Телефонът зазвънява точно когато Никола е започнал на чете записките си от лекцията по счетоводство. Осем часът вечерта е. По това време той рядко получава обаждания, затова е изненадан. Поглежда екрана и повдига вежди. Изглежда леко притеснен. Търси го колежката му Вихра, която му е нещо като приятелка. Всъщност приятелството им се изразява най-вече в киснене в студентските кафенета и сладки приказки. Той я харесва, но само донякъде. Може би и тя го харесва донякъде. Обаче по ред причини Никола малко се страхува от Вихра.

  Той вдига. С глас, който звучи нехарактерно плахо, Вихра казва:

  – Какво ще кажеш да пийнем?

  – Ами добре… утре ще се уговорим с колегите и ще…

  – Не, не, сега – казва настойчиво тя.

  – Ти къде си?

  – Тук, в Студентския град.

  – Кои сте се събрали?

  – А, сама съм. Днес не съм в настроение за голяма компания.

  Никола се изчервява. Не знае какво да си мисли. Досега двамата не са излизали заедно, според общоприетите критерии за излизане. Може би тя е решила да го свали. А той не е сигурен, че иска Вихра за гадже. Просто защото я харесва само донякъде. Вихра е бойна, даже името й е едно такова бойно. Тя се занимава с екстремни спортове и ходи на фитнес. Изобщо цяло чудо е, че се е записала да учи счетоводство. А Никола е свито момче, изобщо не си пада по активния живот. Предпочита да кисне пред компютъра или да чете.

  Подозрителността на Никола се дължи най-вече на факта, че на един студентски купон Вихра го награби, без да пита, и започна да танцува с него под звуците на старо рок парче. Тогава той много се притесни, макар че си даваше вид, че не му пука. Чувстваше се не на място в обятията й, още повече, че Вихра здраво го бе приклещила. Никола знае, че добрите обноски не са силната й страна, затова не й се сърди, а искреността и първосигналността й донякъде му харесват. Навярно тя му е интересна, защото е негова пълна противоположност.

  – Не знам… мислех да уча – измърморва Никола, после със свито сърце чака реакцията й. Предложената среща му се вижда опасна. Той не се чувства комфортно, когато е сам с Вихра. Засега предпочита да не се сближава много с нея. Нужно му е време да осмисли чувствата си и да се отърси от страховете си. Защото Вихра наистина не си поплюва. Когато иска нещо, тя просто го взима. По принцип.

  – Зубрач такъв! Не може човек да поиска услуга от теб! – казва тя остро, но гласът й сякаш е напоен с тъга.

  Услуга! Каква услуга! Какво би могла да иска тя от него? Тя все пак му е приятелка…

   Никола започва са се чувства гузен. Казва:

  – Каква услуга?

  – Каква, каква, просто искам да пийна с някого. Не ща да се наливам сама.

  – Добре де. Къде си?

  – В заведението до спирката. Онова със сините завеси.

  – До десет минути ще съм при теб.

  – Благодаря!

  Странно, Вихра да благодари на някого за нещо.

  Той се сресва, напръсква се с дезодорант и излиза. 

  Вихра се е настанила в най-крайното сепаре. Взира се с празен поглед в още по-празната си чаша. Нещо не е наред. Тя по природа е жизнерадостна. Сегашният й вид е… неприемлив.

  Той се приближава, махва й за поздрав и сяда срещу нея на масата. Тя вдига глава и пуска измъчена усмивка.

  – Какво ти е? – пита искрено разтревожен той. – Не приличаш на себе си.

  – Не виждаш ли?

  Чак сега той забелязва подпрените отзад на стената алуминиеви патерици. Навежда се и поглежда под масата. Нещо ужасно се е случило с левия крак на Вихра. Окован е в гипс. Само предната част на стъпалото й се вижда, изпъната неестествено напред, подпухнала и зачервена, със сгърчени като в спазъм пръсти. Горе чудовищната превръзка е издула полата й, явно стига чак до слабините.

  – Майчице! Какво е станало?

  – Ами счупих го. По най-тъпашкия начин.

  Никола решава да не разпитва за инцидента.

  – Боли ли те много?

  – Боли ме я. Нали затова те извиках да се напием.

  – Не мисля, че е редно да пиеш – отбелязва предпазливо Никола.

  – Вече ударих една водка. Не ме хвана изобщо. Болката обаче сякаш понамаля. Какви ли не глупости съм правила в живота си, но никога не съм се пребивала така. Не съм предполагала, че е толкова гадно. Изключителна тъпотия! Да падна в шахта! Тези, дето крадат капаците, са за разстрел.

  – Какво ти казаха в болницата?

  – Фрактура точно под коляното. Някакъв хвана крака ми и започна да го извива, за да го намести. Два пъти ми причерня, едва не припаднах. А онзи дърпаше като за световно, въпреки че го молех да спре. Нямаш представа какво отвратително стържене се усеща. После ме гипсираха и ме пуснаха да си вървя. Дори не съм се качвала в стаята си. Направо в кръчмата се забих. Поръчай ми още една водка, моля те!

  Никола изпълнява заповедта, като освен това взема мезе. За себе си поръчва бира. Премесва стола си малко настрани, за да не закачи по случайност пръстите на болния й крак. Те потрепват от време на време, сякаш жегвани от силен ток. Макар и доста мускулесто, тялото на Вихра е женствено. Най-привлекателното в него, поне от гледна точка Никола, са малките и пухкави длани и ходила, които контрастират на здравата мускулатура нагоре. Преди време той се бе удивил, виждайки, че на една от маратонките й е изписан номер 35. А при ръкуване ръката й буквално потъва в неговата.

  Става му криво като гледа натежалите й от мъка очи. От едното като че ли всеки момент ще се изтърколи сълза. Струва му се крайно несправедливо жизнерадостен човек като нея да страда.

  Когато Вихра извръща глава настрани и разтърква с длан очите си, Никола се престрашава да погледне пак под масата. Неподвижността на пострадалия крак му се вижда плашеща. Трудно му е да повярва, че нещо, доскоро толкова здраво и силно, се е пречупило.

  – Какво ще правя сега? – пита Вихра. Досега не се е  случвало тя да демонстрира несигурност. Винаги е знаела какво да прави.

  – Ще оздравееш бързо, сигурен съм – окуражава я той.

  – Няма да мога да спортувам, няма да мога да ходя на лекции.

  – Ще ти помагам в учението.

  – Не съм свикнала да лежа. Имам чувството, че ще се побъркам, ако дълго време съм на легло и с болки.

  – Смяташ ли да се прибираш при вашите.

  – Не съм мислила по въпроса. Но не ми се ще. Ох, трябва да им се обадя. Май не бива да им казвам, че съм пострадала, за да не се притесняват.

  Никола се замисля. Не знае какво да каже.

  Вихра допива втората си водка. Погледът й се е замъглил.

  – Мисля, че е време да се прибираш – казва Никола. – Пиенето няма да ти помогне.

  – Добре.

  Плащат сметката. Вихра взема патериците си и пъшкайки се надигна от стола. Никола я придържа за кръста.

  От предишната й пружинираща походка вече няма и помен. Тя пристъпва несигурно, като едва успява да държи пръстите на болния си крак далеч от пода. При всяко по-рязко движение лицето й се изкривява в страдалческа гримаса.  

  – Не искам да ме виждаш такава. Вече съжалявам, че те извиках. Трябваше да се напия сама.

  – Стига глупости. Хубаво направи, че се обади.

  Излизат. Вихра се мъчи с патериците, вероятно е замаяна от изпития алкохол. На няколко пъти залита. Никола е на тръни, страх го е тя да не падне. Мисли си, че може да се наложи да я носи на ръце. Тя не е тежка, я има петдесет и пет килограма, я не, но все пак… Дали ще се справи? За пръв път в живота си съжалява, че няма навика да спортува и не е в добра форма.  

  Вихра се задъхва, често спира за почивка. Тъжна гледка. Петата й, която е леко загрубяла от редовното трамбоване пеш – този факт по някаква причина му се е сторил очарователен – сега е покрита с дебел слой гипс и вече не може да носи никаква тежест, наложена й е принудителна почивка. Наистина тъжно.  

  След цяла вечност стигат до блока. Вихра поглежда с ужас стълбището, което води към асансьора. В изблик на нетипична за него смелост, той я награбва и я вдига. Занася я на площадката.

  Тя го гледа учудено.

  – Благодаря! Мислех, че съм твърде тежка за теб.

  – И аз така мислех.

  Влизат в стаята. Вихра въздъхва немощно и сяда на леглото си. По челото й е избила пот.  

  – Къде е съквартирантката ти?

  – А, намери си гадже и се махна. За момента живея сама.

  – Искаш ли да се преместя при теб, за да ти помагам? – казва той. Изненадва се от тази своя проява на смелост. Всичко това е странно, защото Вихра не му е особено близка, защото той я харесва само донякъде. Зарича се после да помисли за объркващите неща, които стават в главата му.  

  – Искам.

  Никола й помага да подпре счупения си крак върху възглавници и присяда на един стол. Чака го много работа. Трябва да разбере от какво има нужда Вихра, за да може да свърши всичко необходимо.

  Тя лежи със затворени очи. Незнайно защо му се приисква да я прегърне. Онова „донякъде“ бързо се стопява. Защо ли?