Глава 1

Самотата в нея се забелязваше по всеки неин жест, походка… дори по начина, по който говореше, усмихваше, седеше. Но тя не обичаше да показва слабост. Винаги бе с високо вдигната глава, гледаше хората с широко отворени очи, в усмивката и се четеше и страх, и самота и болка и любов и приятелство. Желанието и да бъде силна, горда и непреклонна бе също толкова голямо, колкото и това да бъде обичана. Зарече се повече да не вярва на жалките и лицемерни лъжи на мъжете. Да не попада в техния капан. Само тя си знаеше колко бе изстрадала от последната си връзка. Колко използвана и непотребна се чувстваше… Този мъж се опитваше всячески да я съсипе - психически, физически… само че тя се оказа по-силна отколкото той предполагаше. Успя да се измъкне от лапите му и да се отдалечи достатъчно бързо и далече от него. Но сега се чувстваше някак си слаба и жалка. Беше изморена и се нуждаеше от сън и време, за да започне наново живота си. Седна на ръба на леглото си и се загледа в цветните шарки на нощната и лампа. Искаше и се животът и да е също толкова цветен, наситен. Сивото, черното, а понякога безцветното мечтаеше да ги захвърли в коша за боклук и завинаги да се сбогува с тях. Нямаше да и липсват. Огледа стаята си - голяма, просторна и някак си празна и самотна. Стана и тръгна към кухнята. Тишината в къщата я подтискаше. Пусна уредбата и усили максимално. Някаква песен на Синатра тръгна. Спря се за миг, заслуша се… не, тази песен бе твърде носталгична. Смени набързо няколко песни и се спря на бърза, мелодична песен от 80-те. Обожаваше ретро хитовете. Днешните песни и се струваха блудкави и безсмислени. Отиде до кафе машината и пусна за дълго еспресо. Извади млякото от хладилника, сипа си в чашата, дръпна няколко захарчета от купата до нея и зачака да тръгне така свещената за нея течност. Немислимо бе за нея да започне деня си без кафе. Всичко друго можеше да почака, но кафето… никога. Докато пиеше кафето си, не усети как започна да си танцува в такт с песента. Това и действащо ободряващо и отпускащо. Нещо я смути и се ослуша. Някакви тонове се смесваха. Усети се да намали уредбата. Телефонът и звънеше упорито от другата стая. Тръгна към нея и в този момент някой звънна на вратата. Поспря се и се зачуди. Телефонът или вратата? Остави телефонът да звъни и тръгна да отвори. В момента, в който я отключваше телефонът спря. С отварянето видя една позната и вечно усмихната физиономия.

- Хайде, докога ще те чакам. 3 пъти ти звънях на телефона, не отговаряш. Притесних се за теб и реших да дойда да те видя. Добре ли си?

- Аха… - отвърна тя.

-„Аха”? Откога започна така да отговаряш? Винаги си обстоятелствена и говориш по много… и най-вече с мен. Забрави ли коя съм? Аз съм Емили, твоята най-добра приятелка.

- Знам, Емс. Просто не ми е до разговори.

- Ейнджъл, какво става с теб, мила?

Тя не отговори. Престори се, че не е чула въпроса. Не искаше точно днес и сега да обяснява какво се е случило. Поне засега. Знаеше, че може да се справи и сама с това. Омръзна и да натоварва Емили със своите проблеми. Вярно, че и беше най-добрата приятелка, но всяко нещо си има своите граници. Откакто се помни са заедно с Емили. И никога не и пестеше нищо от личния си живот. Но този път реши да замълчи, да скрие. Този път нейната болка си бе само нейна.

- Ейнджъл, тук ли си? Много си отнесена…

- Да… да - усмихна се тя. Просто се замислих за времето в което бяхме неразделни и си споделяхме всичко. Сега е някак си по-различно

- Хей, момиче - ние все още сме неразделни и си споделяме. Аз никъде няма да ходя. Прегърни ме.

Двете момичета се прегърнаха. А едно сърце се опитваше да събере счупените си части и да ги съедини. Една душа копнееше да бъде разбрана и обичана. А една жена - просто да бъде уважавана от мъжа до нея.