Аз съм домошарка. Е, не точно както е обяснено в речника. Аз съм малко по различна домошарка. Нося домашен навик със себе си. Където и да отида си създавам кътче.
У дома си имам едно ъгълче, което съм обявила на всеслушание, че е моето и никой друг не може да се настанява там. То е под прозореца. Има малка маса и шкаф с четири чекмеджета. На масата е лаптопа. Върху шкафа е книгата, която чета, кана с вода и чаша. В чекмеджетата има най различни неща, които могат да ми потрябват – ошав, разни ядки, гумени бонбони, обикновен бисквити, някоя и друга кутия с плодов сок..въобще неща от първа необходимост.
Лятото си организирам и кътче на двора под ореха. Тогава слагам и сгънато походно легло за всеки случай. Та такъв „случай” обикновено ми се повява към два часа след обяд и приключва към четири. Ако някой има неблагоразумието да ми наруши случая последиците за него са непредвидими.
Преди известно време, да уточня – три месеца – дъщерята ми подметна, че не е полезно за психическото ми състояние на моята възраст, да стоя постоянно у дома. Подаде ми информация, че в квартала са отворили много уютен пенсионерски клуб.
След дълго обмисляне и нарастващо любопитство реших да се насоча към новата дистанция. Избрах един временен отрязък който считах, че няма да е многолюден. Все пак исках първото ми посещение да е с разузнавателна цел за мястото. За голяма моя радост бях първата посетителка. Заведението наистина беше уютно. Имаше две стени прозорци и другите две бяха отрупани със снимки на известни певци и артисти от младостта ми. Носеше се приятна стара мелодия и аромат на прясно кафе.
На бюфета имаше млада жена ( 40-45 годишна) семпло облечена, но с вкус.
Приближих се очаквайки въпрос, но тя продължаваше да се усмихва, явно очаквайки въпрос. Тя се окопити:
С бавни стъпки, оглеждайки пространството се понесох към чакащата ме съдба. Ако се бях вгледала можеше и да я видя седнала на масата, но не…аз търсех масата. Беше между стената и единия прозорец.. в ъгъла…любимото място..Имаше само два стола..за разлика от другите маси. Веднага я избрах. Сега съм сигурна, че съдбата беше си свършила работата преди да вляза. Столовете бяха с леко полегнали облегалки. Не като онези на които гъба ти е изправен като да си глътнала бастун. Имаше меки възглавници както на седалката така и на облегалката. Разкош ви казвам. Отпуснах се щастливо и в този момент дойде жената с кафето. Сложи пред мен едновремешните порцеланови чашки, които вече бяха изчезнали. Като видях ахнах, а младата жена се разсмя.
Тя постави пред мен малка чинийка с две курабийки, които правех когато децата бяха малки.
Жената се отдалечи и аз се отдадох на неочакваното сладостно спокойствие. То, обаче не продължи за дълго. Онова дяволче, което следи за тези неща, го развали. Подшушна ми, че някой може да ми заеме вече избраното място и това ме хвърли в безпокойство. Трябваше да има някакво решение по този въпрос. Все пак аз си избрах това местенце нали? Погледнах към младата жена. Тя се занимаваше с нещо, но сякаш очакваше повика ми.
Жената седна и ме погледна
- Аз съм Лидия. А Вие как се казвате?
И така започна моето велико приключение..както разбрах по късно.
Полека – лека се запознах с другите. Тъй като бях нова те идваха и се представяха, но никой не седна на свободният стол. След време разбрах, че наричат масата „самотна лодка се белее”
Веднъж в месеца имаше мероприятие. Идваха писатели, поети, артисти и други интересни личности. Доставяше ми удоволствие да се включвам в тези срещи.
Предстоеше вечер на любовната поезия и момичето, което трябваше да чете стиховете последният момент съобщи че няма да дойде. Диди изпадна в паника и закърши ръце:
Диди, обаче не издържа и каза на всички, те възторжено приеха промяната. Вече бяхме готови да започваме любовната вечер, както я нарекохме.Масите бяха пренаредени с лице към „сцената”. Само моята „самотна лодка се белее” остана на мястото си, но нейното положение бе такова, че виждаше на всякъде.
Десет минути преди началото влезе Той. Всички го познаха и занемяха. Че как иначе – най красивият и най добрият актьор от нашата младост. Всички момичета бяхме влюбени в него. Ожени се, но тя почина млада оставяйки му една дъщеря на която се посвети. Беше красив въпреки, че минаваше осемдесетте. Все така строен и добре облечен. Приближи се до нас:
Той кимна с глава, огледа залата и се запъти..към моята маса.
Настръхнах. Диди ме погледна и успокоително сложи ръка на моята:
Музиката бе прекрасна и аз вложих цялото си старание да предам пламенната страст вложена в любовните стихове. Залата сякаш се подпали. След всяко стихотворение имаше бурни овации. След последното всички ме наобиколиха с поздрави. Той стоеше там на стола до моята маса. Не стана. Изчака всички да седнат и тогава дойде.
- Много професионални рецитатори съм слушал, но такова изпълнение – никога. Дълбок поклон госпожо.
Стоях като препарирана. Той кимна с глава за довиждане, обърна се и помаха с ръка на останалите. Излезе тъй както влезе – внезапно.
Тази нощ не можах да заспя. Припомнях си ролите в които го гледах и ония пеперуди в стомаха, които бяха заспали зимен сън се събудиха.
На другият ден, както обикновено бях там на моята маса. Вратата се отвори и Той влезе запътвайки се към мен.
Ами няма да ви разказвам за изминалите шест месеца. И двамата се оказахме еднакво луди и независими, но пълни с прозрението, че това е подарък на Съдбата.
Дъщерите ми се въртят край мен оглеждайки дали няма нищо за оправяне по шикозният ми сватбен тоалет.
Отвън чухме странен клаксон. Погледнахме през прозореца. Последният ми бъдещ съпруг беше дошъл с стара Шкода XNUMX-те.
© Слава Костадинова Todos los derechos reservados