Париж нахлуваше в съзнанието на Филип Козловски без спирачки, което причиняваше замайване. Доцентът не можеше да си отговори дали това се дължеше на ранния сутрешен полет и съответното недоспиване, дали на лятната жега и влагата от изпаренията на Сена, или пък може би на особената магия, която мнозина приписват на този град. Класическите форми  и детайли около него се разливаха в съзнанието му като картина на някой импресионист. Стилните фасади, уютните кафенета и небрежните минувачи, ходещи без да бързат под сенките на дърветата, създаваха някакво усещане за лежерност, напук на забързания пулс на времето. Под пласта на тази картина обаче се разкриваше друга, в по строг стил, наситен с тъмни тонове история и човешки съдби. У Филип се беше зародило желанието да вижда себе си като щрих от многоизмерната, наситена с нюанси, светлини и сенки картина на Париж.

-Клишета! – ощипа се Филип и излезна от унеса си.

Бяха ли това истински негови мисли и усещания или просто самовнушения и компилация от тривиалните картини, чрез които невиждалите Париж изграждаха представите си за града, запита се той. Бидейки посветен в хуманитарните науки, Филип имаше склоността да философства на подобни теми. Без да намери отговор на въпроса си, той реши, че поне ще се опита да възприема града непредубедено, без филтрите-клишета. Естествено, това беше невъзможно.

Градът, в който той попадаше за първи път, се явяваше домакин на световната конференция на тема „Човекът, обществото и дигиталните технологии“, провеждаща се между 15-ти и 20 Юли в Сорбоната.

Филип Козловски, или по точно доцент и доктор на Социологическите Науки Филип Козловски, беше поканен като специален участник във въпросната конференция. В качеството си на такъв, той беше изготвил доклад, изразяващ дълбоката му загриженост относно неконтролираното и нерегулирано нахлуване на дигиталните технологии и алгоритми в човешкия живот, както и от техният нечист съюз с психологическите дисциплини. Според доцента протичащата като следствие автоматизация и стандартизация на човешките взаимоотношения и обществени порядки, би довела до обезсмислянето на индивида и обществото, каквито ги познаваме, и би създала дистопии, далеч по страшни и невъобразими от описаните в небезизвестните романи по въпроса. Предвид това, че доктор Козловски бе уважаван член на международната научна общност, неговият доклад се очакваше с интерес, както от академичните среди, така и от медиите.

Доцентът вървеше по някакъв булевард, докато мислите му сновяха между първите впечатления от Париж и предстоящото му участие в конференцията, до което имаше около два часа. Току-що беше излезнал от своя хотел, намиращ се в района на Площад Италия, с намерение да стигне пеша до Сорбоната, мястото на протичащото вече събитие. Погледът му обхождаше хората и фасадите по улицата, добавяйки нови и нови парчета от образи към постепенно сглобяващата се мозайка от представи за така уважавания от него, но все още непознат град.

Беше наистина горещо. Най малко 35 градуса - реши Филип и погледна часовника си, който показваше 11:15, след което извади хартиена кърпичка от пакета в джоба и попи потта от челото си. Неговото участие започваше в 13:30. Имаше достатъчно време да стигне до мястото, да си почине и освежи. Нямаше нужда да бърза и можеше да си позволи един обход през по притихналите малки улички, стоящи леко встрани от лъскавата туристическа фасада. Може би това бе наивен опит да се докосне до душата на града, но във всеки случай, по спокойната атмосфера би помогнала за вглъбяването и концентрацията преди предстоящето събитие, от които Филип имаше нужда. Нормално беше да е малко притеснен.

Личният асистент инсталиран на мобилния телефон беше гарант, че той няма да се изгуби някъде из „парижките потайности“. Бидейки човек, питаещ съмнение и недоверие към  неконтролираното и необуздано нахлуване на дигиталния свят в човешкия, той усещаше гузен дискомфорт всеки път, когато се налагаше да прибягва до услугите на мобилния асистент. Дискомфорт, породен от предоверяването му  на алгоритми и бази данни, от това, че е станал зависим клиент на тези сили, срещу които той уж стоеше изправен като непревземаем бастион. Такъв бе поне в собствените си очи. Филип се опитваше да тушира този дискомфорт, въвеждайки дистанция между себе си и асистента, инструктирайки го да ползва резервираното обръщение „вие“. Така докторът поддържаше отношенията с дигиталния си асистент хладни вместо приятелски, и не го допускаше безрезервно до себе си, както правеха повечето хора, които разтваряха душите си пред пресметливо-нечовешките компютърни алгоритми, мимикрирали като своеобразни лични ангели-хранители. Освен това контактите му с асистента се осъществаха само в краен случай, когато наистина беше необходимо. А да си в непознат град и да имаш график, който да следваш, трябваше да се брои за краен случай. Така потискайки гузната си съвест, Филип погледна екрана на смартфона си и стоящата там гърчеща се синя змия върху фрагмент от картата на Париж, която услужливо показваше пътя му към Сорбоната. Можеше и да импровизира с маршрута, тогава маркировката щеше да се адаптира според текущото му местоположение, неизменно водейки към зададената цел.

-Колко време ще отнеме да стигна от тук до Сорбоната? – разсеяно проговори Филип на телефона си, забравяйки, че времетраенето на маршрута е изписано на екрана.

-Пътят по този маршрут ще отнеме 43 минути  и 25 секунди при средния темп на придвижване, характерен за вас и при липса на непредвидени паузи и отклонения – отвърна с неутрален мъжки глас асистентът, същевременно изписвайки думите на екрана – Желаете ли да получите допълнителна информация за местоположението? – попита гласът със същия неутрален тон.

-Да-отвърна докторът на социологическите науки след кратка пауза – нещо само за обща представа.

- Към момента температурата на въздуха е 36.6 градуса по Целзии. Влажността възлиза на 87 процента.  Град Париж е разположен на река Сена, Северна Франция, регион Ил дьо Франс, в центъра на Парижкия басейн, и е със средна надморска височина 65 m. Към територията на Париж се отнасят и Булонският лес, и разположеният на изток Венсенски лес. Общата площ на града заедно с парковете е - каканижеше монотонно асистентът, докато не бе прекъснат от раздразнения Филип:

-Стига, достатъчно!

-Друга информация ли очаквахте? –попита асистентът.

-Може би – отвърна Филип – но няма значение.

-Обемът на наличната комуникация с вас до момента не предполага изграждане на модел за надеждно предвиждане на характера на потребностите ви в даден контекст и ситуация – сякаш мобилният асистент започна да се оправдава – за подобряване на този модел се препоръчва по интензивна комуникация между вас и мен, т.е. софтуерният самообучаващ се алгоритъм, базиран на невронни мрежи-довърши той.

-Добре, ще те потърся по късно – Филип приключи разговора сухо.

Той се огледа. Вървеше по улица с много дървета, които нагоре образуваха зелен свод, а отляво се виждаше надземна железница. Посоката беше към Катакомбите, както услужливо указваше един уличен знак. Стоящ пред него билборд показваше небезизвестната картина на Йожен Делакроа „Свободата на народа“ в която устремена жена с разголена гръд и френското знаме в ръка предвожда революционери, докато пътят пред тях е застлан с трупове.  Новото в случая бе, че на преден план в долната част на картината се показваше мъжка ръка с пръстен, която държеше запалена цигара, чийто дим елегантно се смесваше с нюансите на картината. Изглеждаше, сякаш това е ръка на човек, който спокойно и с наслада наблюдава баталната сцена. До тази ръка Филип успя да прочете само „Цигари Liberte” и думата „революция“ – просто реклама на някаква местна марка цигари. Останалото той не успя да си преведе, понеже познанията му по френски  бяха почти нулеви. Все пак доцентът не устоя на изкушението да прибегне до помощта на своя неуважаван помощник – дигиталният асистент. Той насочи камерата на телефона към билборда и почти веднага на LCD екрана се изписа „Цигари Свобода. Запали огъня на революцията!“ Филип извърна глава с погнуса. Очевидно законовите, културни и етични бариери, озаптяващи стремежа към печалба в някакви приемливи норми, падаха една по една пред напора на капитала и рекламата.

-Цигари „Свобода“ – Филип направи гримаса на отвращение – По скоро свободата да умреш от рак – добави той саркастично. Това го накара да си припомни, че напоследък персонализираните реклами в интернет, незнайно защо го облъчваха с реклами на цигари, въпреки че той беше отказал цигарите преди много години. Напук на затварянето на банерите на тези реклами от негова страна, алгоритмите отказваха да разберат за неговата неприязън към пушенето и упорито продължаваха да му натрапват този „лайфстайл“, сякаш очакваха в един момент той да се предаде пред пресметнатата им настоятелност и да се върне към стария си порок.

Случайно погледът му попадна на жена, облегната на металната решетка пред отворения прозорец на втори етаж на близката сграда отдясно, която гледаше разсеяно пред себе си и... пушеше. Фасадата на сградата изглеждаше мърлява, някак си опушена. Мръсотията, праха и вероятно отработените газове на колите през годините се бяха отлагали във вдлъбнатините на архитектурните орнаменти, но не като благородна патина, а като наслоен пушек и сажди, във никакъв случай недопринасящи за красотата на тази фасада.  Филип се усмихна криво и отмести поглед в обратната посока, към улицата, където потокът коли пушеше през своите ауспуси, докато чакаше светофарът да светне зелено.

 В унисон със същата пушаческа вълна, уличният часовник, който Филип забеляза, стоеше над витрината на един магазин за цигари.

–Вече стана 11:30 – отбеляза той наум, поглеждайки светещите в червено дигитални цифри. Дали не беше време да свърне по малките улички в посока Сорбоната на север, или можеше да продължи по булеварда към Катакомбите още малко? Синята змия на маршрута, виеща се на картата на смартфона, продължаваше още две-три преки по булеварда преди да свие на север. Той погледна вдясно от себе си, към първата пряка, обещаваща потапяне в автентичната, не толкова напарфюмирана градска атмосфера, и после извърна поглед напред, по протежение на булеварда, където на 30-40 метра пред него работници на стълби, монтираха някакъв видеобилборд на фасадата на една сграда. Филип реши да се довери на навигатора и да продължи напред.

Едно зелено стръкче на незнайно какво растение, прорастнало между тротоарните плочки и дръзнало да наруши простия им геометричен ред, спря погледа му.

-Стръкче, което определено не си знае мястото -усмихна се мислено Филип. После забеляза и пейката, стояща на метър от растението. Това си беше покана за кратка почивка. Филип седна на пейката и се взря в своеволното стръкче. Лепкавата жега сякаш беше притъпила мисловната му дейност, така че той остана в съзерцание известно време, без да занимава главата си с още по лепкави мисли и излишно, поне за момента, философстване. Вниманието му, според всички правила на източната медитация, бе концентрирано изцяло върху това растенийце, изведнъж израстнало до пределите на неговото съзнание.

Нещо го накара да вдигне глава и да погледе по посока на булеварда. Това стана точно един момент преди видеобилбордът, като в забавен каданс, плавно да се отдели от стената и да започне падането си към земята. Това падане продължи неясно колко време, може би секунда, може би час - поне от субективна гледна точка, но накрая видеобилбордът се сблъска със земята и се пръсна на хиляди остри като кинжали парчета стъкло и пластмаса, разлитащи се във всички посоки. Чак после звукът достигна до съзнанието под формата на стържене и трясък. За щастие нито едно от разхвърчалите се парчета не мина близо до Филип, които имаше късмета да стои на относително безопасно разстояние. За момент настана тишина. После се чуха виковете и възклицанията на минувачите, на чийто фон забързаното говорене на работниците едва се различаваше. Пострадали, за щастие, нямаше.

-Мърлява работа-помисли си Филип, брутално изтръгнат от унеса си. –Дори и у нас това не може да се случи-поклати глава той и стана от пейката. В този момент го сполетя въпросът, какво можеше да стане, ако не беше спрял заради това стръкче треволяк, а бе продължил по маршрута на синята змия, преминаващ точно оттам, преди да свие на север, към Сорбоната.

За миг лятната жега отстъпи място на хлад, извиращ отвътре.

Филип свърна по първата пряка към Сорбоната, опитвайки се да прогони тази мисъл, така, както се прогонва досадна муха.

***

Някъде около два километра на северозапад Фарук се потеше в таксито. Климатикът беше повреден, а нахлуващият горещ въздух през отвореният прозорец на колата не носеше особено облекчение. Часът беше 11:35, тоест крайно време за топъл дюнер и чаша студен айрян в някое от многобройните арабски заведения в центъра на Париж. Таксиджията беше инструктирал мобилния си асистент да озвучава таксито с някаква смес между арабско диско и кючек, чийто децибели причиняваха вибрации не само в купето на колата, но и в радиус от около десетина метра около нея. От тавана на таксито го гледаше единственият му засега син, чиято снимка се люлееше  в такт с невротичното шофиране на Фарук. Бидейки отскоро таксиджия в Париж, той още не беше научил наизуст плетеницата от многобройни улички, които се срещаха под странни остри ъгли, нехарактерни за повечето градове. Но нямаше проблем, нали за това бяха измислени мобилните асистенти.

Фарук избълва екзотична арабска ругатня. Беше попаднал в поредното задръстване, колоната коли се точеше мудно и спираше през десетина секунди, за да си даде заслужена почивка от поне няколко минути. Смарт часовникът на ръката му изписука – пулсът му пак беше скочил. Впрочем, също както и кръвното му налягане. Ако това можеше да послужи за успокоение,  общоприетото доверие в способността на евтини смарт часовници достоверно да измерват този показател не беше на висота. Така че Фарук не обърна особено внимание на тревожните индикации, идващи от малкия екран на електронната джаджа. Но така или иначе жегата разтапяше последните негови остатъци от хладнокръвие и стоицизъм, а задръстването опъваше нервите до скъсване. Чаша-две студен айрян и лют дюнер щяха да закърпят положението, само да да можеше да излезне по скоро от това проклето задръстване! Мобилният асистент показваше, че в посока на Латинския квартал имаше достатъчно заведения, където би могло да се спре за малко.

***

След като Филип сви в първата попаднала му уличка, се почувства по спокоен. Неприятният инцидент постепенно избледняваше в съзнанието му, в тон с по тихата обстановка на обикновена парижка квартална улица. На места старите сгради се смесваха с по скучните и семпли модерни блокове, които обаче не загрозяваха пейзажа твърде много. На перваза на една от сградите се беше изтегнала невъзмутимо петниста котка, която в своята поза приличаше на малък Сфинкс, надменно оглеждащ минувачите от висотата на втория етаж и от тази на своя благороден и древен произход.

Подтикнат от спонтанен импулс, Филип насочи камерата на телефона си към сградата и запита асистента, какво би могъл да му каже за нея. След част от секундата мобилният асистент го осведоми, че въпросната сграда е построена през 1734 година от някой си Жил Бомонт, след което многократно ремонтирана из основи, преминала е през много различни собственици, като в момента е собственост на един от няколкото монополиста на пазара на недвижими имоти в Париж, който я отдава под наем.

-Мога ли да ви помогна с още нещо?- с този въпрос асистентът завърши сводката си.

През провесеното чене на Филип можеха необезпокоявано да влезнат рояци мухи.

Вероятно поради раздразнението от неочаквания и изчерпателен отговор на мобилния асистент от устата на доктора някак си сам изскочи въпроса – А какво можеш да ми кажеш за котката на перваза на сградата?

Тонът, очаквано, беше ироничен и предизвикателен.

Отговорът отново дойде за по малко от секунда.

-Котката се казва Пипа и е женски екземпляр на 7 години и половина. Породата и е Калико. Последно преди 5 месеца е била третирана срещу паразити. Раждала е веднъж. Стопаните и са пенсионери, живеещи в сградата на втори етаж.

-Мога ли да ви помогна с още нещо? – изложението отново свърши по познатия начин.

Филип усети, че крачките му натежават.

Откъде имаш тази информация? – с гъгнещ глас зададе въпроса си докторът.

-Информацията се добива от кръстосването на базите данни, чрез облачните сървърни услуги. – отговори мъжкият неутрален глас.

-Това не противоречи ли на законите, защитаващи личните данни? – с неуверен тон попита Филип.

-След директива 2025/1034 на Европейския Съюз подобен род данни вече не попадат под защитата на Общия регламент относно защитата на данните, както на територията на Република Франция, така и на територията на целия Европейски съюз. – равно отвърна асистентът.

Филип настръхна, осъзнавайки, че задълбочен в теорията и философията на информационните промени е загубил поглед върху непосредственото развитие на процесите в реалния живот, което развитие му се стори плашещо.

Избърса потта по челото си и продължи мълчаливо напред. Часовникът на ръката му показваше 11:45.

***

Задръстването продължаваше и Фарук напредваше със скоростта на гъсеница. На всичкото отгоре и телефонът, към който бе свързал звуковата уредба в купето, по незнайни причини взе да прекъсва и дразнещо да насича ехтящия поп-кючек. Това добави още няколко гигаджаула негативна енергия към високоволтовото напрежение в главата на Фарук - достатъчно да захрани таксито му с ток за деня, ако то, разбира се, беше електромобил, а не леко раздрънкано вече бензиново Рено.

Фарук взе да отбелязва напредъка на таксито по плочките на тротоара, в опит да се успокои. Плочка след плочка колата се приближаваше към светофара. Накрая Фарук доживя да види края на редицата от плочки, опиращ в бордюра на кръстовището.

Часовникът на смартфона показваше 11:52 когато рязък звуков тон накара Фарук да подскочи. Сигнал за клиент!

-Кхара! – възкликна ядовито Фарук, който вече предвкусваше заветния дюнер. Разбира се, можеше да откаже клиента, но поради конкуренцията в този бизнес, това беше все едно да си плюеш на късмета.

Таксиджията погледна екрана – клиентът се намираше в посока Сорбоната.  С въздишка потвърди, че приема поръчката.

Светофарът превключи на зелено и на Фарук му се стори, че отлепя с мръсна газ.

***

Докато Филип вървеше мълчаливо из кварталните сокаци известно време не се случваше нищо особено. Но, може би за да не оставя собственика си да скучае, смартфонът на Филип изведнъж реши да се побърка и сякаш внезапно „сдаде багажа“. Смущенията на картината, трептенето и премигването на екрана бяха придружени от хаотични звуци и вибрации, което стресна доктора най вече поради факта, че той не разполагаше с друг навигатор в момента. Разбира се, би било повече от неприятно и да остане без комуникация непосредствено преди конференцията. Субективното му усещане за жега скочи с още поне 10 градуса спрямо летния зной! Петна от пот взеха да избиват върху ризата под мишниците, а с потта сякаш си отиваха и последните остатъци от спокойствие и добро настроение. Опитите му да рестартира телефона не се увенчаваха с успех, а времето сякаш набра ускорение в полета си. 11:57!

Филип неусетно ускоряваше крачка, докато изнервено тръскаше телефона и натискаше бутона за рестартиране. Обхваналото го чувство на неувереност му напомни, колко е зависим от джаджите и технологиите, срещу които се опитва да възроптава. Затова въздъхна с облекчение, когато шибаният телефон изведнъж дойде на себе си и се показа познатия екран. Точно 12:00.

Синята змия на маршрута му го водеше към една по голяма пресечка. Филип инстинктивно ускори още темпото, докато се насочваше към улицата. От другата страна се забелязваше някаква модерна бизнес сграда с лъскава огледална фасада, която начупваше слънцето на множество отблясъци и така дразнеше очите. Примижал, Филип стъпи на асфалта. Неуспял да направи и втората си крачка, телефонът му издаде шумен сигнал за получено съобщение...

***

Таксито на Фарук пътуваше към своя клиент със скорост, определено по висока от разрешената, което беше леко притеснително, предвид предстоящия 90 градусов завой и съответната липса на видимост. Пред завоя, отляво на улицата, се извисяваше някаква висока сграда с огледални прозорци. Фарук хвърли бегъл поглед към навигатора, който услужливо му бе показал най краткия маршрут към клиента. Сега той не показваше наличие на трафик след завоя. Това допринесе за пренебрежителното отношение на шофьора към правилата за безопасно каране и скоростта на колата беше само леко обрана преди маневрата.

Докато Фарук взимаше завоя, арабското диско прекъсна за части от секундата, след което продължи някак си по гръмко. Това, макар и маловажно събитие, се отрази на концентрацията на шофьора, в контекста на текущата му невротичност.  В същото време случаен отблясък от прозорец на насрещна сграда, намираща се малко по напред след завоя, го заслепи за миг, но въпреки това таксиджията успя да види връхлитащия товарен микробус отляво пред себе си и да отклони леко колата. Шофьорският рефлекс бе проработил безотказно в тази ситуация. Но понеже няма как два рефлекса да проработят едновременно, милисекунди след това таксито на Фарук връхлетя директно върху пресичащ минувач, нерегистриран до момента от съзнанието на паникьосания шофьор. Човекът се удари с голяма сила в предната част на колата, която пое основната част от удара, после се сблъска със предното стъкло, което се напука, а човекът отхвърча нагоре и настрани...

***

Старинната сграда изглеждаше вехта и опушена в отражението си в равната огледална фасада на новия бизнес център. Пищната и декорация с орнаменти и барелефи разказваше истории, които вече не трогваха никого, а олющената и естетика стоеше сякаш малко демоде. Сантиментален отзвук от отминали времена оглеждащ се в изчислената до блясък функционалност на съвремието. По която нямаше нищо излишно...

Две полицейски коли стояха пред модерната сграда с огледални стъкла. Движението по улицата беше затворено, а наоколо се беше насъбрала стресирана тълпа от минувачи, от която се чуваха възгласи и забързан, възбуден говор. На 20-30 метра по протежение на улицата се виждаше очукано такси, покосило няколко тротоарни колчета, преди да бъде спряно от поредното. Шофьорът на таксито, явно арабин, стоеше клекнал край таксито, беше се хванал за главата и гледаше надолу към земята без да помръдва. Очевидно бе, че човекът се намираше в ступор. До арабина стояха двама полицаи и една полицайка с безизразни изражения, и само бегло поглеждаха към него.

Други няколко полицаи се бяха насъбрали към средата на улицата. Там стоеше неподвижна човешка фигура в изкривена и неестествена поза. Около главата и се беше образувала голяма локва кръв, която се разтичаше в пукнатините на асфалта.

От израженията и тона на полицаите ставаше ясно, че човекът е мъртъв. Вероятно очакваха линейката да дойде всеки момент, за да може лекарите официално да констатират смъртта.

Един полицай с ръкавици се наведе и взе от земята смартфон –явно собственост на починалия. Смартфонът беше с напукан екран, който въпреки това беше оцелял от удара и работеше. Преди да сложи устройството в найлоновия плик, предназначен за целта, полицаят се взря в екрана. Въпреки пукнатините той успя да разчете текста:

Мога ли да ви помогна с още нещо?

Боян Таксиров