Глава 3

           На сутринта, след като бях спала в уредената ми от Димитър стая, се събудих за момент объркана от това къде се намирам. Сетне си спомних, че съм на работа в Приморско. През отворения прозорец навлизаше приятният солен въздух на Черноморието. Седнах в леглото и се опитах да подредя кичурите на разбърканата ми от съня коса – бях си легнала с тъмно лилавата ми нощница, затова се преоблякох с нова лятна рокля, този път бяла с бродирани цветя по ръбовете, и прибрах косата си на висока опашка. Погледнах се в огледалото – изглеждах както винаги – с големи, невинно изглеждащи тъмно кафяви очи, малко лунички на лицето и дълги извити мигли. Това бе "красива" за Димитър? Заклатих глава, заклевайки се пред себе си, че днес ще се държа напълно професионално.

            На вратата ми се почука и аз се стреснах и се дръпнах от огледалото, което бе поставено на една полица близо до леглото ми.

            -Да? – отговорих учудена.

            Вратата се открехна леко и вътре надникна Димитър. Русата му коса бе прибрана назад от лицето, може би в ниска опашка, и така красивите му черти изпъкваха. Особено очите.

            -Може ли да вляза, мадам? – попита той.

            -Да.

            Поне роклята ми не беше нещо твърде разкриващо. Той обаче бе облечен много странно – с широк, доста шарен панталон, отново напомняйки ми индийски, от лека материя, и една широка риза от ленен плат в цвят слонова кост. На врата му отново беше златната верижка, и целият му външен вид бе перфектно съчетан. Някак всички цветове отиваха на светлата му кожа и руса коса.

            -Радвам се, че си станала – каза той енергично, но после в контраст на това се закашля с плашещата си влажна кашлица. Настръхнах, но той сякаш не обърна внимание – защото исках да те водя на плаж. Мисля цял ден да се излежавам на слънце, а ти трябва да ми асистираш с местенето на чадъра, за да съм на сянка.

            Засмях се, неспособна да се сдържа. Нима този мъж наистина си мислеше, че това трябваше да прави една асистентка?

            -Хайде да вървим – каза той.

            -Само ми трябват пет минути, да се преоблека – казах припряно и той ми се усмихна.

            -Да, разбира се, мадам – и той излезе, слава богу без да настоява да гледа.

            Малко по-късно бях готова за плаж, а също и Димитър, който носеше непукистично плажна чанта със сламена плетка, чадър и беше сложил весели розови слънчеви очила. Може би през неговия поглед всичко наистина бе розово? Искаше ми се да разбера как мисли. Поехме към плажа, като пътьом той настоя да купи вестник и храна за по-късно. Докато пазарувахме от магазина до хотела, той ми поясни, че е веган, още нещо, което ми се видя странно за четиридесет и шест годишен мъж. Но разбира се, не всички възрастни български мъже обичаха кюфтета с шопска салата.

            Излязохме от магазина, като Димитър носеше торбата с покупки – бяхме купили ядки, плодове, сандвич за мен.

            -Ъмм, Дими, нека да ти помогна с багажа – предложих му и той ме погледна замислено.

            -Спортуваш ли нещо, Анелия? – попита ме, оглеждайки ме от главата до петите, карайки ме за пореден път да се чувствам неудобно под този синеок поглед.

            -Д-да.

            -Какво?

            -Б-бягам – заекнах аз – и… ъмм… плуване също. И фитнес, от време на време.

            -О, наистина – той се засмя и ми подаде торбата, сетне и чантата си за плаж – благодаря.

            Те не бяха особено тежки и напълно можех да го нося, но що за джентълмен правеше точно това? Е, аз бях предложила, усетих че клатя глава. Той тръгна напред, понесъл само плажния си чадър и с весела крачка. Беше обут с джапанки.

            -Дими… - настигнах го аз – ти често ли даваш на жените да ти носят багажа?

            Той се засмя и ме изгледа закачливо.

            -Все пак съм болен – заяви.

            -Нали каза, че не страдаш от нищо? – заядох се аз, но на лицето ми имаше усмивка от простичкия начин, по който този мъж гледаше на живота си.

            -Не страдам, разбира се, но болестта си е болест – той сви рамене – тежи ли ти?

            -Не, изобщо.

            -Може да се редуваме да го носим?

            -Спри, не ми тежи изобщо – разсмях се аз – тук има една кърпа и малко слънцезащитен крем. И няколко пакета ядки. Не съм толкова слаба, просто ми стана любопитно.    

            Той вдигна вежда, но ме остави да нося багажите. Странен мъж. Изобщо не можех да схвана маниера му още.

            Проснахме широката му плажна кърпа под чадъра и за момент си помислих, че наистина не съм сбъркала за работата. Имах интересен пациент да опознавам, бях на плажа, имах страхотна заплата… единствено не можех да му кажа истината и това ме притесняваше, още повече, че той не изглеждаше особено потаен човек.

            Димитър свали широката си риза, показвайки ми стегнатото си тяло, свали и панталона и отдолу бе по червени боксерки бански. Той бе доста кльощав, но изглеждаше жилав и кожата му беше доста светла. Сигурно щеше да изгори, помислих си разсеяно, и погледът ми се плъзна по множеството прави белези от хирургическа намеса по тялото му. Той имаше много такива в коремната област и няколко на гърдите и нямаше нито едно косъмче. Този мъж явно бе доста педантичен в грижата за външния си вид. Седна на кърпата и аз също го последвах.

Той измъкна от торбата вестника, а от плажната чанта диоптрични очила с черна рамка и се загледа в четивото. Аз обаче се загледах в него – очилата му отиваха, правеха го да изглежда още по-проницателен, ако това изобщо бе възможно. Горещото слънце все още не беше подало главата си в пълната си мощ, тъй като бе само десет часа, но скоро щеше да стане горещо, въпреки чадъра. Димитър се излегна на удобно настрани на кърпата, подпря се с лакът и облегна глава на ръката си, обърнат към мен. Аз все още бях с роклята си, в дилема дали да се съблека по бански или би било странно (тъй като все пак бях на работа). Мъжът до мен вдигна очи към моите.

            -Защо не си се съблякла още?

            -Ти мисли ли четеш? – засмях се аз – колебаех се дали не ми е хладно.

            -Хладно, я стига – той изсумтя – съблечи се по бански и се излегни, асистентке. Такава скована там няма да ти е приятно цял ден.

            -Ти наистина ли смяташ да си цял ден тук? – попитах – толкова си бял, че до края на деня ще си станал червен като домат.

            -О, права си. Би ли ме намазала? – попита той и ми се усмихна, обръщайки се по корем. Е, не бях сигурна дали това влизаше в работните ми задължения на все пак, болногледачка. Поколебах се, а той ме погледна над рамото си. – какво има, Анелия? Как да си намажа гърба сам?

            -Ох, добре – въздъхнах аз и взех плажното масло. Досега никога не бях мазала гръб на мъж, който ми е почти непознат. Имала бях скромните две връзки през живота ми, но нито един от двамата ми партньори не ме беше водил на плаж. Имах тъжния късмет и двамата да не обичат пясък.

            Започнах да мажа гърба на Димитър и той имаше наглостта наистина да измърка.

            -Ъмм… - изнервих се аз.    

            -Приятно ми е – каза той – извинявай, няма да издавам нечленоразделни звуци.

            Лицето ми бе пламнало, и то не от слънцето, но се опитах да не се връзвам на коментарите му и да продължа невъзмутимо да му мажа гърба със слънцезащитен крем. Като приключих, той ми благодари и ми дари мила усмивка, след което намаза и предната част на тялото си, и краката.

            -Хайде, обърни се, Анелия – каза той и аз вдигнах вежда.

            -Защо?

            -Ами да те намажа, разбира се – той се усмихваше широко, ала аз не бях глупава. Този мъж определено си падаше по мен, въпреки че аз бях на работа. Нямах идея какво щях да правя, ако реши да се опита да прави секс с мен или пък да ме целуне.

            -Аз не изгарям лесно, виж, имам няколко бани по рождение – казах му, но той настоя и се наложи да си съблека роклята и да му обърна гръб, за да ме намаже. Осъзнавах, че той не се примиряваше с "не" за отговор и по някакъв магически начин си получаваше своето.

            -Коя зодия си, Дими? – попитах го, докато той плавно плъзгаше ръце по гърба ми, прекалено плавно и бавно, помислих си, но беше приятно наистина. Знаеше как да докосва една жена, мина ми мисъл през главата, от която цялата се напрегнах.

            -Скорпион.

            -Леле, интересно. Аз съм телец.

            -Ммм. – той изглеждаше по-зает да ме маже, отколкото да отговаря на въпроса ми – легни, ще ти намажа и краката.

            -Не, няма нужда – този път се дръпнах от него, защото той не спираше да маже по гърба ми, въпреки че вече ме беше намазал. Той вдигна едната си вежда и ме изгледа изотдолу.

            -Нали знаеш, че не трябва да има бяло? Трябва хубаво да се размаже – каза той сериозно. Зяпнах го, неспособна да реша как да реагирам на тази невъзмутимост. Но пък все пак, Анелия, той беше мъж на четиридесет и шест, сигурно женските тела вече не го впечатляваха. – красив бански, между другото. Отива ти на кожата.

            -Спри, Димитре, аз съм на работа – сурово му казах, решила, че трябва да проявя малко характер.

            -Но аз какво съм направил? – учуди се той – само ти намазах гърба.

            -Както и да е – казах аз и легнах по гръб на кърпата. Той въздъхна тихо… или пък си го бях въобразила отново? Сетне си легна и отново се зачете във вестника си, оставяйки ме на мира да си поема дъх.

            -Ти не си пил наскоро лекарства – казах след известно време, когато осъзнах факта.

            -Ами, гледам да не се тровя твърде много – отвърна ми той разсеяно и разлисти вестника с дългите си, елегантни пръсти. Вятърът леко подухваше, а горещината под чадъра нарастваше с всяка изминала минута.

            -Но е необходимо да…       

            -Лекарствата ми не са част от асистенската ти работа – каза той, някак рязко, и аз осъзнах, че бъдейки скорпион, той сигурно можеше доста остро да боде.

            -Бих могла да асистирам да ги пиеш на време – казах, леко засегната от тона му.

            -Не, няма нужда.

            -Но ти ако… 

            Той ме изгледа над рамките на очилата си, втренчено. Може би му досаждах, като му говорех за лекарства, а може би инатливо не искаше да се грижи за себе си.. но това не ми се виждаше практично. Въпреки това не се осмелих да кажа нещо повече по въпроса. Какъв контролиращ човек, помислих си, леко гневна.

            -Ти сигурно работиш в семейната ви фирма – опитах се да сменя темата аз.

            Той отново погледна към вестника, сетне си свали очилата и седна, оставяйки ги върху четивото.

            -Не, не напълно – каза ми той – не си падам много по техника, не и вече. Появявам се от време на време във фирмата, тъй като все пак там съм "Независим съветник по рисковите ситуации и Отговорник иновации".

            Не бях сигурна дали наистина съществуваше такава позиция.

            -През повечето време обаче съм художник – каза той.

            Ококорих очи. Този мъж беше като лук, пласт след пласт информация. Колко ли неща бе свършил през живота си?

            -Какво обичаш да рисуваш?

            -Теб – каза той и ми смигна, а сърцето ми се разпя. Проклетото ми сърце сигурно завинаги щеше да остане пленено от сините очи на Димитър Симеонов. – наистина бих искал да те нарисувам. Ще имаш ли нещо против? А, да, имам си и издателство за български книги… да спонсорирам младите таланти. Но какво ще кажеш да те нарисувам, Анелия?

            Този мъж бе хиперактивен.

            -Да, ще се радвам да ме нарисуваш – съгласих се аз.

            -Искаш ли да се изкъпем?

            -Много бързо сменяш темата! – засмях се, а той ми се усмихна дяволито и се изправи бавно от кърпата. Нямах никаква представа как се чувства и определено имах нужда да прочета още малко за болестта му, за да съм наясно какво да очаквам. В медицинския, докато учех за медицинска сестра, не бяхме обърнали много внимание на точно тази болест, тъй като беше доста рядка и знаех само, че има фатален край и обикновено хората, болни от синдром на Лувак не доживяват тийнейджърска възраст. А моят пациент явно бе оцелявал по силата на волята си… нямах представа как.

            Тръгнахме към морето, чиято вода бе кристално чиста и топла. Плажът тук бе страхотен, мислех си доволна. Влязохме във водата и аз се усмихнах широко, а Димитър започна отново да ме пръска с вода, като аз побягнах от него със смях. Той скочи към мен, хвана ме през кръста и ме завъртя през водата. Беше силен, по дяволите.

            -Ъмм, недей, да не се нараниш… - притеснена му казах, но той сякаш не ме чу.

            -Поеми си дъх – каза ми и аз мигновено се подчиних, при което той се гмурна с мен под водата и сетне бързо ме вдигна на повърхността. Тялото ми бе настръхнало от хладната вода, но аз, ентусиазирана, се забавлявах като малко дете. Не след дълго обаче на Димитър му омръзна и се върнахме на сушата, като аз все още усещах веселост и лекота в сърцето си. Слънцето вече беше доста силно и тихият вятър от сутринта се беше покрил за дрямка.

            Дими се излегна на хавлията си с въздишка и аз, преди да се усетя, се бях вгледала в червените му прилепнали боксерки. Може би не трябваше да гледам там, но очите ми отидоха автоматично – мокри боксерки на това стегнато, секси тяло. Не, Анелия, спри. Този мъж е на четиридесет и шест!

            Вдигнах очи към лицето му и забелязах, че той се хили широко. Сините очи блестяха.

            -Нещо… какво си се загледала? – попита ме той и лицето ми, разбира се, пламна, а сърцето ми се разтуптя. Опитах се да сложа професионална маска на лицето си, но нямах идея дали успявам – хайде, ела тук, не хапя.

            Преглътнах, но послушно седнах на кърпата до него, под сянката на чадъра. Около нас на плажа имаше много хора, деца си играеха на брега, други три деца строяха пясъчен замък. Започваха да прииждат още повече хора, да се настаняват с приповдигнати разговори, а глъчта съпътстваше приятния шум от морските вълни.

            -Гладна ли си? – попита ме Димитър – или не още?

            -Ами… не знам дори колко е часа.           

            -Обяд е – сви рамене той и ми показа часовника на ръката си. Беше черен от силикон и явно, водоустойчив, и сигурно беше много скъп.

            -Ice watch – каза ми Дими и се засмя – луд съм по тази марка.

            -Много ли са скъпи? – полюбопитствах аз.

            -Не, не особено. Аз не си падам по свръх скъпите неща.

            -А какво правиш тогава с толкова много пари? – зачудих се аз и той ми се усмихна.

            -Аз нямам много пари, мила. Повечето, които изкарвам, ги давам за благотворителност, издателството ми също гълта много пари, но пък да знаеш от мен, парите трябва вечно да са в движение. Ако парите са в застой, енергията им се прецаква и почваш да обедняваш – и той ми смигна отново. Тези намигвания щяха да съсипят сърцето ми, осъзнах.

            -Не си ли обвързан, Дими? – попитах го аз.

            -Не – той сви рамене – ти? 

            -Аз… ами не е твоя работа! – заинатих се и той избухна в смях, чак притисна една ръка към корема си, докато се смееше, сякаш бурният смях му причиняваше болка. Сърцето ми се сви – не, не съм обвързана – казах накрая.

            Той се изправи от кърпата и тръсна русата си коса, която сега стоеше на леки чупливи кичури от морската вода.

            -Трябва да се върна до хотела – каза ми той, стъписвайки ме – ще ме изчакаш ли тук?

            -Какво ще правиш? – попитах го и той се подсмихна.

            -Много си любопитна за асистентка – каза – ще пия едно-две хапчета и се връщам.

            -О, значи все пак си пиеш лекарствата! – възкликнах аз, искрено учудена.

            -Болестта си е болест – отвърна ми той, усмихна ми се и пое по горещия пясък. Втренчих се отново в червените бански. Стояха му убийствено добре, по дяволите!

Само че няколко крачки по-нататък той залитна, при което аз се понадигнах от кърпата. Изглеждаше за миг сякаш щеше да се просне на земята, затова аз изоставих местенцето ни и хукнах през парещия пясък, за да го настигна. Сложих ръка на кльощавото му рамо.

            -Дими?

            Той ме погледна и изглеждаше доста блед. Сетне запуши устата си с ръка и хукна през пясъка, стигна до стълбите, покрай които имаше едно кошче за боклук, наведе се над него и повърна. Аз ококори очи.

            -Дими!