Глава 27
Спахме в огромното легло, на отворен прозорец – въздухът бе хладен и приятен, а докато заспивах, слушах далечния звук от вълните. Чувствах се в приказка, въпреки всичките тревожни обстоятелства, които се бяха натрупали на главата ми. На сутринта, когато се събудих, Дими вече бе станал – което му бе присъщо – и пиеше кафе, седнал на един стол на терасата. Усмихнах се широко и се прокраднах към него, за да го изненадам.
Прегърнах го откъм гърба и той се разсмя. Сетне седнах при него, а лъчите на изгряващото слънце плъзнаха по кожата ми. Приятно усещане се разля по цялото ми тяло.
– Трябва да вървим – каза ми Дими, прекъсвайки тихата ми наслада – ще се срещнем с Теодора днес.
– Добре – прошепнах аз, чудейки се какъв ли човек щеше да се окаже въпросната Теодора. Дими се изправи, изоставяйки кафето, и понесе със себе си кислородния апарат, а аз се загледах зад него. Мъжът винаги ходеше с изправен гръб и твърда крачка, изглеждаше внушителен въпреки слабото си телосложение. Той отиде до сака, който снощи един прислужник бе донесъл, и измъкна отвътре семпла бяла тениска. Облече дънки. Наблюдавах го, когато върза дългата си коса на обичайната си ниска опашка.
Той вдигна очи към мен.
– Хайде, Анелия! – подкани ме той.
– К-какво да облека? – притесних се.
– Каквото искаш – той сви рамене. Бях взела само тънки летни рокли, затова си избрах една в бяло със златисти мотиви, прибрах косата си на кок и взех дамската си чанта. Дими ме хвана за ръката и ме поведе през стаята, навън по коридора и навън от имението.
Черният джип ни чакаше на алеята, от там слезе Мартин и дойде пред нас. Подаде ключа на Дими и му кимна, след което се отдалечи.
– Отиваме само двамата? – попитах, когато Дими се насочи към колата.
– Да.
– Страх ме е, Дими… - неусетно се изплъзна измежду устните ми. Той се обърна бързо към мен и затърси очния контакт, но аз бях забила очи в земята и отказах да ги вдигна. Сърцето ми се свиваше тревожно, а гърлото ми беше пресъхнало. Дими застана пред мен, хвана брадичката ми с пръсти и вдигна главата ми, принуждавайки ме да се вгледам в кристално-сините му очи.
Очаквах, че ще се опита да ме успокои или насърчи, но той само ми кимна леко, сетне ме целуна по челото. Не ми каза нищо друго, леко стисна ръката ми, втренчен в очите ми. Сетне се качихме колата.
Дими подкара автомобила напълно нормално и не след дълго се носехме по посока Варна. Часът бе едва девет и половина сутринта, но вече се усещаше горещината във въздуха, която навлизаше през отворения ми прозорец. Минахме по Аспарухов мост, и през това време Дими пусна радиото в колата, за да разсее напрегнатата тишина. Дали Дими беше изнервен? Не можех да прочета на лицето му, но пък предполагах, че той може да крие емоциите си по-добре от актьор. Дали ги криеше, всъщност, или не ги изпитваше изобщо?
– Дими… криеш ли емоциите си? Принципно, правиш ли го? – попитах го.
Той се подсмихна. В колата прозвуча песента на Атлас "Кукла". Заслушах се, докато чаках отговора на мъжа до мен.
– Въздържам негативните емоции, понякога – призна ми той – но не ми е практика.
– Кои емоции въздържаш?
– Нервност.
– Значи изпитваш нервност! – казах аз, втренчена в него. Той се разсмя силно.
– Ама разбира се, че да. Просто не искам да те плаша.
– Ти не би могъл да ме уплашиш – казах, а той ми хвърли един озадачен поглед.
– Сигурна ли си? Ох, Ани-нини – той намали скоростта – толкова съм нервен, мамка му! Потя се, треперя, ужас, страхувам се…
Зяпнах го. Шегуваше ли се? Сините му очи изглеждаха развеселени. Неусетно осъзнах, че той спира колата. Не знаех къде се намираме – не познавах града толкова добре – но бяхме в една малка уличка и бяхме паркирали странично. Дими свали кислородната тръбичка от носа си и изключи уреда. Намръщих се.
– Няма да стане с кислородна тръбичка – каза той – не можем да показваме слабост.
– Ти каза, че тя ти е приятелка! – възмутих се аз. Тревогата ми се увеличи, когато Дими отвори жабката на колата и измъкна оттам пистолет, който затъкна отзад в дънките си. Ококорих се. – но… Дими…
Той ме погледна изпод вежди.
– Да вървим, Анелия.
Позвънихме на входната врата на един сив и наглед, напълно обикновен, блок. Бравата извибрира, за да покаже, че е отворено. Значи отивахме в жилището на наемен убиец? Защо в крайна сметка Дими ме вземаше на тази "мисия"?! Та аз изобщо не можех да се защитя, ако се наложеше… изтръпнах от ужас.
– Не се безпокой – каза ми Дими, докато чакахме асансьора – наистина няма от какво да се безпокоиш.
– Защо ме взе?
– За да ми вярваш.
– Ами ако те убият? Аз какво ще правя?
– Ще убият и теб, ако ме убият мен. Или пък, грабваш пистолета – той сниши глас – махаш предпазителя и стреляш.
– Стига де… сериозен ли си?
– Напълно сериозен.
– По дяволите!
Асансьорът пристигна, качихме се и Дими ми се ухили, но цялата ми челюст бе скована и не успях да отговоря на усмивката му. Слязохме на седмия етаж, и когато излязохме, една масивна дървена врата се отвори. Там ни чакаше дребна жена, с остри черти на лицето и големи, почти някак детски очи. Тъмната ѝ коса бе късо подстригана, и жената бе облечена с къси дънкови панталонки и червен потник.
Тя се разсмя, хукна напред към нас и се хвърли на врата на Димитър да го прегръща. Аз замръзнах на място.
– Докторе, леле майко – каза тя, когато го пусна, задъхана и развеселена – никак не си остарял!
– Не и колкото тебе, Теди! – той ѝ смигна – я, какво е това? Да не са бели коси?
Той разроши късата ѝ коса, докато аз все още стоях стъписана встрани. Жената обърна големите си зелени очи към мен. Бяха обрамчени с дълги и извити тъмни мигли. Погледът ѝ изглеждаше почти невинен и никога нямаше да предположа, че е наемен убиец, гледайки външния ѝ вид.
– Това е Анелия – каза Дими и ме прегърна през раменете – любовта на живота ми.
Теодора ми се усмихна широко, сетне дойде и прегърна и мен. Хватката ѝ беше силна – тази жена бе много по-силна, отколкото изглеждаше.
– Хайде, заповядайте, заповядайте – подкани ни тя и махна с ръка към апартамента – няма да ви оставям да висите в коридора като паяци, я!
Дими се засмя, сетне леко сложи ръка на талията ми и ме побутна да последвам Теодора. Влязохме в наглед простичък, обикновен апартамент. Жената ни покани да седнем на канапето и ни сервира топло кафе. Аз не виждах нищо в апартамента, което да ми говореше за убийства, мафия или престъпления. Всичко изглеждаше… стряскащо нормално.
Дими запали една цигара, както и Теодора. Изведнъж ми се прииска и аз да запаля, само и само да правя нещо с ръцете си.
– Е, докторе, какво те води насам? – попита Теодора – по телефона не искаше да ми кажеш.
Дими се усмихна леко, а аз потръпнах, осъзнавайки, че жената го нарича "докторе". Доктор Вреден. Каквото и да означаваше това.
-Искам да открием кой е убил Людмил Костов младши. Някой се опитва да ме натопи и да предизвика стареца да ме погне. Не знам защо. Не и след всичките тези години.
Жената се замисли.
– Какво общо имаш с Людмил Костов младши? – попита тя – защо изобщо те интересува?
– Казах ти, опитват се да ме натопят за нещо, което не съм извършил.
– Как изобщо разбра, че се опитват да те натопят?
– Споменали са името ми. Казали са на племенничката ми, че аз съм го убил. – Дими въздъхна и отпи от кафето си. Аз наблюдавах наемната убийца, но тя само се намръщи объркано.
– На племенничката ти ли? Какво пък общо има тя?
– Тя беше приятелката му. На малкия Костов – отвърна Дими.
Изражението на лицето на Теодора замръзна и тя се стегна, при което аз отново настръхнах и сърцето ми се разтуптя.
– Господи… - прошепна тя, сетне стана от фотьойла, на който бе седнала. Дими я погледна с учудване – трябва да вървиш, докторе.
Той присви очи.
– Кажи ми – настоятелно каза той.
– Не. Трябва да вървиш, казах! – тя се пресегна, хвана го под ръката и го дръпна. Той се изправи от дивана, а аз мигновено също скочих. Гърлото ми се стягаше. – бързо, махай се оттук!
– Трябва да ми кажеш какво знаеш, Теодора! – Димитър настръхна, измъкна ръката си от хватката ѝ, сграбчи я за раменете и срещна очите ѝ. Студът в сините му ириси ме накара да затая дъх. Жената също не изглеждаше особено спокойна пред този настойчив, плашещ синеок поглед.
– Не мога… - тя изстена – не и тук. Върви, моля те. Върви!
Той я пусна рязко, сграбчи ръката ми и ме задърпа към изхода. Усещах как езикът ми се сраства с небцето. Излязохме от апартамента и аз хукнах към асансьора, но Дими ме дръпна назад, поклати глава и сложи пръст пред устните си, за да пазя тишина. Краката ми започнаха да треперят. Тръгнахме нагоре по стълбите, което напълно ме изненада. Очаквах да слизаме надолу!
Качихме се един етаж по-нагоре и Дими спря. Измъкна пистолета от дънките си. Палецът му внимателно освободи предпазителя на оръжието. Звукът ми се стори най-оглушителното нещо на цялото стълбище. Обаче осъзнах, че не е. Чуваха се стъпки надолу. Някой яростно затропа по врата. Стисках челюст в паника. Аз бях медицинска сестра, не бях героиня в екшън филм! Не знаех как да запазя самообладание и имах чувството, че хората долу чуват трескавите удари на сърцето ми. Срещнах сините очи на Дими, които блестяха по неразбираем начин. Всъщност… той изглеждаше свиреп.
Не. Това не можеше да ми се случва. Не можеше.
Прозвуча изстрел. Сетне втори. Викове. Дими не помръдваше, оръжието изглеждаше в готовност, но не бяхме се прилепили към стената, както правеха по филмите… не знаех какво да направя. Още изстрели. Най-вероятно целият блок вече беше разбрал.
– Докторе – чу се гласът на Теодора от долния етаж – махайте се от тук. Чисто е.
Дими едва чуто въздъхна и вдигна предпазителя на оръжието, пъхна го в дънките си и хвана ръката ми. Стъписана осъзнах, че дланта му е потна. Е, може би не се беше шегувал за нервността.
Пристъпих напред, но изненадващо Дими сложи ръка на очите ми.
– Затвори очи, Ани-нини – прошепна ми той. Сърцето ми заплака. Най-вероятно имаше мъртви хора. – не ги отваряй.
– Но, Дими…
– Не ги отваряй. Моля те – продължи да ми шепне той, сетне леко ме целуна по бузата – съжалявам, миличка. Аз съм виновен. Но не гледай. Умолявам те.
Стиснах клепачи, изпълнявайки молбата на Димитър, и секунда по-късно осъзнах, че той ме е вдигнал от земята. Ужасът ме караше да треперя в ръцете му, не бях способна дори сама до ходя, ако ме беше оставил.
– Излезте отзад – дочух гласа на Теодора – ще те потърся, докторе. Това не трябваше да става.
– Това чии хора са?
– Ще ти се обадя – натъртено каза Теодора – върви сега.
И той ме понесе надолу по стълбите. След един-два етажа, той ме спусна на крака и аз отворих очи. Срещнах неговите – лицето му изглеждаше измъчено. Дали не го болеше? Може би му бях натежала?
– Бързо – каза ми той и продължи надолу, прекъсвайки очния контакт с мен. Излязохме от задния вход на блока, сетне се насочихме към черния джип. Качихме се вътре бързо и потеглихме. Къде, по дяволите, беше полицията? По нататък по улицата се разминахме с една полицейска кола, пуснала сирена. Настръхнах, но те ни подминаха. Дими продължи да шофира.
– Някой ни е видял, сигурно! – изплашена казах – видели са ни от блока.
– Спокойно, колата ни беше далеч, няма как да са ни видели да се качваме в нея.
– Ами Теодора?
– Тя ще се измъкне. Има опит в тия неща – гласът на Дими звучеше дрезгаво.
– Ами… хората? Онези хора?
– Анелия. Спри.
Той натисна газта и профуча по Аспарухов мост, стиснал волана с двете си ръце. Сините му очи изгледаха особено. Не ги бях виждала такива. Не можех да определя какво виждам на лицето му.
В Аспарухово Дими не продължи към квартал Галата и имението, а отби към плажа. Минахме по един път покрай морето – или може би канала – и спряхме в самата основа на величествения мост, извисяващ се над нас. Беше огромен и гледайки го ми се завиваше свят, затова сведох очи и погледнах към Дими. Той седна на един камък и изненадващо зарови лицето си зад ръце.
– Дими?
Той не отговори.
– Д-Дими, моля те… погледни ме – разтревожих се аз.
Той вдигна поглед. В сините очи имаше сълзи. За първи път през живота си го виждах такъв. Шокът премина през цялото ми тяло сякаш ме бе ударило електричество. Той беше потресен.
– Добре ли си? – попитах го, чудейки се какво да кажа. Аз самата се чувствах на ръба на ужаса, но въпреки това не можех да оставя Дими така. Седнах до него на камъка и хванах горещата му длан. Забелязах, че дишането му отново ставаше хрипливо и тежко. Трудно му беше без кислородния апарат, който чакаше на няколко метра от нас в колата.
– Не, не съм.
– Тогава… как си?
– Зле.
– Болестта ли?
– Не.
– Случилото се?
– Сега е моментът, Анелия – заговори ми той, някак далечно, а една сълза се отрони от прекрасното му синьо око. Гледах го, стъписана – когато трябва да се избяга. Нямам връзките, които имах някога. Теодора е едно на ръка, но някой дойде да я убие или дойде да убие нас. Това не е за мен. Аз бях мафиот, да… но бях заблуден и объркан. Сега не съм и това ми идва в повече.
– Какво ще правиш? Можем да заминем?
– Ами Елисавета? – той изглеждаше гневен сега, сълзите спряха да се събират в очите му – не мога да я оставя! Но обещах на Асен нещо, което не мога да изпълня!
– Стига, Дими, случва се… да не си толкова способен, колкото си бил някога. Асен ще разбере.
– Аз му обещах! – натърти той.
– Той ти е брат! Ще разбере! Ще усилят охраната, ще наемат бодигардове… всичко ще се нареди.
– Те искат нещо от мен – продължи Димитър, сякаш изобщо не бях говорила – затова… затова го правят. Но не знам какво.
– Елисавета сама се е забъркала. Може би трябва да поговорим с нея малко повече? – предположих аз, чудейки се как ще успокоя Димитър, ако избухнеше, което изглеждаше сякаш всеки момент ще се случи. Той стана от камъка и започна да се разхожда напред-назад, явно напълно изгубил дзен-а на хипи характера си. Изражението му беше намръщено. Изненадващо той се обърна с гръб към мен, наведе се над тревата и повърна. Скочих от мястото си и хукнах към него. Сложих ръка на гърба му, а той повърна отново. И после пак.
– Дими… имаш нужда от почивка и лекарства – прошепнах му.
Той повърна за четвърти път, като този път коленичи на земята, явно силите се отцеждаха от тялото му. И разбира се – той бе тежко болен – и аз отново бях забравила този факт. Мъжът подпря длани на земята и започна да диша дълбоко, явно опитвайки се да успокои стомаха си. Аз отворих дамската си чанта, но носех само инхалатора му и болкоуспокояващи. Не бях взела лекарство против гадене. Проклех се наум. Трябваше да нося абсолютно всичко!
– Свърши ли? – попитах аз.
– Мразя това… мразя това… мразя това… - шепнеше трескаво той. Зяпнах го. Той не се държеше така, както бях свикнала да се държи. Явно бе доста разстроен от случилото се. Дали бе възможно да повръща заради това, което беше видял там? А не заради болестта? Беше ли възможно той да не е толкова изсечен от камък, колкото си мислех?
– Дими, успокой се. Вредиш си. Вземи се в ръце, Димитре!
– Мразя това… мразя…
– Димитре! – повиших му тон. Коленичила до него, хванах лицето му с ръце и го обърнах към мен. Сините му очи бяха широко отворени и лъскави. Да, той беше разстроен!
Не каза нищо.
– Дими… - заговорих аз, вгледана в красивите му, така наранени очи – умолявам те, стегни се. Хайде… това са само емоции. Ти можеш да ги контролираш. Трябва да се успокоиш, мисля, че изпадаш в нещо като нервна криза. Овладей се. Хайде, можеш го!
Видях как разумът му отново си проправя път към повърхността. Той примига, вгледан в мен, сетне си пое дълбоко дъх.
– Точно така – насърчих го аз – справяш се. Това са само емоции. Овладей ги.
Той затвори клепачи и седна назад на земята. Вятърът развя един кичур от русата му коса, който се беше освободил от опашката. Той разсеяно го дръпна от лицето си, сетне отвори очи. Не бяха изминали и две минути и сините му очи отново изглеждаха ясни.
– Благодаря – само ми каза.
Усмихнах се колебливо.
– По-добре ли си? – попитах го.
– Да вървим. Да се прибираме.
© Зи Петров Todos los derechos reservados