Думи
Думи. Всеки говори. Всички говорим прекалено много, а всъщност нищо не казваме. Нищо смислено. Говориш. Не спираш. Понякога си мислиш, че казваш само истини, или правилни неща, или хубави неща. Често нараняваш без да го осъзнаваш.
Денят беше юли 22, ако не се лъжа. Слънцето печеше напук на всички и без капчица милост. Опитваше се да ни изгори като отвори вратите на Ада.
Ядосана, аз крачех боса по осеяния с камъчета селски път. Едва траех напуканите остатъци асфалт, които бяха нажежени до пръсване. Очилата ми се плъзгаха по мокрия нос, но поне предпазваха малко от искрящата светлина. Синята ми рокля се издуваше след мен от бързите ми крачки. Вървях устремено напред, към един магазин, в който никога досега не бях стъпвала. Исках да си купя цигари, но цаката е да избереш мястото, където шансът да те познаят е по-малък от нула, защото иначе на следващия ден цялото село ще знае, че внучката на селския бояджия и водопроводчик пуши. И не само това. Ще знаят и каква марка и колко тежки ци ...