Лятото настъпваше с безкрайното си красиво зелено. Полски цветя... Животът кипеше във всяка тревка. Вече събуден, той вихрено създаваше.  Навсякъде, всички малки незабележими и незначителни същества живееха и създаваха живот. Освободена въздишка на вечното, стоплила нашия свят. Пътят криволичеше между дървета и поляни. Мъжът караше към селото и беше щастлив, скоро щеше да вземе така дългоочакваното същество. Две години, откакто отиде да види Берта и я осинови.

 Берта беше вече стара, тя бе имала кученца отдавна, когато бе  силна. Нейният стопанин я   гледал много добре, когато била готова да стане майка, избрал хубав, достоен мъжкар и поколението било доказателство за тяхната ценна кръв. От тогава са минали години. Някогашните бебета са станали кучета за гордост на стопаните си. От цяла България се събират хора да им се възхищават, а овчарите  се пазарят да ги купят. Тя вече е остаряла. В някогашната и стройна, жилава осанка едва прозира спомена за силата и верността и. Стопанинът и отдавна е в чужбина, а възрастната му майка живее само с Берта. Никой не смее да припари до двора на старицата, защото знае, че зъбите в уморените челюсти няма да му простят. Приятели рядко ги навестяват, а ако се случи, жената я прибира  в колибата.

 Един ден в дома им идва стар приятел на стопанина. Някога с него са обикаляли заедно по овчарниците да търсят истински кучета, кучета - не просто големи и красиви, а  и верни и смели.

Когато я вижда, очите му се насълзяват и казва на бабата:

  - Не изглежда добре Бертичка, лельо. Защо така, не е толкова стара, боледувала ли е?

  - От едно сме болни, синко, от старост и мъка. - отговаря жената.

  - Не сте стари, лельо, а и мъката може да се надвие, какво и даваш за храна?

  - Хляб, Славе, аз това ям и тя.

Човекът гледа към кучето, което не го помни и ръмжи насреща му,  гневно хъркащо клокочене. Вързана е за колибата си, ако не беше, щеше да е захапала вече непознатия, който стои до нейната стопанка. Той я гледа с мъка и не знае, как да каже на жената това, което напира в гърдите му.

  - Не ти ли изпраща пари сина ти, нали изкарва повече в Испания, не се ли грижи за вас?

  - Изпращаше по-рано и сега праща, но не сме му грижа вече, а и аз му казах, че сме си добре така двечките, от какво имаме нужда, от гроб само.

  - Недей така, лельо, имате нужда... имате... Аз искам да ви помогна, ако ми позволиш. Мога да взема Берта - да я купя от теб. Хем ще си помогнеш ти с някой лев, хем тя ще е по-добре при мен. Аз имам кучета и те ядат месо и мляко. Не се обиждай, моля те, но и двете заслужавате по-добър живот. Ти си се предала, но тя не се предава, знаеш... никога не се предава тя. Дай и шанс!

 - Зная, че си добро момче, Славе. За добро го казваш, но никога няма да се разделя с нея. Никои пари не струват толкова, а и само тя ми остана - да си стареем заедно тука. Без нея ще ме изнесат циганите, ще ми опустее и двора, и живота. Не мога да ти я дам.

Мъжът знаеше, че ще получи този отговор. Но не можеше да си тръгне и да забрави.

  -Лелче, друго се сещам. Аз съм далечко, знаеш, но няма да мога да живея спокойно така, като знам вие как сте. Искаш ли да се разберем нещо с теб. Берта е на девет години сега, нали?

 - Не знам, чедо, но щом казваш, вие ги помните тия работи.

 - На толкова е, би могла да се възстанови, ако се храни добре и се разхожда редовно. Би могла да има кученца пак. Ако аз ти нося храна за нея всяка седмица и ако ти намериш някой познат, на който имаш доверие - тя да го познава, да не го ухапе. Човек, който да я разхожда - аз ще му плащам, като на работа да е. Ще стане като булка Берта, а и за теб ще  се грижа. Ще ми позволиш ли да и намеря подходящо куче и да създадат пак поколение? Аз ще взема кученцата - това ще е моята печалба, по-ценна от всички пари. Всички ще сме доволни и никой няма да е задължен, какво ще кажеш?

 - Ех, Славе, ама ти си по-луд и от моя син за тия пусти кучета! Какво да кажа, добре. Има тука едно момче, на племенника ми син. Той идва да ни вижда, познава го Берта, няма да го ухапе, а и той е добро момче - ще се зарадва.

 Така се разбраха. Всяка седмица той пътуваше и им носеше храна, ваксинира и обезпаразити Берта, занесе и витамини и нае момчето да я разхожда. Всеки път оставаше да и се радва.Тя много бързо започна да прилича на себе си, смени си козината, заякна, изправи се. Опозна човека и го обикна. Като че знаеше, че той и донесе новия живот и му беше благодарна. След четири месеца се разгони. Щастлив, той  я заведе при мъжкаря, който и беше избрал. Но Берта не го избра. Хвърли се върху него като тигрица и започнаха да се бият жестоко, трудно я измъкнаха от там. Много разочарован, Славе започна да търси друго куче. Намери, той знаеше всички кучета в България. Заведе Берта при него, същата сцена - тя се хвърля - да пази човека, когото обича. Докато Славчо разбере това, че тя подтиска инстинкта си за размножаване, за да го предпази от мъжкото куче, природата се обърна и тръгна да създава живот другаде. Берта вече не беше разгонена. Това не промени много ситуацията. Човекът ходеше всяка седмица, пак носеше хубава храна и на двете, беше разочарован от неуспеха, но беше и щастлив, защото се беше убедил във верността и отново. Сега реши да се подготви, да вземе мъжкото куче и да го остави да живее при нея, да се опознаят, без присъствието на хора, да свикнат и да се обикнат, всичко да стане естествено.

 Така и направи, всичко се случваше точно така, както трябваше, но Берта не се разгони, когато се очакваше. Възрастта и явно се отразяваше и въпреки чудесната форма, в която беше, пропусна едно разгонване. Кучето, което беше с нея, умря. Вероятно отровено от някои недоволни от лая съседи, или от крадци, които се опитвали да се отърват от охраната. Не се разбра. Когато Берта се разгони отново, Славчо беше намерил и харесал нов мъж - достоен, красив, смел, силен, верен. Това куче, което било със стадо близо до ЖП линия и чуло рева на влака, видяло огромния звяр, идващ към стадото му  се хвърлило да го спре. Загубило единия си крак и опашката си, но оцеляло. Застанал гордо на трите си крака, свиреп и готов да нападне, той посрещна Берта. Славе не отиде с нея, само я пусна в двора... Дали заради това, дали се харесаха, няма значение. Нямаше битка, щастливи и несмущавани те прекараха заедно достатъчно време и създадоха живот.

 Радостни, хората, които обичаха тези две създания, си стиснаха ръцете и зачакаха, а през това време тя се превърна в принцеса, толкова грижи и любов рядко са получавали други бъдещи майки.

И в един празничен ден - ден на герои и воини - на връх Гергьовден, Берта роди.

Едно-единствено кученце. Черно и блестящо, като баща си.

 Докато пътуваше към селцето, за да се запознае с малкия  юнак, Славчо си спомняше всичко това. Наближаваше. Скоро щеше да се запознае с единака. Вече му беше измислил име. Цялото му семейство с нетърпение очакваше кутрето, като че се беше родило не просто куче, а Велик наследник.

Спря пред къщата и веднага погледна към колибата, Берта не се виждаше -сигурно е вътре и го кърми - помисли си той. Отиде направо там. Не излиза да го посрещне. Странно... Коленичи пред входа и настръхна...  От там се чу зловещото и ръмжене, той знаеше, че няма да може да се изправи и да избяга толкова бързо.

 "Но защо, защо не го позна?!... толкова го обичаше, явно си пазеше детето, не искаше да му го даде..." Тези мисли преминаха през ума му за миг, опитваше се да се изправи, когато чу лелята:

 - Славе, Берта е на разходка! Мишо я изведе малко да се разтъпче...

?

Ами да! Това, което ръмжеше зловещо отвътре, не беше Берта, беше тридесет дневното и бебе. Тя не беше забравила човека. Просто малкият Хан, още не го беше обикнал...