В един късен, септемврийски следобед слънцето се скриваше зад тъжните клони на дърветата, оцветени в есенни цветове. Тя сама седеше, спокойно облегната на парапета на моста, потънала дълбоко в призрачни спомени. Нейните очи пробляскваха, овлажнени от идващите сълзи. Колко беше хубаво да обичаш. Колко беше хубаво да знаеш, че има някой до теб, но сърцето нейно от болка късаше се. Душата ù на две разделена беше. Мислите ù обхождаха двама, целувките на двама, прегръдките на двама, любовта на двама и думите „обичам те” на двама... Тя цигарата изкара, запалвайки я с треперещи ръце, а димът разкъса дробовете ù на две, напомняйки за момчетата, без които тя не можеше. Нима не можеше само един да избере? Нима не знаеше какво иска? Пътищата на любовта се разделяха на две, а тя не знаеше по коя пътека да поеме... И така, момичето с тъжните очи на моста седеше, докато мракът не погълна нея и невярното ù сърце...