Двата бора- пета част

      Кахърна бе душата на Христо, макар, че щедра бе земята нея година.

Угрижени му се виждаха  и лицата на съселяните му, рядко се извисяваше нечия песен  по нивите. Долавяха хората неясната сянка, която идваше над главите им, плашеше ги неизвестното.

Сядаше Христо вечер пред сайванта, вперваше очи в стройния ствол на бора и с часове размишляваше.

Свиден му бе чернозема, всяка педя от него и всяка троха хляб.

И сякаш чуваше да проплаква сърцето му. Усещаше как лесно може да се скъса здравата нишка, теглеща го  към земята и  напомняща за предците му. Накрая поклащаше едва забележимо глава… „Тъй е било от веки- веков и тъй трябва да бъде. Кърмилница е тя за човека, де от пръст е сътворен. И с нея е орисан да живее. Накрая…Пак в  нея да легне.”

Кога и последният клас влезе в хамбара, Христо малко се поуспокои, а лятото се изниза сякаш неусетно. Някак мълчаливо и тревожно си отиде.

   Щом започна първият листопад, една двуколка спря пред вратника.

Напълнила коша със зеленчуци от градината, Генка вдигна взор и направи заслон с ръката си към залязващото слънце.

   Някаква жена слезе и накуцвайки се отправи към портата. После почука и зачака. Генка се показа отвън и се взря в новодошлата.

   - Сполай, Генке- тихо отрони непозната.

Едно дете припна, сви се до полите ѝ и вдигна ръка, сочейки към бора в двора:

   - Мамо, мамо, виж каква шарена птичка има там.

 Дочул говорът от вън, Христо излезе от вкъщи и като надникна, подкани двете жени:

   - Влезте, влезте. Не се стои пред вратника…

Усети стеснението, изписано на лицето на непознатата и кимна към жена си:

   - Донеси столчетата, Генке…До ореха са. Дай, дай ги насам.

Жената седна и приласка момиченцето до себе си.

Застанал в сянката на ореха, където бе люлката на сестричката му, Стоянчо не откъсваше очи от двойката. Как красиво бе всичко в тях! Розовата панделка със златисти нишки сияеше в косиците на момиченцето. А огромната бенка на лицето му сякаш се разтягаше, щом погледнеше към майка си в опит да се усмихне. И колко нежни му се видяха ръцете на непознатата- прозираха тънките венички под фината ѝ млечнобяла кожа.

Христо се взря в новодошлата. После някак облекчено въздъхна.

Усети как очите на жената сякаш му се усмихнаха едва доловимо.

Генка изнесе от вкъщи две дървени гаванки с кисело мляко и подаде на жената и момиченцето:

- Хубаво е. Разквасете се…От път идвате.

Новодошлата кимна с благодарност, остави настрани съдинката си и се разрови в малкия плик, който държеше в ръцете си.

   Извади някаква снимка отвътре и я подаде на Христо:

   - Тук сме. Всичките…Аз, дъщеричката ми Магдалена- кимна към момиченцето, което на снимката бе още пеленаче, сгушено в скута на майка си.

После стана и посочи:

  - Това дете… По- големият ми син Константин е. До него е Драган.

Христо се взря в снимката, а жената посочи отново:

   - Най- отляво е баща ми. Царски офицер. Мир на праха му. Не оцеля в покушението преди три години.

   Христо извърна очи към нея и тя стеснително замлъкна изведнъж После сякаш събра кураж и довърши:

   - Никога не намерих смелостта, на която ме учеше баща ми. Много млада бях, когато животът ме беляза. Свито растях. После се появи Драган. Но се излъгах, излъгах се в него. И баща си излъгах в своя избор. Надеждите му предадох. Сега…Сега искам да се знае и помни. Кръвта да се помни. От вашите деца…От моите.

Сякаш буца заседна в гърдите на Христо.

Жената срещу него се разрида:

   - Лоши времена идат над земята ни. Времена, дето се задават със страшна сила. С новата власт, дето ще изтрие всичко…Поне децата ни. Децата ни да се знаят. Един ден…

Не довърши. Стана и прегърна момиченцето. После подаде ръката си за сбогом.

Пое я мълчаливо Христо, а тя сякаш усети въпроса му:

  - Елеонора. Елеонора ми е името.

   Обърна се и закуцука към двуколката. Генка и Христо я последваха. Преди да се качи, жената се взря в лицата им и някак уверено поклати глава:

   - Две неща не могат да бъдат променени никога, каквито и лъжи за тях да има. Кръвта и историята. Тъй ме учеше баща ми.

Христо кимна мълчаливо.

   - След няколко дни…Заминаваме- прошепна с тъга Елеонора.- Няма място за нас тук.

 Пое си дъх и тихо продължи:

- Нищо добро не чака онази земя, която прогонва дори невръстните си деца. Като нашият престолонаследник, де напусна преди двадесетина дни България…Със сестра си и царица Йоанна.

Закашля се и отрони:

   - Сполайте, мили хора…И силни. Силни бъдете.

После кочияшът ѝ помогна и тя с усилие се качи в двуколката. Приласка до себе си детето и като даде знак  да потеглят, потъна в залеза.

Дълго и мълчаливо гледаха след нея Христо и Генка и сякаш им се стори, че Елеонора бърше сълзите си, отдалечавайки се към неизвестното.

Следва продължение…