Париж нахлуваше в съзнанието на Филип Козловски без спирачки, което причиняваше замайване. Доцентът не можеше да си отговори дали това се дължеше на ранния сутрешен полет и съответното недоспиване, дали на лятната жега и влагата от изпаренията на Сена, или пък може би на особената магия, която мнозина приписват на този град. Класическите форми и детайли около него се разливаха в съзнанието му като картина на някой импресионист. Стилните фасади, уютните кафенета и небрежните минувачи, ходещи без да бързат под сенките на дърветата, създаваха някакво усещане за лежерност, напук на забързания пулс на времето. Под пласта на тази картина обаче се разкриваше друга, в по строг стил, наситен с тъмни тонове история и човешки съдби. У Филип се беше зародило желанието да вижда себе си като щрих от многоизмерната, наситена с нюанси, светлини и сенки картина на Париж.
-Клишета! – ощипа се Филип и излезна от унеса си.
Бяха ли това истински негови мисли и усещания или просто самовнушения и компилация ...