На пръв поглед напълно обичайна гледка – познати, приятелки, съседки събрали се на чаша топло кафе, за да се оплачат от мъжете и да се похвалят с новите си обувки. Две жени пият кафе – най-обикновеното нещо на света.
Трябва да мразя жената до себе си. Наблюдавах я как къса хартиената опаковка на захарчето с перфектния си маникюр и знаех, че трябва да я мразя. Тя разбърква кафето си и съвсем скоро ще вдигне очи към мен, затова бързо трябва да измисля причина, да я намразя отново. Заради него? Нека да е заради него. Мъж – най-баналната причина, но и най-обяснимата. Тя можеше да съдържа в себе си толкова други причини, че хората да не посмеят да попитат.
Не беше типично красива, но имаше нещо в начина, по който прокарваше пръсти през гъстите си кестеняви коси, нещо в ясния ѝ глас и широката усмивка, което караше всички да я обожават. Не зная дали ме е обичал. Не зная дали е обичал нея. Всъщност, не зная дали някога е обичал друг освен себе си. Тогава бях просто едно рошаво хлапе, което из ...