2. Трябваше да те срещна

         Запознаха се на едно събиране – нищо специално – просто свободен терен. Дафне беше облечена в яркочервен потник и черни кадифени джинси. Тъкмо допиваше първата си бира, когато вратата на вече задименото помещение се отвори и Георг нахлу с широко отворени очи, търсещи нещо, търсещи някой. За момент всички извърнаха поглед към него. Не бяха повече от десетина човека – някои му махнаха за поздрав, а други  произнесоха с възклицание за добре дошъл името му. Но той почти веднага я избра и останалите се оттърсиха от чувството на изумление при вида му. Насочи се към червения й потник като към спасителен маяк – осанката, устните й, интелигентно прибраната й на кок коса, нещо го повика към нея. Не я познаваше. Но беше сигурен, че точно тя е човекът, комуто трябваше да разкаже всичко. А то напираше в гърлото му на тласъци – още малко и щеше да закрещи. 

         Дафне се насочи към кухнята, където можеха да намерят усамотение, а Георг я последва – бяха се разбрали само с поглед. Тя отвори хладилника, извади две бири и обръщайки се, протегна ръка с едната бутилка:

 – Бира?

 – Да, благодаря!

 Двамата отпиха едновременно.

 – Аз съм Дафне.

 – Георг.

 – Е, Георг, цялата съм в слух. – И той й разказа.

         Имаше заспали, а други отдавна си бяха тръгнали. Двамата седяха на пода между безпорядъка от празни опаковки, пълни пепелници, недопити чаши и продължаваха да разговарят. С думите си бяха обяснили Космоса, Земята, самите тях и всичко останало, а това, че говореха в един глас, с един тон, смислово ги срещаше, посрещаше един за друг.

         Случайността вече ги бе събрала, но сега при самото дърво – те просто бяха там. Нямаше къде другаде да бъдат. Усмихнаха се един на друг, леко нервно, като в добронамерен заговор и погледнаха към ябълковото дърво. Кората на младото му стъбло проблясваше, а тънките му клони нежно се полюшваха. От това листата шумоляха, а звукът беше като тихото подрънкване на златни монети. Зелените златни листа трептяха на ветрения полъх, а дивите червени плодове грееха с отровно тържество. Гледаха в него, през него, опитваха се да видят нещо отвъд, защото дървото ги викаше и те се вслушваха в ясния вик на листата му – това напевно, студено дрънчене като на зелени златни монети.

Следва продължение...