Тя стоеше на ръба, сърцето ѝ щеше да изскочи, за миг живота ѝ се върна като на лента. Спомняше си детството, игрите, после обаче си припомни Стоянчо, който обичаше да ѝ се подиграва, че е дебела. Продължи напред към гимназията. Помисли си за всички пъти, в които се е смяла със сълзи, с тези сълзи обаче си припомни и всички останали, породени от предателство и фалшиви приятели. Стигна до сега, тя все пак не беше много голяма, само на 20. Помисли си за настоящето, за всичко което ѝ се беше случило напоследък и сякаш се успокои и реши, че това наистина е правилното решение. Усмихна се и скочи...

Телефона звънна, беше минало полунощ.

-Ало?!

-Добър вечер, съжалявам, че те притеснявам, но нещо се случи с Мая, реших, че искаш да знаеш.

-Какво стана, добре ли е?

-Тя почина, преди малко... Ало? Тук ли си още? 

Чу се само сигнал заето. 

Обаждането получи приятелят на Мая, Даниел. Той стана от леглото, облече първото, което намери и излезе. Той самият не знаеше как, но беше стигнал до болницата. Там намери майка ѝ и доведения ѝ баща, той му беше звъннал преди малко. Те бяха в шок, майка ѝ беше друг човек, около тях имаше пръснати столове и счупени саксии, явно нервите ѝ не са могли да издържат. В момента тя само стоеше и гледаше в една точка. Един от докторите се опитваше да говори с баща ѝ, но той беше като неадекватен, макар да не ѝ беше биологичен баща, за него тя беше дъщеря, а сега я нямаше. Даниел се опита да говори с майка ѝ, но тя не можа да отговори, баща ѝ, успя само да му каже какво се е случило с две думи и го помоли да каже на приятелите им. 

Даниел избяга, той не можеше да го повярва, не му дадоха да я види и след като направи дупка в стената с юмрук, избяга от болницата. Какво е правил след това, дори той не знае, на сутринта се събуди в колата си, целия в кръв. Знаеше, че трябва да се обади на приятелите ѝ. Мая имаше хора около себе си, които наистина я обичаха и които биха били покрусени, ако нещо ѝ се случи. Той не знаеше как ще им каже, защото за него беше невъзможно да изрече думите. Как казваш, че човека, който си обичал повече от всичко, вече го няма? Кажеше ли го, това щеше да означава, че е истина...

Обади се на двете ѝ най-близки приятелки, успя да се обади и на още няколко човека, предпочиташе да им пише, но това не е нещо, което можеш да съобщиш с смс.

Мая беше успяла да докосне много хора. В нея имаше уникална доброта и щедрост, качества, които напоследък не се срещаха често. Благодарение на тях, Мая беше успяла да си създаде истински приятелства. Не ме разбирайте погрешно, около нея нямаше много хора, близките ѝ се брояха на една ръка. Те обаче бяха такива хора, че компенсираха количеството с качество. 

Със сигурност можеше да я наречеш късметлийка! С Даниел бяха заедно вече година и като всички двойки имаха проблеми, но нищо, което да можеше да развали идилията, в която живееха през повечето време. 

Най-добрата приятелка на Мая се казваше Рая. Звучи малко странно, но когато се запознаха, Мая се влюби в нея! Чисто платонически разбира се, тя беше впечатлена от характера ѝ. В нея виждаше приятел, учител, дразнител, а понякога идол. Двете бяха неразделни, Даниел знаеше, че тя го обича безкрайно, но и се беше примирил с факта, че винаги ще е на второ място. 

Живота на Мая не беше перфектен, но беше много хубав, понякога се чувстваше сама, понякога ѝ се струваше, че никога няма да е достатъчно добра, така или иначе това бяха проблеми, с които успяваше да се справя. Всеки има проблеми, тя успяваше да прикрива болката много добре, но тя все пак си беше там. 

И така стигаме до съдбоносната вечер, с Рая бяха излязли да се забавляват. След като изпиха една бутилка вино, те решиха да отидат до морето. На плажа имаше един дълъг кей, който имаше и втори етаж. На Рая ѝ дойде идея да се качат там. Мая не беше много съгласна, но не искаше да я оставя сама. Вечерта беше много приятна, духаше лек ветрец, звездите се виждаха, те се забавляваха, всичко се превръщаше в шега. Нямаше как да стане по-хубаво. Рая се подпря на парапета и започна да пее песента от "Титаник". Двете се смееха толкова силно, че не чуха пропукването. Рая пееше с цяло гърло, докато изведнъж не усети как парапета поддава, тя погледна Мая с най-изплашения си поглед и преди да успее да извика, падна с него във водата. 

Вечерта беше приятна, но това се случи през Януари, водата все пак беше ледена. Мая веднага се приближи и погледна надолу, обади се на спешна помощ, почака още секунда с надежда Рая да изплува. След като не я видя се замисли само за секунда и скочи... Нямаше колебание, напротив, всичко лошо, за което се сети беше пореден стимул да скочи, знаеше какво означава да се чувстваш зле и не беше готова да загуби един от малкото хора, които ѝ носеха щастие. 

Когато скочи изпадна в шок, водата беше ледена, не можеше да види нищо, а въздуха ѝ свършваше. Съвзе се, изплува пое си въздух и се гмурна отново. Крака на Рая беше заклещен в железата на кея. Мая стигна почти до дъното, продължаваше да не вижда, но разпери ръце с надежда да я докосне. Успя да хване блузата на Рая и започна да я дърпа, но въздуха не стигаше, изплува отново и пак се върна, борбата беше голяма, Рая вече беше загубила съзнание, което още повече притесняваше Мая, тя използваше всяка сила, която можеше да събере, за да я измъкне, ставаше все по-трудно да си поеме дъх, но не искаше да губи повече време, дърпаше с всеки мускул на тялото си. В един момент усети как ѝ се доспива, знаеше какво се случва, но не беше готова да се предаде. С последни сили тя успя. Издърпа Рая и я избута нагоре, през това време линейката беше пристигнала, един от парамедиците видя движението във водата, скочи и извади Рая. Силите на Мая обаче стигнаха само за това. След като се беше мъчила толкова време сега най-накрая усети спокойствие. Вече не я болеше и не ѝ трябваше въздух. Мускулите ѝ се отпуснаха,очите ѝ се затвориха, а сърцето ѝ просто спря. Имаше момент, в който помисли за Даниел, той беше последната мисъл, която мина през главата ѝ.

 Докато се бориха за живота на Рая забравиха, че има и друг човек. Тя успя да издиша и да извика името на Мая преди отново да изпадне в безсъзнание. В този момент, те се сетиха, че тя още е във водата, парамедикът скочи отново, докато другия му светеше с прожектор, намериха я много бързо, но вече беше твърде късно...

Откараха ги в болницата, Рая се събуди почти веднага, те ѝ обясниха какво се е случило, а тя сякаш предпочете да беше умряла. 

Два дни по-късно беше погребението. Мъката беше прекалена. Нито семейството ѝ, нито Даниел, нито приятелите можеха да опиташ през какво минават. Ако Мая можеше да ги види, тя най-вероятно щеше да е впечатлена от това колко много тъгуват хората за нея. Тя нямаше високо мнение за себе си. Приемаше се като обикновен човек, на границата на това да бъде невзрачна. Явно това не беше всеобщото мнение. Истината беше, че тя нямаше пари, нито тяло на модел, нито някаква божествена красота. Това, което имаше обаче е огромно сърце! А това сърце беше впечатлило всеки, който бе успял да се добере до него. Преди да се запознае с Рая и Даниел, тя преживя предателство от хора, които мислеше за близки. Това я беше предизвикало да издигне стена около себе си. Те обаче успяха да и върнат надеждата в хората. Показаха ѝ, че на света все още има добри хора, които само искат да те обичат, без да чакат възнаграждение. А на нея само това ѝ трябваше, не обичаше скъпи подаръци, една мила дума топлеше сърцето ѝ. Благодарение на тях, стената падна, с времето създаде и други познанства и най-накрая успя да се наслади на живот изпълнен с любов! 

Това беше причината в онази вечер тя да не се поколебае в решението си да скочи. Дори в последния си дъх, тя не съжаляваше. Още преди да скочи, някак си усещаше, че това ще е края, но това не я спря. Предпочиташе да умре, пред това да я загуби. Това беше първия път, в който тя прояви егоизъм. Сигурно се чудите как това да спасиш някого е егоизъм?! Тя не желаеше да преживява болката и страданието от загубата на човек, когото обича, не помисли за майка си, нито за Даниел, помисли само за себе си и затова, че тя просто не може да преживее загубата, нито пък да продължи напред без нея и реши, че единственото, което може да направи е да скочи. Разбира се, надяваше се, че и двете ще се излязат невредими, но усещаше, че ще оцелее само едната. 

Погребението беше тъжно като всяко друго, естествено. Даниел не можа да отиде. Той беше в транс предизвикан от смеска на алкохол и мъка. Ръцете му бяха целите в рани, а главата му беше спукана, как беше станало, никой не знаеше. Рая също я нямаше. Тя вече 8-ми час стоеше на съдбоносния кей и просто гледаше водата. Вината беше по-силна от всяко друго чувство, което беше изпитвала за 20 години. Не знаеше кое е по-непоносимо, това че е вече никога нямаше да я види, или това, че всичко се беше случило заради нея. В момент на ярост, Даниел ѝ  се беше обадил да ѝ каже, че я мрази и че тя не е нищо друго освен една убийца. Това беше последната капка. Тогава тя отиде на мястото с ясната мисъл как ще скочи. Не беше лесно, обаче. Стоя там цял ден. В един момент се усмихваше и се сещаше за хубавите моменти, в друг изпадаше в истерия от мисълта, че вече няма да има такива. Искаше да скочи, за да се избави от самата себе си и всички мисли, които я подлудяваха. В същото време се сещаше какво беше направила Мая за нея и как ѝ беше дала втори шанс. Чувстваше се сякаш, ако скочи ще я предаде и ще омаловажи смъртта на най-добрата си приятелка. Та тя беше умряла за нея…

Смъртта на Мая беше извадила демоните на всички около нея. Нямаше вече усмивки, нямаше смях, само сълзи. Тези преди безгрижни души, бяха променени завинаги. Сянката от инцидента щеше да виси до техния последен дъх. А Мая, не знам, дали за нея имаше живот след смъртта, дали отиде в рая, или в ада, но знам, че ако можеше да види какво беше причинила смъртта ѝ, на хората, които ѝ бяха дали най-ценното, а именно умението да обича, щеше да умре още веднъж. От друга страна обаче, щеше да е доволна, че е умряла като герой. Смъртта ѝ не беше напразна, Рая беше спасена, вече живееше половин живот, но все пак живееше. Това правеше постъпката ѝ значима, а смъртта ѝ беше само малка цена, която Мая беше повече от щастлива да плати! 

10 години по-късно Даниел кръсти първата си дъщеричка Мая. Не я беше забравил, но беше успял да продължи напред. Той успя да постигне това, за което беше мечтал, построи си къща далеч от града, създаде семейство и се отдаде на простия живот.

Рая успя да заживее с вината, не я преодоля, но се научи да се справя с нея. Завърши, създаде успешна верига заведения, а след като натрупа капитал, започна да го раздава. 10 години тя се убеждаваше, че щом е жива значи има причина. Опитваше се да живее на максимална скорост. Учеше, работеше, помагаше на всеки, на когото можеше, скачаше с парашут, ценеше всяка минута. Чувстваше се сякаш трябва да живее двойно, за себе си и за човека, който я спаси. Сега бизнеса ѝ вървеше страхотно, противно на логиката обаче, тя реши да го продаде, остави си малко пари, а другото даде за болни деца. Беше твърдо решена да започне отначало с нещо ново и вълнуващо. Целта на живота ѝ се беше превърнал стремежа да избягва скуката и за сега се справяше доста добре.

А Мая, Мая успя да направи нещо, за което хората се борят до дълбоки старини, остави следа на света. И докато живееха хората, които беше дарила с присъствието си, тя нямаше да бъде забравена. А дори и след това тя остана като легенда, която се носеше из града. Тя беше безстрашното момиче, което умря, за да спаси човек, а знаем, че саможертвата винаги ще бъде най-прекия път към безсмъртието!