На пръв поглед напълно обичайна гледка – познати, приятелки, съседки събрали се на чаша топло кафе, за да се оплачат от мъжете и да се похвалят с новите си обувки. Две жени пият кафе – най-обикновеното нещо на света.
    Трябва да мразя жената до себе си. Наблюдавах я как къса хартиената опаковка на захарчето с перфектния си маникюр и знаех, че трябва да я мразя. Тя разбърква кафето си и съвсем скоро ще вдигне очи към мен, затова бързо трябва да измисля причина, да я намразя отново. Заради него? Нека да е заради него. Мъж – най-баналната причина, но и най-обяснимата. Тя можеше да съдържа в себе си толкова други причини, че хората да не посмеят да попитат.
Не беше типично красива, но имаше нещо в начина, по който прокарваше пръсти през гъстите си кестеняви коси, нещо в ясния ѝ глас и широката усмивка, което караше всички да я обожават. Не зная дали ме е обичал. Не зная дали е обичал нея. Всъщност, не зная дали някога е обичал друг освен себе си. Тогава бях просто едно рошаво хлапе, което излизаше с големите, пиеше като големите и се опитваше да лъже като тях. Заради него. Имах привилегията да видя съперницата си от плът и кръв. В противен случай фантазията ми щеше да направи от нейния образ божество, щеше да я митологизира и по този начин да ме обрече завинаги да бъда простосмъртна. 
Странно нещо е съревнованието – толкова тихо и все пак толкова категорично, че прилича по-скоро на някакъв вид елегантна война. Очите ни водеха битки всеки път, когато се видим. Тя – със своята дързост, аз – със своята младост. Гръмовните топове отекваха в нечие сърце, докато между нас звънтяха гласовете на приятелите ни. Знаете ли, от една страна дори се чувствах поласкана, задето e застрашена от мен. Та нима имах шанс? Нима сърце, за което е трябвало да се борим, някога можеше да бъде наше? Има нещо, което знае само победителят – няма победител.
Онази вечер, когато ги видях, първоначално не осъзнах какво се случва. С част от компанията решихме да отидем накрая на града и да си говорим до изгрева. Когато те минаха край нас. Той и тя в 03:00 през нощта. Отне ми минута да осъзная, че това е пътят към неговата къща. И че всъщност никой не е трябвало да ги вижда. Тя ме погледна с аристократично превъзходство, мислейки че ми е отнела един човек, но всъщност това, което ми отне бяха наивните фантазии, покълнали в едно седемнадесетгодишно сърце. От разстоянието на времето, може би трябва да ѝ благодаря, но онази вечер я намразих. Намразих я с цялото любопитство и страхопочитание, с което една жена може да мрази своята съперница. 
В болката си забравих нещо важно – не ги видях само аз. Скоро хората започнаха да говорят. Че са заедно, че тя му е изневерила, че са се разделили, че той е заминал, че тя е бременна... Хората говорят такива неща.
Беше като възмездие, когато я видях след няколко месеца. Довчерашните ѝ ухажори не я поглеждаха, а приятелките ѝ си шушукаха зад гърба ѝ. Беше като възмездие да видя сведената ѝ глава, косите, грубо защипани с шнола, подутите ѝ ходила. Беше като възмездие, но за мое учудване не го почувствах като такова.
Милион пъти съм си представяла какво ще направя, ако всички се обърнат срещу нея. Представяла съм си как ще отида и ще ѝ кажа, че това заслужава, че тя си е виновна и сега трябва да приеме поражението си. Представях си дори че ще я заплюя и ще я направя за смях. Но никога не съм си представяла, че един следобед ще се озова на прага ѝ с кутия сладки в едната ръка и пакет памперси в другата. Нито, че тя ще ме покани да изпием по кафе и...
-    Е? Как вървят нещата с новия?
Тя прекъсва спомена с въпрос и отпива. През годините щяхме да си зададем много такива въпроси, но две неща никога нямаше да се попитаме – от кого е детето и дали аз все още го обичам. Усмихвам се и започвам да ѝ разказвам. Кафето е горещо, подухва свеж августовски вятър, в градската градина хора разхождат кучетата си. Две жени пият кафе – най-тривиалната гледка в света...