Това или онова, онова или това. Все тая. Има обект, има и повод за мисъл, творчество и квот си искаме. Не казвам, че ти си обекта, не се възприемай като такъв. Знаеш много добре кой си в моите очи. Щом ти липсва моето внимание, кажи ми, веднага ще ти го дам. Липсва ти моето присъствие, е това няма как да ти го дам. Липсва ти моята песен. Затвори очи и ще я помиришеш. 

  Все искат доказателства за какво ли не, с причина или без причина. Доказателство за любовта. Доказателство за доходите. Доказателство за това кой си. И най-голямото доказателство за съществуването на Бог. В основата на всичко стои сигурността. Хващаш ли ми мисълта? Всеки иска да има сигурност, но тази сигурност е толкова хвърката и неуловима. Тя е почти невидима. Появява се на който си иска, за колкото време си иска. Видя ли, не е постоянна. Нима има постоянни неща? Сълзите на девицата, която не иска да бъде такава (каква по-точно и тя не знае), но в същото време лицето и се превръща в икона на праведността и девствеността. На което се кланят „идеалните”. Какво е нейното вътрешно състояние, чувство, мисъл, възприемане на света, няма значение, те жадно търсят нейния умилостивителен поглед и свято излъчване. А идеални хора няма и това означава, че се кланят на недействителен образ – обект, а те самите също стават обекти на някой друг обект. Но кой тогава е Субекта? Оставям ти да решиш. С математиката не съм на „Ти”. Реши сам уравнението за Субекта и Обекта и психосоциалния герой. Позитивен или негативен, няма значение, само не и пасивен. Нищо не е пасивно във Вселената, макар и привидно да изглежда така и да е неподвижно. Най-голямото подвижно, може да се окаже най-голямото неподвижно и обратното, но както едното, така и другото в никакъв случай не са пасивни. Но, да се върнем на сигурността. Защо ли човек търси доказателства? За да му е сигурно, ама пак сигурното не е сигурно. Тогава кое е сигурно? Нищо!  Само Бог е Съвършеното Сигурно, а не някакви идеали. Казват, че Бог бил идеален. Аз смятам, че Бог понякога допуска грешки, после ги поправя, взима едно решение, после го променя, позволява си да бъде разсеян и да си почива. Не, не, не идеала за Бог, не представата за Бог, а самия Бог ни трябва. Кой е Той ли? Всеки може да се запознае с Него. Дошъл е в човешки образ, направил е каквото трябва, както трябва и на когото трябва. С това действие е поканил цялото човечество да се запознае с Него. Велико! Да сътвориш нещо и после да поканиш собственото си творение на гала вечеря да се запознае с теб. Мислиш ли, че всяко „нещо” разбира, че е направено от „нищо”? 

    Някой хора сме нищо, а други нещо, но всички имаме едно начало и един край. Тъпо е ако не се позаинтересуваме поне веднъж в земния си живот, от къде идваме и на къде отиваме. На който му се съществува, а не живее, има извинение за тъпотията си. Не си такъв, знам. Ти си от живите, а не от съществуващите. Сигурност? Къде е тя? Спри да търсиш доказателства и да се доказваш! Живия живот е Сигурността. Живата Вода. Живия Хляб. Хляба на Живота. О-о-о на мен също ми писна да слушам едно и също. Изтъркани стари проповеди, слова, литургии, които се въртят като ретро плочи на прашасал грамофон, сякаш няма друга музика и сякаш няма други устройства на които да се слуша. Ми като няма, аз тогава сама ще си я създам – музиката. Ти сам ще си я създадеш. Както си искаме, така ще звучи и за каквото си искаме за това ще пеем. Може и да не пеем. Ще мълчим и ще крещим. Знаеш колко е болезнена тишината, но е полезна. Терапевтична. Лична. Полезното вреди ли? Как усещаш реката? Ако да, значи, че вредното има право да е полезно. Давай да викаме тогава! Да се надвикваме! Ако това е което можем най-добре, то значи, че България е в най-прекрасната си форма. Всички викаме, крещим ден след ден, ден след ден и нощ след нощ, месец след месец. Щом това ни е най-силната страна, нека да си викаме и да не спираме. Но едва ли. Давай да викаме навсякъде и на всяка цена. По градове и по села, площади и градинки, улици и булеварди. Кой ли чува въобще? Дори и да чува, не му пука. Прави се на луд. Половината викаме, а другата половина са луди. Каква хармония само. Щом на никой не му пука, значи не е жив, а е от съществуващите. Съществува за власт, за пари и за всичко друго, но не и за теб. Не и за нас. Не и за всички които викаме. 

   Наблюдавах ято птици в небето. Те пикираха заедно. Извършваха едни и същи движения заедно и в една и съща посока. Различни форми се образуваха в небето от техните движения. Невероятен синхрон. Не можеш да не им се възхитиш. Кръжаха заедно и заедно се носеха върху вятъра. Вятъра ги носеше и нито една от тях не се отдели в различна посока. Не се отдели от останалите. Можем ли и ние човешките същества да бъдем толкова сплотени, единомислени, единодействени... 

   Гледай небето, а върху него апликирани безбройните птици като безбройни черни точки, покриващи някакъв участък от синевата. Те утре няма да са там. Ще отлетят към новото небе. Погледай ги докато е време. Мисли за новото небе, новата земя, Божите обещания. Те ще се случат. Ще бъдеш ли, ще бъдем ли част от ятото птици тогава или просто ще наблюдаваме посоката им. Посоката на черната летяща лавина - доказателство за любовта.