Домът на парцаливите
„Децата от народа трябва да притежават и получават еднакво образование с децата на хората от по-имотните класи...”
( Лев Толстой)
Тежеше въздухът в тясната работилница. Изпаренията от къкрещата тенджерка с картофи се примесваха с натрапчивата миризма на обущарско лепило и дим. По разкривените етажерки се плезеха езичетата на скъсани обувки, кикотеха се макари с конци, зъбеха се остри игли. На дървената маса бе разтворена Библия с прокъсана подвързия. От нея сричаше сакатият, десетинагодишен Лазаро:
- “…Ние сме случайно родени и отпосле ще бъдем, като че не сме били. Диханието в ноздрите ни е дим, и думата - искра в движението на сърцето ни. Кога тя угасне, тялото ще се обърне в прах и духът ще се разпилее като рядък въздух...”*
Като малък оловен войник, Лазаро подпираше детската си любознателност върху единствено си здраво краче. Движеше трудно, след като другото бе измръзнало на реката, която през зимата се превръщаше във весела пързалка за съседските деца. Но наученото разбъркваше живота му, но и го тласкаше напред. Сякаш с нещата, които прочиташе, гребеше срещу течението, но усещаше сладостната свобода на здравите физически. От време на време момчето се обръщаше към люлеещия се стол. От там, след всеки прочетен пасаж, му кимаше възпълният обущар Донато, който имаше високо чело и почти оредяла коса, но светли, чисти очи.
-Кога свършва животът, чичо? - обърна се момчето към обущаря.
-Когато спрем да се учим, когато ни дотежи да подадем ръка...
-Значи ли това, че се разпиляваме?
-Като прашинки, сине!
-Аз не искам да се разпилея... А кой остава, чичо?
-Даващият...
-Кой ни учи да даваме?
-Сърцето, сине! И Бог...
-Значи даването освобождава? Прави ни независими... Могат ли децата на пързалката, просячетата по кея, момиченцата около вертепите, болните, сираците в изоставените сгради да бъдат свободни? Аз не искам те да се разпилеят... А да се научат как да бъдат живи... - каза момчето и свали тенджерката с картофите от печката.
Уви я в парче плат, подобно на стар шал, понесе я под мишница, хлопвайки врата на обущарската работилница. Донато се усмихна след момчето. Сред обувките бе поседнала една нова идея, която можеше да освободи много от скитащите деца. Да ги научи да живеят. Обущарят стана и се разтършува из стаята. Измежду старите обувки бе скрита дървена кутия. Разтвори я с озарени очи. Светлината от прокъсания буквар го върна в детството. Знаеше как да даде живот... И изгубените да бъдат намерени. Чрез буквите...
А Лазаро се запъти към кея, където като стар рибар гладът плетеше мрежи. За връстниците му, гладът бе училището, което ги учеше да се справят с живота. Защото гладът бе неговото лице. Първото нещо, което децата опознаваха, след като идваха на бял свят, бе чувството да бъдеш гладен. Цветните им сънища заспиваха в тишина, преди да се пробудят. Реалността им не бе там, където бе видимото, а затворена в една неуловима болезненост, в една открадната вечност... Живееха животи назаем, в свят, в който ги нямаше... Разпилявани от зрящите възрастни.
Социалната им обремененост съшиваше с груби конци кръпки по вълнените им ризи, а под тях оставаха рани и белези от незапомнени спомени... Гладът гасеше поривите, както и простичката радост да бъдеш дете. Превръщаше ги в крадци на хляб и сънища.
Лазаро потрепери несъзнателно, докато вадеше картофите и ги раздаваше на наобиколилите го деца. Всеки ден сакатото момче и чичо му обгрижваха невидимите за обществото деца.
Малкият раздавач се загледа в начервените устнички и босите крачета на крехката продавачка на цветя Елиса. Откраднатата ù невинност се оглеждаше тъжно във витрината на магазина за играчки. Наблизо две просячета се караха за изгризано кокалче. А Габриеле – глухото ваксаджийче, бе коленичило в краката на костюмиран брадатко, който отвисоко подхвърли някаква монета. Тя се търкулна и попадна в една фуга между плочите. С очи, приучени да разпознават метала и бързина на ястреб, Тадео грабна монетата и побягна, незабелязал тъгата на Габриеле, неодобрението на Лазаро и болката на Елиса.
-Живеем назаем, в свят, в който ни има само физически... - прошепна като на себе си Елиса. - Колко струват мечтите, Лазаро?
-Със сигурност повече от шепа картофи или подхвърлена монета...
-Струват, ако ги има, Лазаро! Мечтите на парцаливите озверяват...
-Елате с мен! У дома... - подкани ги с ръка Лазаро.
-Къде, Лазаро? На гости ли ни каниш? - попитаха децата.
Децата бяха сраснали като корени в уличните плочи, тесен им се стори нечий дом, но все пак тръгнаха след Лазаро, с надеждата да разберат живота и може би да върнат мечтите си.
Всеки ден в тясната обущарска работилница ги чакаше топла супа, хляб и човещина. Докато се хранеха, слушаха приказките и библейски поучения на обущаря, на които го бе научил животът. Той разтваряше буквара, показваше им вълшебните букви, които те повтаряха с ръчица в съндъчетата с пясък. Момчетата се учеха да шият обувки, ковяха пирони, а по-големите момичета месеха вкусни хлебчета. Скоро училището им, наречено от самите деца „Домът на парцаливите”, стана тясно. Едва побираше босоногите мъници, но така всички бяха на едно място. Лазаро и Донато им помогнаха да не се разпилеят. С наученото парцаливите опознаваха и други чувства, освен глада, а именно усещането да си потребен със своите мечти, сладостната свобода на нравственото здраве... Щом имаш мечта и живота можеш да прекроиш... Оставаш...
PS: цитатът е от Библия, Книга премъдрост Соломонова (2:2)
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Живите човешки истории от делника, ме отдалечиха от разказите ми...За което съжалявам! Може би някой ден отново ще намеря себе си...И все пак радвам се, че има хора, които не са ме забравили
-
Обичам разказите ти! Препрочитам ги и чакам да публикуваш нови. Защо се бавиш?
Поздрави! -
Благодаря, Ивон!
-
Хубав разказ!Хареса ми!
-
Мили сте ми, приятели!
-
Петя, благодаря за поредния хубавия разказ.
Тръгвам си удовлетворена от тук, както винаги. Умееш го това изкуство!
-
Ще останат и думите ти, Петинко,с благородството и порива на човешката душа към Свободата. Липсваха ми твоите приказки, които с магическите си послания ни правят по-добри. За да останем. Ив
-
Чисти са твоите парцаливи, въпреки погубваните си мечти...
-
Приятели, трогва ме присъствието ви!
Такива училища за бедни са създадени в много градчета в Англия, а и не само там...по цял свят...с простичкия стремеж за остойностяване! -
Впечатлена съм.Умееш така да изплетеш горчивината на думите,че да проникне дълбоко в сърцето на читателя.
-
Поздравления!
-
напълни ми душата, мила Петя...
Божията любов и щедрост...светло послание, топлата и човечност..
малцина го умеят...Бог те е целунал, тебе по челото..
сърдечно те прегръщам, с обич...светли дни ти пожелавам.. -
Поздравления!
-
"-Кога свършва животът, чичо? - обърна се момчето към обущаря.
-Когато спрем да се учим, когато ни дотежи да подадем ръка...
-Значи ли това, че се разпиляваме?
-Като прашинки, сине!
-Аз не искам да се разпилея... А кой остава, чичо?
-Даващият...
-Кой ни учи да даваме?
-Сърцето, сине! И Бог..."
Шапка ти свалям за посланието в този разказ, както и за умението ти да изпипваш всички детайли, чрез описанието на героите си и фона на който ги поставяш, по един много въздействащ и образен начин.
Браво!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
