преди да ми отговори:

- Не ми трябва просто момиче на повикване. Това първо. Вече Ви казах, че не искам да си губите времето безплатно, защото считам, че времето на всички хора е ценен ресурс и както аз настоявам моето да бъде ценено, е редно да се отнасям с подобаващо уважение към времето на другите. Затова прецених, че е редно да Ви платя. Първоначално смятах да Ви плащам по 500 лева на ден като компенсация за времето и емоционалното натоварване, на което вероятно ще сте подложена по време на тези две седмици. Когато попитах Велина за това с какво мога да Ви бъда от полза и тя спомена за кредита, реших че ще бъде най-добре да го погася изцяло, вместо частично, стига начинанието да се увенчае с успех. Предполагам, не възразявате да Ви направя подарък? 

Боян разпери ръце с жест, който си преведох като „сама ме накара да ти кажа това“. 

- Не, бих била глупачка да възразя. Много интересни калкулации по отношение на това колко струва времето ми, между другото – казах аз като се опитах да изразя цялото достойнство, на което бях способна. – Няма да Ви питам как точно сте стигнали до цифрата 500 лева на ден – той ми кимна. - Обаче не разбирам къде е уловката.

- Мога да предоставя свидетелство за съдимост и документ, че не се водя на отчет в психодиспансера, ако това ще Ви успокои. 

Той го каза напълно сериозно, все едно ме предизвикваше да ги поискам. Намръщих се. 

-    След като госпожа Тонева Ви познава и смята моето участие като лична услуга, вероятно няма да се наложи. Но това не означава, че Ви вярвам. 

Това беше твърде хубаво. Като сладникав роман. Ощипах се по дланта, за да съм сигурна, че не съм задрямала на бюрото. 

- Лично гарантирам за Боян - обади се шефката ми, - познавам го от дете. Подписвай смело и няма да съжаляваш!  

Не бях сигурна в последното, но не виждах как мога да изляза от тази стая без да подпиша и да запазя работата си в същото време. Прехвърлих документа до последната страница. Боян вече се беше подписал. Тогава се сетих за единственото нещо, което би могло да ме спаси:

- Обаче... аз съм на работа тук... Не бих могла да работя по делата, които гледам и да...
- Не се притеснявай! Считай го за отпуск! Възнаграждение за усърдния труд. Не си излизала в отпуска от миналата зима. 

Въздъхнах и се подписах под документа като се зачудих в какво се забърквам. Погледнах към Боян, изглеждаше нормален. Обаче не можеше да се каже, че го познавам достатъчно, за да си вадя заключения. 

Госпожа Тонева прибра документа в едно от чекмеджетата на бюрото си и го заключи.

- Ако не възразявате, смятам да съхранявам копие от договора до пълното му изпълнение – каза тя и ми намигна. - За вас двамата са ето тези. Ще се наложи да ги подпишете! 

Тя плъзна към нас две копия. Аз и Боян ги разписахме и си ги разменихме. В главата ми се зароди смътното усещане, че или това е страшно важен момент за мен, или правя много голяма глупост. За съжаление, не можех да кажа кое от двете. Целият ми здрав разум крещеше, че е глупаво, обаче все пак една част от мен смяташе, че две седмици в замяна на това да нямам кредит, който да плащам и за който да се тревожа в следващите две години, си беше добра сделка. 

Станах и Боян отново стана заедно с мен. На токчета бях съвсем малко по-ниска от него, но за жена бях висока и без това. Той ми се усмихна, за пръв път откакто се бяхме запознали и ми подаде ръка. 

-    Ще се радвам да работя с Вас! С теб. Нали не възразяваш да минем на „ти“?

Стиснах ръката му преднамерено силно и кимнах. Видях как очите му се присвиха, май не го беше очаквал. 

-    Аз също се надявам да имаме успешни бизнес отношения – казах като натъртих на „бизнес“. 

Той кимна сериозно и побърза да ме пусне. Извади портфейла си и преди да успея да кажа нещо язвително по адрес на момичетата на повикване, ми подаде визитка. 

-    Това са координатите ми!

Поех парченцето картон. На него беше написано „Боян Янев, проектант“. Под името му бяха написани три телефона. 

-    Телефонът най-долу е личният ми мобилен – каза той. – Можете, извинявай, можеш да ми звъниш по всяко време. 
-    Когато поемам нов случай, обикновено имам събеседване с клиентите си – промърморих аз и осъзнах, че съм го казала на глас едва когато госпожа Тонева ахна. 
-    Съгласен съм – отговори Боян без да трепне, - ще ни трябва време да се поопознаем преди да се хвърлим в дълбокото с големите акули. Какво ще кажеш утре да се чуем и да се разберем? 

Кимнах като в транс. 

-    Да, би било добре!
-    В такъв случай – той целуна ръка на шефката ми и се ръкува с мен. - До утре! 
-    До утре! – кимнах в отговор. 

Имах цял ден да преценя дали не искам да разваля това споразумение. Обаче истината беше, че ми беше интересно поне да чуя детайлите.