Двата бора- четвърта част
Произведение от няколко части « към първа част
- Най- свята Богородице, смили се… Пази светлината в очите на Христо…Върни ми го жив и здрав, Майчице…- Генка постави свещичката, прекръсти се бавно и избърса бликналата в очите си влага.
После излезе от черквата и заситни по нанадолнището към вкъщи.
- Сестро- подвикна ѝ нечий женски глас и тя се обърна.
Позна я. Беше Райна, дето живееше в Долната махала, в най- крайната къща на селото, до сами гората.
Щом я настигна и се изравни с нея, жената проплака:
- Сестрице…Ако имаш нещо на сърце…От дни не са туряли хляб в устата си дечицата ми.
Изгледа я с умиление Генка. Много пъти бе заделяла по нещо за клетата жена и двете ѝ момченца- я крина жито, я питка с масълце. Носеше се из селото, че кога трябвало да сложи нещо на софрата, Райна месела хляб от смлени бобови зърна, та да залъжат глада си дечурлигата ѝ. Нямаше близки в селото злочестницата, от далеч я доведе Димо Лъжливото, дето често се застояваше в кръчмата и лоши думи се носеха за него. Безимотен беше, ама и от труда бягаше. Продаде преди години двете нивички на баща си и трудно се хващаше на работа. Обичаше да приказва, да дава съвети, но опреше ли да се свърши нещо, бягаше като дявол от тамян. Затуй го знаеха Димо Лъжливото и открито съжаляваха клетата му невеста.
Кимна ѝ Генка, болеше я за орисията на младата жена.
Щом стигнаха, я поведе към хамбара. После хвана крайчетата на престилката ѝ:
- Хвани, хвани ги, Райне. Ей, сегичка…Колкото може да сбере…
Щом приключи, въздъхна някак облекчено и като изпрати жената по живо по здраво, влезе в къщи.
Есента се спусна, обещавайки дълга и самотна зима. Пусто се зарониха цветовете на лятото над ниви и дворове, кипели от живот и глъч.
Отзвукът от събитията, в които България бе потънала достигаше мъчително до селото. Майки не спираха да изпращат синовете си към фронта, други бършеха сълзите си на изпроводяк, кога момичетата им поемаха да слугуват към големия град. Случваше се да дойде и вест за някой, който никога нямаше да се завърне, погълнат в окопите- нейде далеч от родния край.
Не спираше да трие влагата в очите си Генка, щом се сетеше за думите на Христо: „Изменчиви,…несигурни станаха времената. Като вятъра се обръщат. Хората не са човеци вече, Генке...”
Тая пуста война…Поплакваше си вечер пред иконата на Богородица Генка и гледаше да не я види Стоянчо, дето сякаш растеше с часове пред взора ѝ.
Един ден, малко преди Стефановден, мерна Драган. Дошъл си беше, но не спря пред родния дом. Пое файтонът му към Долната махала в ниското. Зачуди се тогава Генка. Що ще търси Драган там?!...Сякаш… Като крадец ѝ се видя…Подмина бързайки бащиния дом и пое към крайните къщи.
С времето забрави, погълната от грижи и безпокойство за живота на Христо.
Месеците се занизаха мъчително и вяло. Към средата на юни дойде вестта, че мъжете от фронта се завръщат.
Премаля ѝ на Генка, кога камионът спря на мегдана. Занизаха се пред очите ѝ лицата на оцелелите, после сякаш мъгла падна пред нея. Возилото избръмча, подканяйки мъжете да побързат. Сълзите рукнаха на вади по лицето ѝ. Накрая смътно видя ръката на мъжа, де отвори вратата на кабината и се опря на нея. Някакъв човек пое патерицата отвътре и стоящият отпред слезе с мъка, вперен в нозете си.
Христо…Моят Христо…- щеше да изхвръкне сърцето из пазвата ѝ.
Мъжът вдигна поглед. Брадясалото му лице се усмихна с усилие, а тя като насън потъна в прегръдката му.
- Най- грозното нещо в живота на човек, на този свят… Туй е войната- Христо се усмихна с усилие, а седналият до него Стоянчо го гледаше с възхита:
- Разкажи ми пак, тате…Разкажи ми как те раниха?
Поглеждаше го с топлота баща му и започваше разказа си отначало- за живота в окопите, за река Драва и снарядът раздробил костите на глезена му. За гордостта, която всеки български войник трябва да носи с чест.
Генка поглеждаше към двамата, а сърцето ѝ се късаше: „Не е лесно да имаш мъжка рожба. Ами…, ако утре…?” После тръсваше едва забележимо с глава, а Христо продължаваше:
- Сине, докрай ме беляза войната, цял живот жигосан от нея да ходя. Но знаеш ли, синко коя е най- голямата сила на тая земя?!...Силата да вървиш с изправена снага. Тъй искам да вървиш, сине. Тъй! Полет в духа да имаш, човешкото и божието на едно да тачиш…Непобедим ще си тогава.
После замлъкваше, преглъщаше с усилие, вперил очи в зеленината на бора пред къщи и отронваше:
Едно нещо запомни от мене, чедо:
- Кога без сили се случи да вървиш, даже червата ти по земята да се влачат- никога не поглеждай надолу. Речи: Пояса ми е туй! Дето го разпуснах да оставя диря в пясъка, и път да прави за тия след мене.
През пролетта на следващата година Генка и Христо се сдобиха с дъщеря, която нарекоха Дамяна.
Следва продължение…
© Ивита Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Войната и болестите са двете най-тежки бремена за човека, а ти Иви така силно си описал и двете! Българският народ винаги е плащал сметката в края на пиршеството на силните на деня. Истинска наслада е да те чета!
-
Благодаря ти, Наде!
И за отделеното време, и за сърчицето.
Думи на моята баба са това. Зная ги от майка ми, тъй като не съм имала шанса да я познавам. Починала е само няколко месеца преди раждането ми. Мир на праха ѝ... -
" - Кога без сили се случи да вървиш, даже червата ти по земята да се влачат- никога не поглеждай надолу. Речи: Пояса ми е туй! Дето го разпуснах да оставя диря в пясъка, и път да прави за тия след мене." !!!
-
Вальо, развесели ме!
-
Ивитаа
Сага за Форсайтови е невинно изпълнение. -
Вики, обещавам да е интересно. Благодаря ти.
-
Увлича. Следвам.
-
Доче! Благодаря ти!
-
Прочетох всичко дотук. Очарована съм и чакам продължението.
-
Продължаваме...☺. Благодаря ти, Георги!
-
Продължаваме...
-
Мини, Таничка, Скити, благодаря ви, че уважихте страничката ми.☺
-
И аз Иви, и аз чакам следващата част! Така увличаш, че не усещам кога свършва!
Поздравления и от мен! Майстор си! -
Иви, много силна част!
Поздравления за стил, майсторство и можене!!! -
Вълнуващо е, пък и по такъв начин го разказваш, че засилва нетърпението за следващата част. Много ми хареса, Иви!
-
Тони, Маестро! Благодаря ви, приятели.
-
Ужасите на войната нямат край. Моят дядо беше генерал и ме учеше да съм винаги изправен, както учи и Христо. А аз се гледах в земята. На фронтовата линия е за предпочитане да се пълзи. На фронта оцеляват само влечугите. След войната, ако си оцелял, можеш да си позволиш лукса да ходиш винаги изправен. Добре разбирам, че препоръката за вървежа е в символичен смисъл, Иви. Разкошно пишеш!
-
Цял ден го чакам. Става все по-интересно. Впечатли ме, как вмъкващ образи, които оживяват пред очите ми, плътни и истински. Поздрав, чакам още!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Благодаря ти, мила!