Животът е един промеждутък между раждането и смъртта, в който сме вкопчени. Прилича на преспапие, пълно с две меланхолии: едната по онова, което не си преживял, а другата по това, което не можеш вече да върнеш. И докато се оглеждаш объркано, сегашният миг се изплъзва и отминава. Разбираш, че си го пропуснал едва, когато видиш гърба му и затворената врата. 

Навън денят умираше под тежките, мастилени облаци. Лусия стоеше в тясната си  стая, голяма колкото кутия за инструменти. Само да се протегнеше и можеше да докосне отсрещната стена. В тази теснотия бе наблъскала вещите  и мислите си. Бе чиста и подредена, но толкова малка, че с едната ръка можеше да затвори вратата и в същото време с другата да отвори прозореца. Типичните испански жилища. Малки стаи, като кибритени кутийки. Тесни прозорци, за да не влиза прекалено слънце, защото тук повечето дни от годината бяха дълги и горещи. Имаше късмет, че спалнята ѝ не гледаше към патиото*, откъдето редовно се носеше глъчка, мирис на чесън и риба... В Испания чесънът бе традиция. Мразеше миризмата и вкуса му, свързваше я с простолюдието. А тя не искаше да се отъждествява с него. Бе дошла в Мадрид, за да избяга от онзи провинциален град, в който всички се познаваха или бяха роднини. Където се знаеше, какво ще вечеряш, с кого излизаш, какво си казал.... Летните горещини там  я изтощаваха и превръщаха в мекотело. Най-близкият голям град до родния ѝ - Севиля, бе на около петдесет километра. В него кипеше оживление и трескавост, но това не задоволяваше бляновете ѝ. Нейната цел бе столицата. Искаше да вкуси сладостта и лукса на онзи живот от списанията, телевизията..., който ѝ се струваше като приказка. Жадуваше да избяга от консервативните разбирания и религиозни възгледи, които ѝ поставяха обществените норми на Андалуското възпитание.

Постоянният ѝ стремеж към естетиката и красивите неща я накара да кандидатства история на изкуството в  Мадридския университет "Комплутенсе". Приеха я. Потъна в красотата на древните - Египет, Гърция, Рим. Бе запленена от италианския Ренесанс, Флорентинската школа, големите холандски майстори - Рембранд, Джерард Терборх. Попиваше красота и се докосваше до нея. Късметът бе на нейна страна и след завършването на обучението си успя да намери работа в музея Тисен-Борнемиса. Работеше усилено и бавно се издигаше в йерархията. Желанието ѝ да се докосне до красивото се превърна в желание да го притежава. Красотата обаче струваше пари, много пари. За жена като нея, родена в средностатистическо семейство, единственият изход бе или да се омъжи за "подходящия" или да живее със затворени очи. Лусия  не бе красавица, от която да ти спре дъхът, но притежаваше някакво изключителено очарование.  Имаше тъмен тен, черни прави коси, които покриваха раменете ѝ. Острите волеви черти на лицето ѝ, го правеха да изглежда строго и само големите сини очи, като чистото майско небе, го омекотяваха. Най-много се гордееше със слабото си и стегнато тяло, което и костваше часове тренировки във фитнеса и строги диети. Краката ѝ обаче бяха причината мъжете да я забелязват. Дълги, струговани, като дулото на револвер. С такива крака една жена можеше да стъпче или да  разстреля доста мъжки сърца. Имаше много любовници през годините. Някои от които помнеше, а други не. 

Хосе наприме бе като бик в леглото - неудържим и страстен, но такъв бе и в баровете, които обикаляше ежедневно. И един ден Лусия просто се отказа да дели страстта му с бирата и алкохолните напитки. 

Маноло пък беше кротък и сдържан. Начинаещ млад художник. Подчиняваше се на всичките ѝ капризи и прищевки. Тя реши да го моделира по свой вкус и да го направи известен. Лесно е да извайваш,  ако в ръцете си имаш глина, но, ако това, което държиш е пясък нищо не се получава. И така поради липса на талант и амбиция у него, връзката им приключи.

В Родриго се криеше тайнството на испанския красавец и любител на женската красота. Чувстваше го като трофей в ръцете си. Но след време се умори да дели трофея с други състезателки. 

Докато беше млада не осъзнаваше, че е важно качеството, а не количеството. Търсеше и чакаше "онзи", който щеше да ѝ отвори вратите към "рая". Знаеше, че за да открие злато, трябва да пресее доста пясък.

Времето минаваше неусетно, а младостта изтичаше, като вода между пръстите ѝ. В един миг на вратата ѝ почука зрелостта, а тя все още не беше готова за нея. Изпадна в кризата на собствените си четиридесет години, където страхът от настъпващата старост и завяхващата хубост взеха превес. Настървено започна да се бори с неумолимо минаващото време. Опитваше се да забави, да заличи, да прикрие...  следите му. Започна да чувства тялото си като предател, който издайнически  разкриваше възраста ѝ. Казват, че жените с възрастта стават по-хубави. Тази мисъл явно бе измислена от жена на средна възраст, за да успокои демоните на страха в себе си. Само ако можеше да свали поне петнадесет години от своите четирдесет и шест. Само ако можеше! Тялото ѝ още крещеше и искаше любов. Това парче месо продължаваше да чувства топлина и студ, да трепери под допира на мъжки длани и да крие в себе си желание. Трудно ѝ бе да се състезава с амбициозни, млади момичета, които безскрупулно и нахално крачеха около нея. 

Лусия облече розовата си пижамата. От малка обичаше розовия цвят, но си позволяваше да се облича в него само, когато си е у дома. Розовото бе за момиченца, не за зрели жени. "А кой, по дяволите определя какъв цвят трябва да носят зрелите жени!?" - ядоса се тя. Отпусна се в завивките и затвори очи. Има хора, които обичат нощите и очакват с удоволствие съня. В него намират спокойствие и утеха.Тя обаче, не беше от тях. Изпитваше страх и самота. Не гледаше на леглото си, като топло и безопасно гнездо, а като свърталище на мисли, които пиянстваха в тъмното. Зъбеха ѝ се и я хапеха. Мракът галеше с леден дъх врата ѝ, а стихията на кошмарите я обливаше в пот. Там в съня си, се чувстваше гола и безпомощна.

На сутринта животът отново избухна. Слънчевите лъчи макар и слаби, се прокрадваха през процепа на завесите. Лусия се протегна и се усмихна. "Странно е това чувство сутрин, сякаш отново се раждам с онази измамна заблуда за вечност." - помисли си тя. 

Направи си кафе. Облече широк бежов панталон и мек пуловер от ангора. През ноември времето в Мадрид бе доста променливо и въпреки слънчевите лъчи, бе студено. Грабна шлифера и чантата си, и излезе. Запъти се към метрото. Деляха я само две спирки от дома ѝ до работата. 

На площада точно до стълбите, които се спускаха към гърлото на метрото, имаше малък павилион. Той приличаше на кацнала калинка. В него продаваха вестници и списания, вода и безалкохолни напитки, бонбони и дъвки, картички и карти на Испания и Мадрид.... Беше толкова малък и претъпкан, че вътре оставаше място единствено за продавача.

     - О, какво хубаво есенно листо ми е довял вятърът! - провикна се един висок и слаб мъж на около петдесет и няколко години.

      - Ако аз съм листо, Матео, то ти си една гола върлина! - засмя се Лусия

      - Нямам нищо напротив, стига едно такова листо да се вее на върлината. -  усмихна се мъжът. 

Рядко някой си позволяваше да ѝ говори толкова фриволно, но с Матео се познаваха още от студентските ѝ години. Тогава често се приютяваше в дъждовните дни под козирката на малкия му павилион. А когато ѝ свършваха парите и гладът лазеше из стомаха ѝ, той и помагаше да го прогони с някой бонбон или шоколад. Обичаха да се шегуват и само пред него показваше онази закачлива девойка, която бе заровила дълбоко в себе си.

       - Днес ми се вижда доста просторна търговската ти палата!? Това е сигурно, защото липсва двуметровото ти тяло вътре! Виждаш ли, ако продаваш отвън и не пълзиш из вътре, като глист, колко много свободна площ ще имаш!? Направо можеш да го превърнеш в търговски център. - продължи закачливо тя.

        - Ти само ме вземи, пък аз и в картинна галерия ще го превърна.

         - Ти пък, какво разбираш от картини! Ако някога си купувал такива, е било само, за да запушваш дупките в стената.

       - Да, ама,колко човека ще купят картина, а? А пък за вестници, цигари и шоколад цял свят се реди!? Нямаш търговски усет, ти! - захили се доволно Матео.

        - Усет имам аз, ама пари нямам!  Дай ми днешния вестник и да бягам, че ще закъснея. - усмихна му се Лусия.

Чакаше я тежък ден. Трябваше да подготви залата, в която предстоеше да бъде изложена колекция на  костюми от известни Холивудски продукции, дело на италианската дизайнерка, спечелила "Оскар" - Франка Скарсиапино. 

Докато обикаляше залата и преглеждаше всеки костюм, дали е на точно отреденото му място, усети нечий поглед върху себе си. Обърна се и го видя. Висок, добре сложен, на около четиридесет. Беше застинал в средата на залата - като хрътка, подушила заек. От погледа му, по тялото ѝ полазиха мравки. 

    - Какво правите тук? Кой ви пусна? Тази зала е забранена за посетители! - ядосано се обърна към него. Не знаеше кое повече я бе разгневило - присъствието му или натрапчивият поглед, който я изпиваше ожадняло. Този поглед я разнищи, усети колко е жадна за мъжка ласка. Мислеше си, че едно от малките положителни неща на остаряването, бе увереността, че няма повече да се подчинява на импулсите и желанията на тялото. Грешеше.

         - Извинявам се, че прекъсвам работата ви! Казвам се Хосе Антонио Гарсия -Кортес. Приятел съм на Франсиска. Имам среща с нея, тук.

Лусия го огледа изпитателно. От него лъхаше на класа и лукс. На ризата му имаше логото на "Tommy Hilfiger", а късият елегантен шлифер, който бе наметнал на раменете си бе от "Burberry". Обувките му бяха излъскани до огледалност, можеше да се огледа в тях. 

      - Някога исках да стана актьор! Да се измъквам от кожата си и да не бъда себе си! Вие искали ли сте някога да не бъдете себе си? - попита я той, а в очите му проблеснаха закачливи пламъчета. 

Някаква тревога се надигна в стомаха ѝ. Чувстваше се като животно гледащо право в цевта. Пое дълбоко въздух, трябваше да потопи тревогата дълбоко в себе си и да накара безразличието и студенината да изплуват на повърхността ѝ. 

       - Няма нужда да си актьор, за да играеш роли. Животът си е цяла сцена! Киното, театърът, книгите, са само отражението му. - думите ѝ бяха безвкусни - в тях нямаше нито сол, нито пипер, приличаха на храна за диабетици. Умело бе успяла да овладее гласа и тялото си. 

       - Да! Както във филмите, така и в живота винаги има победители и победени. На всички им се иска да бъдат  победители. Докато във филмите можеш да приемеш дадена роля или да я отхвърлиш, то в живота не можеш. Трябва да играеш себе си и съдбата решава, дали да си победител. Вие каква искате да бъдете?

       - Аз ли? Аз искам само да съм в играта! - усмихна се иронично тя и тръгна към изхода.

         - Не ми казахте името си! А ми се иска да знам как се казва участничката в тази игра.

         - Лусия Идалго. - отвърна му тя.

Следва.

патиото* - двор, затворено пространство между блоковете.