На следващият ден бе откриването на изложението. Този ден бе отреден само за гости - хора от артистичните среди, журналисти и най-вече, претенциозни аристократи. Всички те разнасяха чаши с шампанско и вино, обсъждаха - правителството, политиката, собствените си постижения и демонстрираха благополучието си. Едва на последно място обърщаха внимание на костюмите и поздравяваха с пресилено възхищение авторката им. След това, отново започваха да нищят клюки. Лусия  бе присъствала на много такива събития, наситени с фалш и егоцентризъм. Хората не ѝ обръщаха внимание, а тези които се доближаваха до нея, за да я поздравят, отскачаха бързо, като топки за тенис и продължаваха към следващият интересен обект. Всички богати ѝ се струваха еднакви. Бяха слаби и приличаха на застинали в саркофаг мумии, с лица опънати от ботокс - безизразни, облечени в скъпи, маркови дрехи, подбрани в тъмни и студени нюанси. Бяха учили в едни и същи училища и университети. Имаха едни и същи влиятелни приятели, братовчеди, чичовци. Дори и да не се познаваха лично, винаги имаха общи познати. Предаваха силата си от едно поколение на друго. Затворен кръг, в който не се допускаха външни лица. Обикновените смъртни можеха само да кръжат около тях, като хвърчила и да надничат отдалеч в смисления им живот. Журналистите бяха другото общество на такива събития. Облечени в дрехи от "Зара" или някоя  евтина марка, дебнеха като хиени, да открият и попаднат на поредната новина и сензация, която да разплетат. Гръмогласни, разпилени и винаги в услуга на някого, упорито чакаха своята минутка слава.

      - Здравейте! Прекрасно сте се справили с изложбата. Поздравления! Надявах се днес да Ви срещна отново. - долетя зад гърба ѝ тих мъжки глас. Обърна се и го видя. Усмихнат и небрежно елегантен, пред нея стоеше Хосе Антонио. "Боже, този мъж е като слязъл от страниците на модно списание!" - помисли си тя.

      - Благодаря! И защо съм ви нужна? - пое дъх и високомерно го изгледа.

      - Знаете ли, че сте изключително чаровна жена!? От първата ни среща сте влезли в главата ми и не мога да ви изкарам от там. - усмихна се той, в отговор на студенината ѝ. 

С годините Лусия се бе научила на рационален ум, за това здраво стискаше мачтата на реалността. Така се предпазваше да не я отнесе вятърът на хаоса и бурята на безразсъдните желания. Знаеше, че този мъж не е за нея, че пламъчетата в очите му, които светеха, като фасове, ще я изгорят. Знаеше, но дъхът и спираше в негово присъствие. Чувстваше се сякаш е някъде високо в Алпите, над осем хиляди и двеста метра височина. Онази част, която наричаха мъртва зона. Там където, дори да проявиш силата и съпротивата на цялото си тяло, не слезеш ли бързо, умираш. Трябваше да слезе възможно най-бързо в низината, там, където можеше да диша спокойно, стъпила здраво на краката си - далеч от него.

Беше се научила да крие несигурността си и крехкото си самочувствие зад фасадата на силна и арогантна жена. Тази несигурност  придоби в онези години, които наричаха - възрастта на "пуйката" или пубертета. Слаба и прекалено висока, плоска отпред и отзад, тя приличаше на топлийка. Бе мълчалива и нямаше много приятели. Момчетата не ѝ обръщаха внимание. Чувстваше се толкова различна между връстниците си. Всъщност най-парадоксалното е, че всеки човек иска да е различен, а не харесва различията и не ги приема. Еднаквото и различното при хората са едно и също по своята природа, просто приемат различна форма на изява. 

      -  Изглежда обичате стереотипни и изтъркани комплименти. Не се хабете! По-голяма съм, съответно и по-дълго съм живяла. Не ме впечатляват красиви думи. - опита се да прозвучи твърдо, но гласът ѝ предателски започна да омеква. 

         - Наричай ме Антонио! Ще се радвам да минем на "ти"! - продължи той, игнорирайки думите ѝ. 

Двамата стояха един срещу друг с преплетени погледи и мълчаха. Цялата ситуация ѝ приличаше на " Синдрома на сварената жаба".  Колкото по-дълго стоеше около него и се поддаваше на чара му, толкова по-неусетно имаше опасността да се превърне в потенциално сварена жаба.

В този момент към тях се насочи висока и слаба жена. Бе облечена в зелена рокля, която обгръщаше тялото ѝ, като тъмен зелен мъх. Бе в крак с модните тенденции за сезона. Човек трудно можеше да определи възрастта ѝ, след многократната намеса на естетичната медицина върху лицето ѝ. 

    - Антонио, така се радвам да те видя! Отдавна не сме се виждали! Беше ми обещал да ме придружиш при откриването на новия сезон в кралската опера. Жалко, че пропусна представлението! Представиха "Фауст" в изключително нов и модернистичен вариант. Грандиозен спектакъл! - гласът и бе нежен и превзет, а ръката и се плъзна по рамото на мъжа и се спря над лакътя му. 

Тази жена и приличаше на акула надушила капка кръв в океана.

Когато залата се изпразни и от последния посетител, Лусия си отдъхна. Изпрати още един натоварен ден от живота си. 

На другата сутрин се събуди късно. Беше събота и смяташе да се отдаде на заслужена почивка. Чувстваше тялото си уморено. Направи си кафе и се отпусна на люлеещия стол. Взе едно списание и заразгръща страниците му. Пред погледа и попадна статия - "Да напълним сърцето си с любов". 

    "Човешкото сърце при мъжете тежи от 230 до 340 грама, а при жените от 230 до 280 грама. В зависимост от ръста на човек се определя и теглото на сърцето му. Значи моето тежи 260 грама. Най-мощният мускул, топка от пулсиращи влакна с големината на юмрука ми, парче месо, което побира любовта на човек. Двеста и шестдесет грама любов. Толкова ли тежи любовта ми!?" - мислеше си тя докато разглеждаше статията.

Една лепкава мъка започна да се прокрадва и да полепва като плесен върху душата ѝ.

  "Любов, дума чието съдържание може да изпълни едно сърце. Моето за съжаление е празно. Всъщност в него, като канарче в клетка, се лута копнежът ми по нея. Било ли е пълно някога или е имало само капки любов в него!? Времето минава неусетно. С годините все повече губим, отколкото печелим. Губим - младост, сила, очаквания, хора...А печелим - болки и мъдрост. Душата ми, обаче е все още млада и толкова много иска...."

Телефонът звънна и я изкара от душевното изтезание. Рядко някой ѝ се обаждаше в почивните дни. Баща ѝ беше починал, а с майка ѝ се чуваха само в неделя и то на домашния телефон. Бе непознат номер.

     - Да, кажете! - гласът ѝ прозвуча неспокойно, точно както се чувстваше. 

     - Здравей, Лусия! Аз съм Антонио! Взех номера ти от Франка. Може ли да те поканя днес на обяд? Ако ми откажеш, ще звъня всеки ден, докато получа съгласието ти. Моля те, кажи "Да"! 

Лусия мълчеше замяна. Сякаш мозъкът ѝ страдаше от анемия. Бе толкова отмалял и безпомощен, че нямаше сила да се противопостави на разбушувалата се във вените ѝ кръв.

     - Ало, Лусия! Лусия, чуваш ли ме? - гласът му стана тревожен.

     - Добре! Ще дойда, но после ще ме оставиш на мира! - промълви тя, а гласът ѝ прозвуча някак чужд и далечен. Сякаш някой друг отговаряше вместо нея.

      - Много се радвам, че прие! Точно в 14ч. ще изпратя кола пред вас да те вземе. Благодаря, Лусия! До скоро! - връзката прекъсна. 

" Глупачка! Как можа да кажеш "Да"! И как, по дяволите ще дойде до дома ми, когато не знае адреса? Ох, Лусия, никога не си вършила такава глупост. Дали да не се обадя и да откажа срещата? " - вътрешният ѝ глас не спираше да говори назидателно. Телефонът извибрира в ръката ѝ. Бе получила съобщение.

" Не се притеснявай, знам адреса ти! Дадоха ми го от департамента по човешки ресурси. "

Изведнъж се изпълни с решителност. В живота понякога трябва да се рискува. Един ден щеше съжалява не за извършените грешки, а за пропуснатите възможности.

Вече близо час тя стоеше пред огледалото и не можеше да реши какво да облече. Бе избрала красив комплект бельо, в тюркоазено зелено, от нежна френска дантела. Гледаше тялото си и се чудеше, защо при мъжете възрастта не е така убийствена? Един мъж на нейните години се смята от обществото, че е в разцвета си. Ако е свободен, то той е търсен и желан ерген. Една жена обаче в този етап от живота си е разчленена и подложена на цялостна дисекция - всеки килограм, всеки бял косъм, всяка бръчка... Смята се, че вече е тръгнала към залеза си, стара мома. 

Избра една тясна и права рокля в цвят пепел от рози, която подчертаваше тялото ѝ.

"Все още ставам! Все още изглеждам много добре! Напук на проклетите обществени разбирания!" 

Точно в 14ч. пред сградата в която живееше спря черно ауди. Шофьорът ѝ отвори вратата. 

Колата пое извън пределите на Мадрид. Лусия започна притеснено да хапе устните си. Бе забравила да пита, къде ще обядват. Постъпка  достойна за шестнадесетгодишна глуповата и доверчива девойка, но не и за четиридесет и шест годишна жена. 

Отправиха се  към Посуело де Аларкон. В близост до това градче се намираше " La Finca", едно от най-недостъпните места в Испания. До преди тридесет години, това красиво природно пространство, бе свободно за разходки и достъпно за всеки. Днес се бе превърнало в крепостна стена, зад която се криеха луксозни имения и къщи с модерна архитектура. Красиво, озеленено, охранявано и само на около тридесет километра от Мадрид, това бе предпочитаното място за живеене на богаташи, артисти, футболисти...

Колата спря пред огромна бяла къща, която по своята модернистична архитектура напомняше на летяща чиния, с безброй прозорци. На врата я посрещна Антонио облечен в бял пуловер и дънки. 

        - Много се радвам, че прие поканата ми! Не ти казах, че ще обядваме у дома, защото щеше да ми откажеш. Заповядай! Не се притеснявай, никога не вземам нещо от жена, което тя сама не иска да ми даде! -усмихна ѝ се закачливо.

Къщата беше една смесица от модерен дизайн с античен привкус. Всяка мебел, декорация, картина...имаше свое идеално място. Масивното дърво, металните столове, състарената кожа, метакрилатът, бяха еднакво преобладаващи в интериорния дизайн. Тази богата комбинация се превръщаше в една обща нишка между пространствата. 

      - Не очаквах такава сполучлива комбинация на модерно със старинно! Изненада ме! Границата между естетиката и кича е доста размътена напоследък. - усмихна се Лусия. 

"Колко много красота събрана на едно място! Този човек колекционира картини, гравюри, антики. Тук от всеки ъгъл ухае на пари, на много пари! Моят малък апартамент може неколкократно да се помести в къщата му, а колекцията ми се свежда до два неизплатени кредита и много сметки -  платени и неплатени." - тъжно си помисли тя.

       -  Имам две любими територии на които се чувствам добре - изкуството и борсата.  Първата е за отдих и наслада, а втората за вдигане на адреналина. На двете места се чувствам, като ловец, преследващ плячка. А мъжът още от първобитния строй се занимавал с лов. Инстинктът му е заложен от природата. - погледът му пролази като паяк по цялото ѝ тяло. Лусия усещаше с разума си, че той плете паяжината си върху нея, но се чувстваше, като парализирана муха. За него тя бе една от поредните жертви. Знаеше това, но искаше да продължи играта, желанието ѝ бе по-силно от разума. Ако след обяда, след чашата скъп коняк, след насладата от красивите картини и нежната музика, той поискаше да я съблече, тя щеше да се остави да го направи! Тялото ѝ -  това парче месо, се превръщаше в предател. Желанието да обича и да бъде обичана, чарът на мъжа застанал пред нея, натежаваха пред разума и страха, че любовта ще я превърне в едно жалко смешно същество.

Следва.