Двата бора- пета част
Multi-part work « to contents
Кахърна бе душата на Христо, макар, че щедра бе земята нея година.
Угрижени му се виждаха и лицата на съселяните му, рядко се извисяваше нечия песен по нивите. Долавяха хората неясната сянка, която идваше над главите им, плашеше ги неизвестното.
Сядаше Христо вечер пред сайванта, вперваше очи в стройния ствол на бора и с часове размишляваше.
Свиден му бе чернозема, всяка педя от него и всяка троха хляб.
И сякаш чуваше да проплаква сърцето му. Усещаше как лесно може да се скъса здравата нишка, теглеща го към земята и напомняща за предците му. Накрая поклащаше едва забележимо глава… „Тъй е било от веки- веков и тъй трябва да бъде. Кърмилница е тя за човека, де от пръст е сътворен. И с нея е орисан да живее. Накрая…Пак в нея да легне.”
Кога и последният клас влезе в хамбара, Христо малко се поуспокои, а лятото се изниза сякаш неусетно. Някак мълчаливо и тревожно си отиде.
Щом започна първият листопад, една двуколка спря пред вратника.
Напълнила коша със зеленчуци от градината, Генка вдигна взор и направи заслон с ръката си към залязващото слънце.
Някаква жена слезе и накуцвайки се отправи към портата. После почука и зачака. Генка се показа отвън и се взря в новодошлата.
- Сполай, Генке- тихо отрони непозната.
Едно дете припна, сви се до полите ѝ и вдигна ръка, сочейки към бора в двора:
- Мамо, мамо, виж каква шарена птичка има там.
Дочул говорът от вън, Христо излезе от вкъщи и като надникна, подкани двете жени:
- Влезте, влезте. Не се стои пред вратника…
Усети стеснението, изписано на лицето на непознатата и кимна към жена си:
- Донеси столчетата, Генке…До ореха са. Дай, дай ги насам.
Жената седна и приласка момиченцето до себе си.
Застанал в сянката на ореха, където бе люлката на сестричката му, Стоянчо не откъсваше очи от двойката. Как красиво бе всичко в тях! Розовата панделка със златисти нишки сияеше в косиците на момиченцето. А огромната бенка на лицето му сякаш се разтягаше, щом погледнеше към майка си в опит да се усмихне. И колко нежни му се видяха ръцете на непознатата- прозираха тънките венички под фината ѝ млечнобяла кожа.
Христо се взря в новодошлата. После някак облекчено въздъхна.
Усети как очите на жената сякаш му се усмихнаха едва доловимо.
Генка изнесе от вкъщи две дървени гаванки с кисело мляко и подаде на жената и момиченцето:
- Хубаво е. Разквасете се…От път идвате.
Новодошлата кимна с благодарност, остави настрани съдинката си и се разрови в малкия плик, който държеше в ръцете си.
Извади някаква снимка отвътре и я подаде на Христо:
- Тук сме. Всичките…Аз, дъщеричката ми Магдалена- кимна към момиченцето, което на снимката бе още пеленаче, сгушено в скута на майка си.
После стана и посочи:
- Това дете… По- големият ми син Константин е. До него е Драган.
Христо се взря в снимката, а жената посочи отново:
- Най- отляво е баща ми. Царски офицер. Мир на праха му. Не оцеля в покушението преди три години.
Христо извърна очи към нея и тя стеснително замлъкна изведнъж После сякаш събра кураж и довърши:
- Никога не намерих смелостта, на която ме учеше баща ми. Много млада бях, когато животът ме беляза. Свито растях. После се появи Драган. Но се излъгах, излъгах се в него. И баща си излъгах в своя избор. Надеждите му предадох. Сега…Сега искам да се знае и помни. Кръвта да се помни. От вашите деца…От моите.
Сякаш буца заседна в гърдите на Христо.
Жената срещу него се разрида:
- Лоши времена идат над земята ни. Времена, дето се задават със страшна сила. С новата власт, дето ще изтрие всичко…Поне децата ни. Децата ни да се знаят. Един ден…
Не довърши. Стана и прегърна момиченцето. После подаде ръката си за сбогом.
Пое я мълчаливо Христо, а тя сякаш усети въпроса му:
- Елеонора. Елеонора ми е името.
Обърна се и закуцука към двуколката. Генка и Христо я последваха. Преди да се качи, жената се взря в лицата им и някак уверено поклати глава:
- Две неща не могат да бъдат променени никога, каквито и лъжи за тях да има. Кръвта и историята. Тъй ме учеше баща ми.
Христо кимна мълчаливо.
- След няколко дни…Заминаваме- прошепна с тъга Елеонора.- Няма място за нас тук.
Пое си дъх и тихо продължи:
- Нищо добро не чака онази земя, която прогонва дори невръстните си деца. Като нашият престолонаследник, де напусна преди двадесетина дни България…Със сестра си и царица Йоанна.
Закашля се и отрони:
- Сполайте, мили хора…И силни. Силни бъдете.
После кочияшът ѝ помогна и тя с усилие се качи в двуколката. Приласка до себе си детето и като даде знак да потеглят, потъна в залеза.
Дълго и мълчаливо гледаха след нея Христо и Генка и сякаш им се стори, че Елеонора бърше сълзите си, отдалечавайки се към неизвестното.
Следва продължение…
© Ивита All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Скити, благодаря ти!
-
Наваксвам, Иви! Все не успявах да стигна до тук, но ето, че намерих време! Чакам си продължението!
Поздравче, вълшебнице! -
Благодаря ти, Боре!☺
-
Както се казва, "на един дъх" прочетох всичките части. Иска ми се да е по- подробно, да знам повече за героите. но не ме слушай, пиши го както го усещаш. 😊 Много съм нетърпелива за продълженията, защото съдбите на двамата братя, жените и децата им, ми докоснаха душата. Така сладко и увлекателно разказваш, Иви, че не я чета, а я живея тази история. ❤
-
Зиги! Приятелю, благодаря ти за топлите думи. Винаги си толкова мил с мен...
Очаквам те отново да се завърнеш в сайта. Усмихнат, щастлив и вдъхновен да е денят ти. 🌈 -
Както винаги, прекрасно! То аз знам, като чета твоите неща, че винаги ще ми действа емоционално… нямам много думи, но да знаеш, с голямо удоволствие чета прозиведенията ти, Иви, и винаги имам чувството, че директно ми въздействат на сърцето. Ама ти знаеш. 😊 Възхищавам ти се. 😊😊 Ще чакам с нетърпение продължението.
-
Благодаря ти, Роси!
-
Интересно повествование. Поздравления за майсторството!
-
Вальо, приемам го като подканяне да побързам.
Давам ти съгласието си след последната част да напишеш продължение. -
Ако напиша свързан разказ с твоята шеста част, ще се ядосаш ли? Смятам да го озаглавя "Двата бора... част" Смятам да е за бъдещето, но не съм сигурен, дали няма да е с не точна граматика /закачка към Безжичен/
-
Безжичен, Докторе, благодаря ви!
Не знам, Вальо! Колкото излезе. Като се замисля и до наши дни може да стигне. -
Ивита, настръхнах, разплаках са, препрочетох Библията и получих нервни тикове. Шегувам са, ама наистина, колко части е сагата с боровете.
-
Интересно ми е. И харесвам добрия изказ, точната граматика, чувството за български език!
-
Благодаря ти, Жени! ❤
-
Страхотна поредица, Иви... само ти можеш да пишеш така!
-
Благодаря, Танче!
-
Иви! Чета с голям интерес всичко, което пишеш! И в този разказ има много от историята ни!
Поздравления! -
Благодаря ви за топлите отзиви, приятели!
Наденце, винаги е било така и винаги сме оцелявали. Здравите ни корени са ни вадили от дъното на всяка катастрофа. Не някой друг! ...Корените! Благодаря ти!
Миночка, толкова хубави думи си ми написала. Благодаря ти от сърце. Ще се постарая и в следващите части, които да си призная- не знам колко ще бъдат.
Тони! Мило момиче, зарадва ме искреността ти. Наистина не могат да бъдат нито променени, нито изтрити. Силен е българският ген. Благодаря ти!
Маестро! Абсолютно си прав- „защото тя самата е Ханаан”! Понякога се опитвам да намеря отговор на въпроса защо е толкова тежка кармата ни и отговорите, които намирам не са еднозначни. Вярвам, че има много неща, които да ни държат изправени. И всеки наш враг знае това. От нас зависи дали да преклоним глава. „Най- тъмно е преди зазоряване.” Благодаря ти от сърце, приятелю!
Спокойна вечер и споделено щастие ви желая! -
Актуално отвсякъде продължение на разказа ти, Иви. Поздравление!
"- Нищо добро не чака онази земя, която прогонва дори невръстните си деца."
Изключително точна - до пророкуване, си! Лошо й се пише на майчица България. Няма свой Мойсей да я поведе към Ханаан, може би защото самата тя е Ханаан, който ние - българите, не можахме да оценим и опазим! -
Настръхнах, остави ме без дъх. " Две неща не могат да бъдат променени никога, каквито и лъжи за тях да има. Кръвта и историята. Тъй ме учеше баща ми." Браво, браво!
-
И все по интересно става, хареса ми, като го чета се връщам много назад във времето и сякаш гледам филм!
Поздравявам те Ивита! -
Замисли ме, Иви. Смутни времена - преди, сега, винаги. Педя земя, шепа народ...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
