Тогава ми беше интересен. Беше навсякъде – и сутрин, и на обед, и вечер. В делник и в празник. Сновеше. Не го виждах с приятели. Обитаваше едностаен апартамент на четвърти етаж. Наборлия, горе-долу. Когато събрахме пари да сменим входната врата на кооперацията, не знам защо избра мен, за да каже на висок глас:

     – Отдавна бях осведомил всички: ако не се смени входната врата, от мен не очаквайте съдействие!

     Тези думи трябваше да значат, че той може, че е в състояние да оказва съдействие. Но не даде пари за вратата. Вероятно щеше да плати по-нататък със съдействието си.

     Няколко пъти го видях пиян. Изпика се пред входа. Ритна саксията пред стълбите. Това не ми направи особено впечатление – почерпил се е, ритнал това-онова, проблемът е пренебрежим до състрадателност.

     Веднъж ме закара до пазара на „Ситняково“; бях тръгнал до кварталния пазар, но ме пресрещна с фиата си и ми съобщи, че там било по-евтино; той май всичко знаеше. Поиска да ме черпи бира. Отказах.

     – Защо, нали аз шофирам?

     – Защото – казах, – вероятно аз ще трябва да те върна. Не обичам да карам чужди коли, камо ли пийнал.

     Той се изсмя и тогава видях, че зъбите му са развалени. Или изпотрошени, не си личеше ясно.

     – Не, няма нужда – намигна.

     Показа ми някаква карта, само набързо, нищо не видях.

     – В тази карта – съобщи важно, когато я прибра, – има всичко. Тя е като кантар на справедливостта. Тя те изтрезнява, когото си пиян. И те напива, ако си трезвен. Дава власт. Отнема власт. Радва и натъжава.

     Така разбрах, че пак той ще кара на връщане. Картата щеше да му потрябва наистина, защото изпи четири бири за петнайсет минути. Помолих го да побърза: жена, деца имам, излязох да пазарувам, не да пия. Той ме слушаше с нескрито отвращение, но благосклонно – като да съм болен от проказа.

     След петнайсет години – всъщност други петнайсет минути! – го видях да се мотае из коридорите на агенцията, в която работех. Беше си същият – весел, недохранен, леко пийнал, разсеян. Изуми се, като ме срещна:

     – Какво правиш тук?

     – Работя тук – отговорих. Отдавна се бяхме преместили със семейството в друг блок, дори го бях забравил: далече ли си от очите, и от паметта си далеч, не само от сърцето. А този не ми беше в сърцето изобщо.

     – Виж, аз не го направих нарочно. Съжалявам. – Каза го, докато се оглеждаше тревожно наоколо, сякаш очакваше са получи подкрепа отнякъде.

     Кимнах. Изобщо не знаех какво говори.

     Обаче се досетих и намерих начин да проверя.

     Досието ми беше кратко, но съдържателно: гнусно, клеветническо и пълно с правописни грешки; донесенията му не отговаряха на истината, но това беше най-малкият проблем: проблем, пренебрежим до състрадателност. Всичко в досието беше измислено, натъкмено, съобразено, надиплено; уликите сочеха към хора и събития, за които можех само да предполагам. Това беше материал като чувал: просто чакаше някой да стегне възела отгоре. Като роман с отворен край. Прочетох всичко за трийсетина минути. Беше ме изкарал по-черен от дявола. Мислех, че тези неща стават само при комунизма. А и името му – „Агент „Север“ – ми изглеждаше прекалено ветровито дори за него.

     Минаха още пет-шест години. Разпределиха ми преписка – за шпионаж в полза на чужда агентска организация. Нали се досещате кой беше двойният агент?

     Изпратих му призовка. Дойде пиян. Разведен от осемнайсет години: така пишеше в сводката. Странно, никога не бях засичал съпругата му, не знаех, че е бил женен. Живееше още на същото място. Или поне там се водеше по регистрация.

     – Защо? – попитах го.

     Той помълча, погледна ме нагло и злобно, за да ми подскаже, че вече не съжалява, примлясна и изсъска през остатъка от зъбите си:

     – Аз така разбирам нещата. Няма добро и зло, истина и неистина. Няма родина и измяна, приятели и врагове, талант и бездарие. Ляво и дясно не съществуват: светът не се движи хоризонтално. Не! Има друго.

     Не вярвах, че може да мисли. Дори не смятах да го попитам за това, другото. Той сам го каза:

     – Това е ненавистта! Сътресението. Властта. Надмощието... Горе и долу! Битката срещу нормалността, щом тя е спокойна до импотентност. Битката! Чу ли? Противостоенето! Да, войната, ако предпочиташ тази дума! В нея, само в нея е смисълът.

     Едва ли щях да разбера какво има предвид. Не и в това досъдебно производство – за шпионажа. Съобразих, че вероятността точно тази преписка да бъде разпределена на мен не е била резултат от случайност. Не само аз имах достъп до досието си.

     Затова го погледнах благосклонно: както той ме гледаше навремето. Дадох си сметка, че един ден може да стане мой началник.