САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, част пета, ДВОЙНАТА КОРОНА НА ЗЛОТО

 

   Глава трета.Битките на Скорпиона

 ...И един ден Сияна вече я нямаше...

    Стана неузнаваема. Шията й беше обезобразена от пакети лимфни възли, лицето й отслабна, очите й бяха заградени от тъмни кръгове. Дишаше трудно, единият й бял дроб изключи. Имаше течност в корема и подкожни кръвоизливи. Косата й се разреди от химиотерапията и падаше на цели кичури. Той не искаше да повярва, но тя наистина си отиваше. Не знаеше какво да й каже. Подпираше я с възглавници в леглото и я хранеше като дете.

-Ясене...- каза му един ден,като едва говореше и дишаше- нека си отида...трябва да ми разрешиш да си отида...Ще го направя сама, все още мога...Никога не съм искала да се разделяме, но повече не мога...Трябва да ми позволиш да те оставя...

  Той все още не разбираше. Какво искаше от него? Къде щеше да ходи?

-Ще ти обясня...Морфинът е в другата стая...Не мога да отида до там...

  Искаше да се самоубие. Машинално стана и донесе кутията. После излезе. Не можеше да не изпълни желанието й.

  Когато се върна, ампулите бяха празни. Събра ги и ги пусна в канализацията. Беше заспала.

  Мъртва.

  Може би единственият изненадан беше той. Дори и родителите й го очакваха,  знаеха колко е зле.

  Изпратиха я в България в затворен ковчег. Родителите й искаха да я погребат там. Той не пожела да остане и веднага след погребението замина обратно със сина си. Върнаха се четири години по-късно. В няколко кашона беше опаковал всичко нейно, без дори да го разгледа. Все още не можеше да се докосва спокойно до нещата й. Плачеше като дете дори и само като ги гледаше. Беше му трудно и да общува със сина си, да го прегръща и целува. Сините очи на момчето го гледаха с неговото отчаяние.

  ...Все още гледаше календара. Беше умряла на тази дата...Преди десет години. Секретарката му каза, че го търсят. Той се отърси от спомените. Работата си е работа.

  Бяха двама, единият журналист от местен вестник , а другият възрастен мъж със захабена канадка. Сигурно щяха да искат интервю или финансов коментар.

  - Имаме интересни факти за вас, по- точно,господинът ще ви ги съобщи.

   - Драго ми е да се запозная с вас- започна другият- Толкова съм слушал за работата ви, вие направихте нещо наистина голямо...- Беше над шестдесетгодишен , леко попрегърбен, с начално оплешивяване-Казвам се Сакарски, Георги Сакарски. Бях директор на служба за инвеститорски контрол на  “Марица изток” , имам опит в тия неща...

   - Може ли по същество?

   - Имам предложение- сигурно щеше да му даде съвет или да търси работа, не напразно започна с автобиографията си- Имате проблеми с един кредит...

   - Нямам проблеми с кредити.

   - “Калина дом” не ви ли говори достатъчно?

   - Не знам какво имате предвид. Всички кредити са фирмена тайна между мене и клиента, а и споменатата от вас фирма погасява редовно кредитите си.

   - Разбира се,това е солидна фирма... Активи за около двеста милиона.- Той извади тефтерче с акуратно подредени цифри.- И много незавършено строителство,  което значи, че не могат да продадат.

   - Всеки предприемач има незавършено строителство.

   - И изкупува акции от вашата банка с други заеми?

   Боров трепна. Откъде този мъж знаеше това, което той в момента съвсем дискретно проучваше?

   - Вие можете да я притиснете. И всичко да стане ваше...Така са правили банките от време оно!

   - Това ли е предложението ви? - Не знаеше каква връзка има с вестникаря.

   - Доброволно ще ви ги отстъпи, ако изиграете перфектно картите си.

   - И откъде у вас толкова алтруизъм?

   - Аз съм истинският баща на Преслав. Тя ми го отне, още преди да се роди, напусна ме и се омъжи за друг...А отначало толкова ми се натискаше, искаше да ме върже, да ме накара да се разведа с жена си. Аз имах много хубав брак. Тя го съсипа.

   Ясен все още недоумяваше какво общо имат кредитите, акциите на банката и миналите заигравания на бившата му съученичка.

-Не искаше да абортира. Предложих й да осиновим детето с жена ми, а тя да си потърси по- добро бъдеще...Тогава избяга, омъжи се, а мъжът й ме заплаши с убийство, ако се опитам да направя нещо...

   Звучеше невероятно. Този образ- Данаил Коларов,  в ролята на защитник и благороден рицар хич не беше убедителен.

  - Когато нахлу в кабинета ми, беше по пуловер и то през зимата. Лъхаше на алкохол, май оттам му идваше куражът... Мога да докажа всичко, имам нейни бележки, писма...Там се споменава за детето и че е мое...Крайно време е да си платят с оня алкохолик!

  - Искате да я омаскарите ли?- попита Боров- И защо мислите, че ще глътна примамката?

  - Защото ще ви е от полза, ще стане голям скандал...Ако се напише нещо във вестника...

  - Едно проучване...- намеси се репортерът

  - И какво печеля от цялата тая помия?

  - Тя няма да понесе това, ще се опита да запази сина си...вие ще я притиснете, ще предложите да спрете кампанията против нея...

  - А колко ще ми струва?

  - Защо мислите, че ще ви искам пари?  Макар че...

  - Нима ще пропуснете? Мисля, че мръсните пинизи винаги струват пари. От времето на Пилат. А и мръсниците имат цена...

   Наслаждаваше се на възможността да унизи, да смачка този човек, когото виждаше за пръв път. Не можеше да си го обясни и изобщо не се замисляше защо го прави.

  - Казвате , че съм мръсник ли?

  - А вие за сефте ли го чувате?

  - Какво ви дава право да ме обиждате?  Дойдох с най- добри намерения... Чакайте, може би тя не ви е безразлична...

  - Зададох ви въпрос. Колко?

  - Значи, все пак се съгласихте!

  Боров извади портфейла си.

  - Попитах колко, за да забравите, че сте идвали тук.

  - Всяка услуга се заплаща, но...Искате да го направим, без да се знае, че и вие сте намесен? Ами разбира се...

  - Не ме разбрахте. Последна възможност да изкарате малко пари. Давам ви ги и забравяте за Калина. Мислете бързо, нямам време.

  Мъжът като че ли не разбираше.

  - Мислех, че в бизнеса няма приятелство...

  - Сумата. Назовете числото.

   Назова го.

-Евтин сте, господин Сакарски.- ледената усмивка на Боров едва се появи и изчезна- Аз бих добавил и бонус. Да речем , десет процента. Прилично, нали? А сега вън. Ти също.

  Отнасяше се за репортера.

 - И си го набий в главата,ако пак решиш да каляш някого. Аз пари на жълта преса не давам. Не забравяй, че имам телефона на шефа ти.

 - Извинявайте , господин Боров, но мислех, че мога да помогна...

 - Да помогнеш! И ми натресе тоя шибан подляр? Добре, ще окаляш Калина, ще я сринеш в земята, ще я изкараш курва и интересчийка...ще защитиш невинният, лишен от детето си баща...А не помисли ли за момчето?

 - Той е един долен наркоман.

 - И може би баща му иска да му помогне!  Виждаш ли, и ти не вярваш...Не мога да вдяна толкова ли е била загоряла за мъж Калинчето, че да бутне на тоя плазмодий!  Ами не го ли е страх, наркоманите понякога са агресивни? Слушай, ти някога виждал ли си надрусана отрепка? Бил ли си зад стената?

 - Вижте, аз се занимавам с политика и финанси...

 - Я се разкарай, и аз де занимавам с финанси, ама съм чувал за това местенце...Защо не направиш проучване за него? Или не ти стиска? Ако надникнеш някоя вечер там, или те погнат пласьори, може и да се напикаеш от шоуто!

 Усети, че просто издевателства и над него. Леко го хвана за раменете, обърна го и без да говори повече, го изведе през вратата.

-Скъпа- каза на секретарката- тоя ще влиза при мене само с венец 24 часа след смъртта ми.

  Тя го погледна с разбираща усмивка. Беше свикнала със странния речник на шефа си. След няколко месеца щеше да си спомни за казаното при съвсем други обстоятелства. Няколко минути по- късно го видя да излиза от кабинета си с камара хартии.

- Извикай някой циганин, да припечели за хляба. Превърнали сме се в държавен архив...

 Тези, които го познаваха по- добре,  знаеха, че когато е ядосан, подрежда нещата си. Нещо, с което никога не се заема доброволно.

  Телефонът му звънна. Беше Тони, племенникът му. Попита го дали е слушал новините снощи. Не беше, беше изключил и телефона си. Винаги правеше така, когато беше с Джини. Остана като гръмнат от това, което му съобщи синът на сестра му. Казали,че банка “Амалтея” има проблеми с плащанията.

- Мислех, че ще се обадиш да го опровергаеш..

  Да се обади! Кой знае на кое небе е бил тогава!

 - Мислех да си поговорим, продължи Тони.- Да се видим, какво ще кажеш?

 - Ще кажа  “добре”. А ти защо не се обаждаш? Беше се покрил от векове...

 - В Симеоново съм. Нали знаеш, че си оправям къщата? Пък и бременността на булчето не е от най- гладките...

  Още когато се запозна с момчето, Ясен разбра, че си приличат много, че може да споделя и работи с него. Нещо, което не важеше за сина му.

   Отново си спомни за Сакарски.  Посещението му едва ли беше случайно.  Може би беше чул новините снощи. А Преслав?

   Ясен го познаваше. Една нощ му се бяха обадили от полицията в къщи, на телефона,  който почти никой не ползваше и не знаеше. Намерили номера в джоба на един младеж без документи. Бил дрогиран, опитал се да обере магазин. Стъклото било счупено, той кървял и не бил адекватен. Дали го познава?

   Не го познаваше. Видя листчето, беше без име, само номера, сигурно Евгени го беше надраскал. Един от жалките парцали, които прибираше понякога и на които се опитваше да помогне. Самият Евгени беше в Плевен при роднини и нямаше как да го извикат. Защо му беше дал този номер, а не на мобифона си? Може и да не е искал да го намери.

   Младежът не беше в състояние да говори известно време,после се разбра кой е. Повиканата от  “Бърза помощ” лекарка го разпозна.

  Боров беше забравил за случая. Наистина Калина трябва да е изперкала, за да легне с оня боклук, но не заслужаваше гаврата да измъква от тинята това леке всеки път, когато започнеше да са дави в нея...На пръв поглед момчето нямаше нищо общо с плазмодия. Боров много обичаше цветистите епитети. С името на този микроорганизъм, за който беше учил още в ранните прогимназиални класове, удостояваше особено гадните екземпляри. Нещо в погледа му напомняше на сина...

  Калина трябваше повече да юрка малкия да си заработва джобните. И той като повечето хора смяташе, че причината за повечето пороци е липсата на хъс и трудности в живота и това, че никой не ти е правил кал и нямаш врагове...

  Можеше ли да смекчи последиците от снощното съобщение? Наистина, изтеглените днес пари бяха повече от обичайното, но нищо стряскащо. Едва ли беше случайно. Беше удар. Но от кого? Конкуренция? Коя, от кой бранш, от коя мафия? Вече трудно можеше да се проследи връзката между все новите и нови банки, дружества, холдинги...Сакарски...нещо му убягваше. Инвеститорски контрол... Трябваше да го разпита и за други неща, интуицията му говореше, че има някаква връзка...Не беше само опитът да продаде тайното си бащинство...Можеше да се издаде, защо избърза да го изхвърли! Посетителят му не беше само бивш номенклатурчик, озлобен пенсионер... Момент!

  Как се казваше оная мацка от  “Агрикола комерс банк”? Беше изтеглила преди три години голям заем от “Амалтея” , проблемен заем. И точно с него беше основала  “Агрикола”! В България ставаше и така.

  Дамата се казваше Вела Георгиева Сакарска- Николова. По документи беше гарантирала сделката с голям имот , стопански сгради , спортна база и земеделски земи. Беше жена на Петър Николов, шеф на вестникарска група с немско участие. Заемът беше отпуснат от бившия директор преди да дойде Боров. Той самият беше се оттеглил от бизнеса след тежка операция за рак на дебелото черво. Беше съмнително дори дали е в страната. Два милиона долара не можеха да съборят банката, но ако зад тях стояха и други интереси...Вела Сакарска може и да не знаеше това, тя беше самонадеяна млада пикла, психолог по образование. Кой ли я беше направил изпълнителен директор на  “Агрикола”, едва ли баща й. Мъжът й беше доста по- голям от нея, син на бивш силов министър на Живков, един от отговорниците на лагерите за политически затворници.  Вече покойник, с пищен паметник в привилегированата част на гробището. Дали можеше да проследи кой друг участваше в играта, кой теглеше заеми и не ги плащаше за сметка на вложителите...

  Резултатите от беглия преглед на дискетата бяха впечатляващи. Няколко десетки фирми със странни имена, почти непознати на пазара, с неясен , дори смешен предмет на дейност. Кухи фирми. Едва ли някога бяха работили. И едва ли някой беше ги създал да работят...Кой знаеше нещо за “Пта”, ”Кали”, ”Ариман”, ”Гилгамеш”, ”Локи”, ”Фрайя”...като че ли професор по древни митологии и култове им беше кръстникът... Ако се проследяха учредителите...и ако знаеш кой на кого е дете и с кого е завършил средното или висшето си образование...Боров знаеше. Селянчето, което разказа играта на номенклатурните дечица , първенец на випуска си в гимназията и университета...Знаеше, че става въпрос за един съветник на премиера, вама депутати от управляващите, един ексминистър от бившето управление, бивши генерали от тайните служби...

 Така...Всички тези синковци бяха теглили огромни заеми срещу съмнителни гаранции. И това беше само бегъл прочит, върха на айсберга...Наистина дискетата беше безценна. Не напразно плащаше на момичето! А ония глупаци я бяха уволнили от аналитичното звено на старозагорското ДЗУ! Тя беше му показала някои техники и той призна, че е попаднал на гений.

 Горките вложители...Предимно кооперации, земеделски или търговски,  производители на мед, прекупвачи на гъби, зеленчуци, билки, собственици на свинекомплекси, птицекланици, дори една фазанария и ферма за щрауси. Беше ясно, че ще ги завлекат. Фирмите фантоми бяха реални колкото божествата, чийто имена носеха. Дали все още в страната се намираха дори и частица от парите, които бяха източили?

  Но какво общо имаше с това  “Амалтея”?  Вложителите й бяха фермери, собственици на мелници и зърнени складове, износители на зърно, транспортни фирми, корабопритежатели...Мелници “Станилов”,  например. Бяха теглили огромен заем и бяха заложили складова база в Северна България, най- голямата там. Как щяха да реагират другите? Ако паниката се разрасне и всички поискат да теглят... Беше ясно, че в  “Агрикола” вече няма пари. Щяха да рухнат и да повлекат всичко. И докога той можеше да удържи положението? Разликата беше, че при него имаше пари. Ако започне, край на инвестициите навсякъде. Строителството щеше да спре, валутният курс, който едва удържаха с крайни мерки, щеше да полудее.

  Цялата банкова система щеше да рухне. Боров знаеше на какво дередже е централната банка, знаеше колко е източен резерва. Никой не би си мръднал пръста да спасява нещо.

  Не беше само некомпетентност на държавата. Беше грабителско източване, без мисъл за утрешния ден, подпомогнато от безжалостна корупция. Тя беше обърнала държавните органи и медии в момчета за поръчки. Най-вече медиите. Те откриха парада.

  Беше дошъл в страната за да работи на светло, да покаже размах, непоколебимост, страст за възраждане и истински патриотизъм. Искаше да види изграден тук и сега един град на капитала...Можеше да стане, знаеше, че може.

  Ако знаеше колко ще продължи  всичко...Впрочем, още нямаше видима паника, но той както винаги, мислеше с единадесет хода напред. Вече си направих изводите, каза на племенника си. Тръгвам за София за да поговорим.

-Ще помислиш ли кой организира тоя хаос? Или вече го правиш?

  Правеше го. Не напразно Тони толкова отдавна, въпреки младата си възраст, се занимаваше с финансови анализи и то на посткомунистическите и посттоталитарни икономики.

 - Извинявай, че те съветвам- продължи синът на сестра му- Защо не вземеш колата на секретарката си? За разнообразие,  например...

 - Ти още ли гледаш екшъни?

 - Може да тръгнеш и с такси. Нали имаш дребни?- продължи невъзмутимо другият.

  Дали да се обади на Джини? Или просто да премълчи за сега? Секретарката му току- що беше продала колата си, кой знае защо. Може би напук на мъжа си искаше да покаже, че разбира кога да се отърве от поредната трошка...

  Така че тръгна с БМВ –то.

 “Самонадеян си, беше му казал Тони,  мислиш, че ще караш между дупките ли?”

 От радиото се носеше “Зомби”. Ама че музика, помисли си, направо ти изпразва кръвоносната система...Кой ли харесва такава...

 Той и хабер си нямаше, че вече не е необходимо да харесваш някаква музика. Просто я слушаш, защото е хит или както там се казва...Хай-фи системите ти я вкарват направо в мозъка и тя залепва за синапсите като поредния външен медиатор...За седмица или повече, така му беше обяснила Джини положението с модата, а тя го беше научила от Евгени. На Боров му беше трудно да го възприеме. Той не говореше със сина си за музика.

  Паркира колата пред клона на банката в София и влезе при директорката. Това, което научи, не беше изненадващо, а още по-малко оптимистично. Още не бяха му предложили сделка. Сигурно търсеха поредния начин за прекарване всеки другите. На какво ти прилича държава, където не можеш да си прибереш вересиите? Главата му се пълнеше с цифри и имена, дати на преводи, номера на сметки. Не че това беше ново, просто придобиваше друго значение сега.

 Ясен притежаваше забележителна интуиция. Способността му да предвижда и да предприема рисковани стъпки беше направила привидно живота му низ от каскади и ефектни номера. Все още му се разминаваше. Ако не броим смъртта на Сияна...

 Ако не броим,че не говореше със сестра си и баща си...

 Тони сигурно го чакаше. Другият му гений на разположение.

 Ако не броим , че племенникът му се навътри с тая малката...Нещо в момичето с космическо име не му харесваше. Чудеше се защо и Тони, като истинския си баща, не съумя да си избере жена...Дали да не пие кафе, преди да тръгне към Симеоново?

  И в този миг...кого мислите, че видя? Не беше Бъфало Бил. Нито отровната Айви, тази тук направо  можеше да й разкаже играта.

  Беше по- лошо. Елегантна руса жена с тъмно червен копринен шлифер и обувки с тънък, безумно висок ток, крепеше малка сметанова торта в прозрачна кутия. Нямаше как да я отмине, тя вече го засече.  Странно, не се направи, че не го вижда! Беше в заядливо настроение, направо магнетизирана. Силовите линии на ядното й вдъхновение стърчаха от всякъде.

  - Я виж ти, брат ми, финансовият магнат!

  - Той самият. И доколкото разбирам, мадам също е в оригинал.

  - Да не мислиш, че съм те причаквала?

  - Абсурд. Освен ако в тая мега калорийна недомислица няма пластичен взрив! Може би си медитираш дали да не я подариш на първия просяк по “Витошка”.

  - Нося я на снаха си. Нали е бременна, умира си за сладко...А Тони не може като мене!

  Всеки знаеше , че Тони е върховен кулинар, но той самият не стопляше, че шампионката е майка му.

 - Скапан ли си? На твое място щях да съм. Казват, че се тресеш като Чикагската борса през Голямата депресия.

 - Нали не гледаш телевизия?

 - Снощи прегреших.

 - Не стоплям защо ти пука!

 - Кой каза,че ми пука?

 - Ами не изглежда да злорадстваш.

 - Не злорадствам. Желая ти да се измъкнеш. И да не ти го желая, ти го постигаш. Тази, която се набутва, съм аз.

 - Слушай, дай да пием по едно кафе, а?

 - Доколкото знам,Тони те чака.

 - Ще почака- Изведнъж му се стори по- важно да пие кафе със сестра си. Тя като че ли го гледаше със съчувствие.- Пък и ще те закарам.

 - Можеше да оправиш къщата в село.  Стената на плевника така се е наклонила...Някой път ще падне и като тръгне...

 - Пратих двама майстори, но стопанинът на дома ги изгонил-отнасяше се за баща му. Той да не иска аз да зидам?

 - Можеше да отидеш с тях.

 - Тази къща се руши изцяло! Мене ако питаш...

 - Знам- ще я събориш, за да не мислиш за нея...

 - Нямам причина да я кътам. Тъкмо ще потърся таласъма Шушу...

 - Всеки си къта родната къща. Поне от снобизъм я превърни в резиденция.

 - Превръщаш я в резиденция...да, може би някои така правят!Да, но не и когато едва си се спасил от нея.

 - Мая казва, че си под влияние на трудното си детство.

 - Знам. Каза го и на мене. Ставаше въпрос за друго.

  Племенницата му понякога си спомняше, че е учила психология.

 - Много искам да я видя, нея и бебетата.

 - Обиждаш ги. Вече не са бебета. Ще станат на три години.

  Наистина, близнаците на Мая растяха безумно бързо.

 - Борова, трудно ми е!- не знаеше защо го призна.

 - Оправяй се сам, Боров! Не си знаеш парите, а...

 - Не става въпрос за това...

 - Умираш от любов, нали? Знам, случвало ми се е.

 - Не умирам, побърквам се!

 - Защо, нали я имаш? Ти винаги имаш това, което пожелаеш.

 - Ти не знаеш...

 - Прав си. Не си ме запознал още с момето. Трябва да е някоя госпожица на тридесет или разведена с дете...Трябва да е щастлива, че си й обърнал внимание...Като знаем, че си съвсем моногамен...

  Колко далеч от истината беше!

 - Все пак, искаш ли да отидем заедно? Или да пием нещо преди това?

 - Ако Тони знае, че ми предлагаш да пия...

 - Не съм казвал какво.

 - По- добре да хвана такси. Като знам как караш, ще ми смачкаш произведението! А и някой може да ти е сложил бомба в колата...

 - Хайде бе!

 - Всеки ден стават такива неща...караме си и изведнъж- фойерверк...

 - Я не се занасяй! Тук няма таксита, така че...

  Той я хвана под ръка и леко я насочи към колата.

 -  Чакай!- токът й се беше заклещил между паветата. Пусна я и продължи.

 - Идваш ли?

 - Идвам, идвам!- тя разкопчаваше обувката си, докато той пъхаше ключа в ключалката. Изведнъж нещо гръмна, силна вълна го отхвърли назад, разхвърчаха се части от броня, стъкла, цигари. Чу писъка на сестра си и бързо скочи. Не помисли, че може да пищи заради него.

  Беше в сравнително добро състояние.

  “Шлиферът, мина му през ума, беше в колата. Жалко, толкова го харесвах!”

 - Ама ти си жив! Ти си жив, Господи, жив си!

 - Ии, аз...

 - Боже, жив е, жив е! Как ме нарече?

 - Как те нарекох?- той се замисли- Как те нарекох...

 Беше забравил. Беше много малък, може би на година и не можеше да казва “Диди”. Казваше й  “Ии”. Приятелките й по стотици пъти на ден го щипеха по бузите и питаха: ”Коя е тази?” и той повтаряше двата звука докато му писваше и хукваше да бяга.

 - Ти си виновна! Каза, че ще гръмне!

 - Моля?- тя го гледаше невярваща . Все още държеше обувката със строшен ток в ръка. От тортата бяха останали снежинки сметана по косите, шлифера и паважа- Виж какво ми направи тортата! И обувките, и шлифера!

 Пак излезе виновен. Мълчаливо хвана лицето й и то насочи към колата, от която бяха останали димящи отломки.

 - А това е колата ми. И чисто нов шлифер вътре. По- хубав от твоя!

 - Боже, Ясене!- устните й трепереха- Ами ако...

 - Ако бях вътре ли? Щях да съм като тази сметана...по тебе и навсякъде...

  Изведнъж сестра му се наведе и повърна обилно. Какво й ставаше? Хвана я през кръста, защото се олюляваше.

-Гадняр. Олигофрен. Шибаните ти пари... Лайняната ти банка...- тя повърна отново.

  От сградата излязоха няколко души.

-Какво стана? Обадихме се в полицията.  Лошо ли й е на госпожата? А вие как сте?

  Внезапно Боров се усмихна.

- Полицията да почака. Ние трябва де си купим нещо. Хайде,Борова!

  И повлече сестра си към отсрещния тротоар.

 - Къде ме водиш? Даваш ли си сметка как ще вървя с един ток?

 - А аз без шлифер през ноември? Моля!- отвори пред нея вратата на първия магазин. След половин час седяха в близкото барче , тя с нови обувки,  изчистена коса, а до тях преметнати на третия стол, два нови шлифера. Диана допиваше второто си уиски.

 - Моят е по- хубав- каза Ясен- Вече си бетон.

 - Ако бяхме отишли и в други магазини... Почти съм пияна.

 - Още не е измислено друго средство при такива случаи.

 - Да те чуе Тони...

 - Той ти е взел страха.

- Искат да те гръмнат.

 -  Не. Сега ме плашат. Иначе щеше да гръмне, когато съм вътре. Това са хора с пари и плащат на най- добрите.

 - Бомбаджията беше некадърен, казвам ти!

 - Така му е поръчано , ще видиш.

  -Ще видя! Какво ще видя, че някога ще успеят ли?- почти плачеше-Изведнъж си помислих...

 - Какво? Че няма с какво да отидеш при Тони ли?

 - Глупак! Все пак, си ми брат, макар и да не си личи.

 - Толкова тормоз съм изял от тебе, че не мога да го забравя.

 - Да, бе !Аз ти правех живота интересен, не го ли оценяваш?

 - Щеше да е интересно...на погребението. Шегувам се. Или избивам стреса.

 - Моля те, млъкни! Веднага!- плачеше беззвучно, с конвулсии.

 Той покорно млъкна. Изведнъж звънна мобифонът. Нима работеше? Беше Мая.

 - Вуйчо, къде си? Как си? Сам ли си?

 - Може ли подред? В един бар. На сто грама уиски. С майка ти.

 - А тя на колко е?- това беше Тони.

 - Я ни оставете на мира!- това пък беше Диана- Прекъсни,моля те, направо ме вбесяват. Изключи го това чудо.

  Ясен я послуша.

 - Жалко за тортата.

 - Ще си купят. Сега има всякакви...

 - Ти ги правиш най- хубави.

 - Ще ти направя някога. Ще е по вдъхновение...Върха на тортите. За върха на мъжете- моят брат! Сияна хич я нямаше в сладките...Извинявай.

 - Няма нищо. Беше отдавна.

 - За първи път те чувам да го казваш.

  Ясен вдигна рамене.

 - Нищо не знам за тебе, брат ми. А и ти за мене. Само това, което Мая и Тони са ти надрънкали.

 - Какво са ми надрънкали?

 - Че пия безнадеждно и пак се развеждам.

 - Това са подробности. Оня не беше мъж за върха на жените. Сестра ми.

 - Но ти им вярваш. На тях, не на мене.

 - Не знам. Не знам дали да вярвам.

 - Трябваше да бъдем по- близки. Имахме общи приятели, а се мразехме.

 - Никога не съм те мразил

 - Така ли? Казваш, че съм те тормозела.

 - Беше отдавна. Израснах го като сливиците.

 - Смяташ, че животът ми протече глупаво...- звучеше странно от нея.

 - Това си е твоя работа. Ти го пожела.

 - Прав си. Но имаш мнение все пак.

 - Имам. Да го кажа ли?

 - Все едно. И ти не прокопса.

 - Така е.

 - Тони се държи с мене като тиранин. Иска да съм съвършена. За него това значи да не пия. Смята,че има мисия- да превъзпита грешната си майка.

 - Почти е успял.

 - Да бе! На тебе ще кажа- крия се! Наистина не пия толкова. Нали знаеш, скришно не може по много.

 Ясен кимна с глава.

-Нали помниш братовчеда Киро, на леля Станка?Уж се беше отказал, а умря от цироза. Много е гадно да умреш от цироза. Ходих да го видя в болницата...но пак ми се пие. Ти си единственият, който не ми се кара. Сигурно, защото ти е безразлично.

 Мълчаха дълго.

 - Не ми е все едно- каза най- после той. Не ми е все едно. Знаеш, че не съм силен в приказките. Ти говориш хубаво, измисляш красиви неща. А аз трябваше да върша нещо. Нещо голямо, много трудно...Отначало крадях коли. Ти знаеше. Даже татко не разбра.

 - Не съм му казала. Скрих писмото за родителската среща.

 - Знам. Може и да не съм наясно кое е правилно и кое не. Няма я Сияна и всичко е просто работа за отхвърляне. Някой иска да ме въвлече в друго, да ме уплаши...ще трябва да водя война. Боя се, че не знам правилата.

 - Тони казва, че няма правила. Трябва да се измъкнеш и да ги размажеш, това е правилото. Забрави Австрия и законите. Тони казва, че е забравил Канада. Тук удряш, където свариш. Наеми убиец или купи прокурор.

 - Ти ли го казваш?

 - Искам да се спасиш. Можеш го, малкия! Все ми е едно дали си престъпник или ангел, искам брат ми да е жив!

 - Не мога да повярвам.

 - Всичко около нас е затънало в беззаконие. Трябва да си луд да не искаш да оцелееш.

 “Тя е пияна, помисли си Боров, затова говори така.”

 Трябва да разбере кой е срещу него и защо. Да потърси помощ от властите, все пак...Той е един, ако искат, ще го отстранят. Но кой, кой е срещу него?

 И двамата мълчаха в таксито до Симеоново. Сестра му упорито дъвчеше дъвка. Така заблуждаваше сина си, че не е пила.

 Когато стигнаха, Тони не му каза нещо по- различно от това, което вече предвиждаше. Известни фамилии от близкото минало.

 - Не стоплям защо са против мене. Можехме да преговаряме за тия два милиона долара, макар че ги съдя за тях...

 - Аз знам- намеси се Диана. Беше се разположила във фотьойла с чинийка и парче сметанова торта в нея- Ти не си от техните.

 - Кои са техните?

 - Виж какво, това, че беше в службите и изпра доста от париците на Партията, не те направи техен. Кажи, имаш ли приятел от лордовете? Нямаш. Играеше своя игра, беше силен, спечели...Но сега...

 - Това е пресилено. Вече има закони, някаква система. И във властта попаднаха независими личности. Ако ги открием, може би не всичко е загубено. Не всички лостове са в техни ръце...

 Постепенно Боров си даваше сметка, че срещу него е клан, който източваше всички банки. И не само това. Беше в ръководствата на всички банки. С изключение на “Амалтея”.

 Това, което Тони не знаеше, беше,че Боров беше разговарял с Иван Кондов, сега лидер на най-голямата опозиционна сила в парламента. Той беше потвърдил най- мрачните му предположения. Двамата бяха стигнали, независимо един от друг, до подобни изводи. Но Кондов знаеше повече. От дълго време се занимаваше с анализ на ограбването. Знаеше каналите за износ на капитали, за препирането им в чужбина, за пощенските кутии- кухи фирми, които служеха за целта. Бедата беше, че и ръководството на централната банка го знаеше, но раздаваше безумни лицензи на хора с тъмно минало, международни мошеници и наши хора. За съжаление,  резултатите от последните избори бяха катастрофални за партията на Кондов, макар и точно те да го направиха лидер.

  Според него, крахът на повечето банки беше неизбежен, а фалитите на малките вложители непредотвратими. Страната се приближаваше към небивала катастрофа. Беше се опитал да предупреди премиера, високомерен и невеж млад политик, но напразно. Той не приемаше съвети. Нямаше данни да е корумпиран, само отчайващо некадърен. Дори неволно беше защитил митологичния кръг от фирми и банки, който пресата наричаше  “Пантеон”.

 Имаше и един Дон Кихот, депутат от опозицията, който, с помощта на някои журналисти изнасяше всички сигурни и съмнителни данни за случващото се. Изкараха го психопат, още повече,че той обяви гладна стачка с малко неясни мотиви. А журналистката заплашваха по телефона и не само нея, а и майка й, обещаха да отвлекат детето й. Снеха я от екран и тя рухна психически. За да не се появи никога повече на медийното поле.

  Тони разбира се, знаеше всичко това. Разсъждаваше логично и безкомпромисно по начин, който напомняше истинския му баща, но с лекотата на майка си. Това, което учуди Ясен, беше осведомеността на сестра му.

 - Вела Сакарска е дъщеря на дребен номенклатурчик. Случайно го познавам.- каза Ясен- Беше една напудрена глезла , дребна чиновничка във външно икономическото министерство с поглед на крава в коитус. Мъжът й е син на член Политбюро и бивш вътрешен министър. Първата му жена умря от свръхдоза хероин, казват, не по собствено желание се е боцкала. Банката си е чиста шашма, личеше си от началото, но са им дали кредита...

 - Слушайте, защо не хапнете от тортата? - обади се Диана- В края на краищата, Боров, защо се впрягаш толкова? Ако ти припари под краката, си изнасяш милионите, дето си ги донесе и още нещичко...и си готов за нови подвизи!

  - Ти пък откъде си толкова печена?

  - “Дядо Горио”! Два пъти фалшив фалит и тъй нататък. Балзак. Класика.

 - А това нещо виждаш ли го?- брат й посочи към компютъра. Такива неща се хващат веднага.

 - Абе вие от небето ли падате? Слушам, слушам и не разбирам-всички грабят и духват, а вие им махате за довиждане!

 - Този хаос не може да е вечен- обади се незабелязано влязлата Стела, ”булчето”  на Тони.- И да се сринем, всичко ще си дойде на мястото.

 - Кажи го на свекърва си!- предложи й Ясен, докато я целуваше по бузата.- И запомни, че ме подтиква към престъпление.

 Ясен не беше съвсем откровен. Ако нещо го спираше да изпълни съвета на сестра си, то това не бяха моралните скрупули или вярата в по- добро и подредено бъдеще.     

  Той искаше да се пребори. Градът на капитала щеше да съществува и да налага законите си в един свят на изобилие, в който можеше да се превърне страната му. Той искрено искаше да види огромни силози с едро жито, кораби, които го изнасят по всички краища на света, масиви с млади лозя и овошки, модерни животновъдни ферми със затворен цикъл на производство, тирове, натоварени със живи животни за арабския свят, милиони бутилки вино на световния пазар...китни хотели, пълни с туристи...Боров беше израснал на село и знаеше, че парите най- напред трябва да отидат там. Ако изобщо има пари в България, трябваше да заработят за селото...Не се замисляше за произхода на парите, с които боравеше, че те бяха откраднати от същите тези трудолюбиви пчелички, които искаше да захрани. Те бяха средството,  начинът  рогът на Амалтея да излива изобилие и да ги умножава.

  Опитват се да му пречат? Добре, той също ще подложи крак на някого.

 - Вземи моята кола- каза сестра му, никой няма да ти обърне внимание с нея. Ще помислят, че си учител по математика, тръгнал за провизии към село. Има дори и багажник отгоре.

 - Не стоплям защо си толкова загрижена.

 В отговор тя лапна нова дъвка.

- Видя ли? Нищо не разбра.   

  Мислеше, че Тони не е разбрал, че е пила.

 - А той самият дори  е пробвал наркотици- мотивира се тя- Не че е важно, всички са пробвали. Той може да ти помогне.

  - Вече ми помага, не виждаш ли?

  - Не говоря за Тони. Знаеш, че става въпрос за Иван.

  - Не го забърквам в това. А и той едва ли...

  - Лъжеш. Знам, че си ходил при него.

  - Моля?

  - Издаде се. Не всичко е в дискетите.

   Не взе нейната кола. Кой знае къде щеше да закъса, а нямаше търпение да бърника в двигателя. Продължаваха да теглят. Щяха да продължават до края.

   Нямаше смисъл да се прибира. Стоеше пред квартирата на Джини. Дали беше чула?

  - Какво ще стане сега?- попита само тя.

  - Не знам- призна той.

  - Ще останеш ли?

  В отговор я целуна. Големият му дом още повече му отмиля. Нямаше нужда от него, а само от това мило, топло момиче с големи обичащи очи. Трябваше да живее с нея и той изведнъж осъзна, че го приема като нещо разбиращо се от само себе си. Да я вижда всеки ден, сънлива и възбудена , под душа и на улицата, на снимката на бюрото си...Трябваше да й каже, че иска да се ожени за нея. Може би още сега. Не, не...не още сега. Беше много прозаично. Много изведнъж и сякаш натрапено отвън. Беше нежно и чувствително същество и понякога Ясен трепереше от страх, че може да я нарани. Упрекваше се, че е прекалено настойчив, че иска много от нея, че почти не желае тя да съществува извън полезрението му. Питаше се дали това не я отблъсква, дали не се мъчи да излезе на свобода. Не знаеше, че се е променила, че дори не говори както преди познанството им. Нежният й глас...мекото”р”... светлата,  леко матова кожа , безукорно чиста и гладка, слабата руменина, само понякога, много рядко...какво може да се промени изобщо?

  Какъв ли дом подхожда на това момиче? Може би това, което още си спомняше- обраслите с мъх зидове, саксиите с мушкато, бръшляна, латинките и фунийките в сандъчетата, орехът с окачените връзки царевица, които изгряват в тъмнината... гъстият върбалак край реката, старите колиби...Можеше да направи нещо такова за тая нимфа. Гнездо или пещера...Но къде в тоя горещ,равнинен град има такова място?

 Може би скоро нямаше да живее тук. Много бързо трябваше да го открие.

  Домът за Джини.

  ......

 

 Тази и следващите вечери наемният убиец напразно чакаше Боров близо до дома му. Беше руснак на около тридесет и пет години, бивш офицер от Афганистан. Някога, преди много години, беше завършил география в Санкт Петербург и щеше да става учител. Вместо това, отиде в ада. Невисок на ръст, тъмнокестеняв, с бягащи кафяви очи, слаб...Трябваше да свърши една работа и тогава кокаинът му щеше да е осигурен за дълго.

  Но работата засече. Къде ли се губеше обектът? Казаха му без усложнения. Което значеше, че друг не бива да пострада. Засега.

  Не го интересуваше кой е. Някакъв български банкер, човек от хайлайфа, който стои пред компютъра и парите капят в сметките му. Може да е бил всякакъв. Дори като него.

  Не, не е бил като него. Ако беше, щяха да го премахнат. Ония, които се чистят от хората за мокри поръчки както животните се чистят от бълхи. Но него няма да го прекарат. Човекът, който го нае, нямаше да преживее обекта.

   И край. Веригата е прекъсната. Взема парите и заминава за Кипър със Силвия, младата циганка, с която живееше. Тя трудно понася бременността. Нищо, с тия пари ще лежи в добри клиники. Силвия го обичаше. Плашеше се нощем, когато сънуваше афганския си кошмар.

   Само да успее и- край. България беше далеч от Афганистан, далеч от Русия, далеч от кошмарите. Но и тя трябваше да остане спомен...или дори и не спомен.

   Налагаше се промяна в плана. Момичето не биваше да пострада. Така му казаха. Било много важно. Трябваше да проникне в банката. Там не можеше да не дойде. Дори понякога го правеше нощем. Трябваше да успее. Може би дори така ще избегне смъртта си. Тя сигурно беше планирана.

  Никой никога не е ценил живота на Виктор Шаламов. Майка му се наливаше от сутрин до вечер , дори когато беше вече инвалид и цялата трепереше. Баща му често се губеше и ако понякога се срещаха, беше небивало щедър. Вече студент, Виктор си даваше сметка, че изглежда , лесно е печелел парите си, но как точно, не откри. Във всеки случай, старият Шаламов не влезе в затвора, макар че може би го заслужаваше. Когато синът му напусна Русия, той продаваше кисели краставички на едно пазарче и живееше с намусена мъжкарана, която пушеше цигара след цигара и постоянно пътуваше за да доставя стока.

  Всъщност, и той не знаеше защо замина за Афганистан. Учеше неочаквано добре и след като завърши, можеше да се уволни от казармата и да стане учител. А никога не влезе в класна стая.

  Не помнеше какви поръчки беше изпълнявал досега. Повечето бяха в Русия. Тук се занимаваше с дребна търговия с автомобилни части. Живееше в запусната къща под наем в малък град в Северна България заедно със Силвия. Тя самата често ходеше с микробус до Истанбул за други стоки. Но дойде бебето и много повръщаше. Почти нищо не ядеше, беше отслабнала и може би беше опасно и за детето, ако продължи да пътува.

  Шаламов се беше женил вече веднъж и имаше дъщеря в Санкт Петербург. Кой знае дали още беше при майка си . Бяха се развели отдавна и Ксения живееше с различни мъже. Тя първа разбра, че е наркоман и не го пусна повече да припари до Валя. Може би беше права. Всъщност, той отдавна не помнеше истинското си име.

 “Ненужен спомен, казваше си, забрави,  просто забрави!”

 ...През това време Боров показваше на Джини една стара родопска къща с каменни зидове и големи дървени врати. Обясняваше какво иска да направи. Не искаше да разваля стила и в същото време не можеше да живее без удобства.

  Джини каза, че не е толкова важно, че не държи на това. Спомняше си как баща й някога чертаеше планове за обзавеждането на къщата, обясняваше какво иска. Беше много малка и не разбираше защо той толкова държи на цвета на стените или къде ще посади това или онова храстче.  Всъщност, къщата им беше много стилна и заслугата беше на баща й. Тя се чудеше кой беше най- големият му талант. Освен ерудиран икономист и известен политик, математик и анализатор, той беше много музикален , рисуваше и правеше вътрешен дизайн дори и за приятели. Казваше ,че му е хоби. За негово разочарование, дъщерите му не примираха от възторг пред някой шкаф с резба или декоративна решетка. Особено Джини, която не беше много-  много и по подреждането.

  И сега не задълбаха с Ясен на тази тема. В края на краищата, една камина с жив огън и губер на земята е напълно достатъчно. Кой ще ти стои вътре, ако навън има такава топла , божествена и тъмна зеленина, въпреки ноемврийския вятър! Не знаеше защо я доведе тук, беше далеч от града. Е, не и за него и обичайното му каране.

 Не че се страхуваше, но този хазарт, с който вършеше всичко, не винаги беше на място.

- Чудя се...кое ти е най- близкото. И най- скъпото. Кое пазиш винаги до себе си, цял живот...и защо?

  Той потръпна. Не можеше да й каже, не и сега, не още. Не можеше да я излъже, че е тя самата, беше много отскоро в живота му.

  - Студено ли ти е?- усети трепването тя- Не е чудно, с тоя шлифер...

  - Другият път ще взема пуловер. Не забравяй, че не съм се прибирал в къщи.

   - Ще се оправи ли всичко?

   - Може би. А може и да не се оправи.

   - Какво искат от тебе?

   - Обичайното. Да се махна от пътя им.

   - Някой каза ли ти го?

   - Да. Гръмнаха колата ми.

   - Знаеш ли кои са?

   - Да. И аз, и Тони,и баща ти...Всеки знае.

   - Безпомощни ли сте?

   - Какво значи  “безпомощни”?

   - Не знам, само питам.

   - Имам вариант за отстъпление. Но аз не искам да отстъпвам. Не съм ти казал какво искам и какво не искам. Да го направя ли?- тя кимна- Добре, само не ми се смей!

   Сега щеше да й разкаже за града на капитала. И тя щеше да повярва. Може би и да поиска да е с него завинаги.

   Може би трябваше да поговори най- напред с Евгени, да му каже, че иска да се ожени за Джини. Да е сигурен, че синът му одобрява.

   Дали момчето се беше влюбвало досега? И дали нямаше да осъзнае, че изпитва по-различни чувства към избраницата му? Нека отидат в Казан с Коларов, това са само няколко месеца. Ще ровят заедно в древните могили да търсят гробовете на старите владетели...така ще докажат, че историята на един народ е безкрайна във времето и има различни измерения и пространства. Това беше мечтата на приятелката му. Да разказва на бъдещите си ученици история като в произведение на Борхес...Това не го измислила тя, а...

 - Данаил Коларов, познах ли?

 - Не си ли съгласен?

 - Защо да не съм? Изобщо не знам как трябва да се пише история. Дали на всички българи, където и да са по света, или пък за определена географска област, независимо кой е живял там...

  - Върховен си! Веднага разбра за какво говоря.

  - Защо да не го разбера?

  - Далече е от тебе. Имаш други грижи, друг живот. Макар че понякога по- добре разбираме далечното.

  Почти се бяха прибрали в Пловдив.

  - Тази вечер ще те оставя сама. Ще отида да свърша някои работи. Може би не ти харесва.

  - Напротив. Ще си легна и веднага ще заспя. Не ми звъни поне до десет утре.

  - Но дотогава има 14 часа!

  Изглеждаше наистина способна да ги проспи. Беше отпусната и унесена. Той ли я беше изморил толкова?

- Не се обвинявай, аз съм се родила уморена.

  Това беше последният проблясък на темперамент. Затвори вратата и когато потегляше, вече беше угасила лампата.

 .....

  Усети го още когато отваряше вратата на кабинета си. Сигурно добре се очертаваше на светлия правоъгълник. Мишена за милиони. И все пак, беше по- бърз от убиеца. Може би с десета от секундата или с друга част от безкрайно делимото време. В следващия миг държеше здраво ръцете му зад гърба и дясната положително беше напуснала раменната става. Беше безмилостна хватка. Пистолетът издрънча по радиатора след ритника му. Белезниците бяха в чекмеджето в ляво. Нямаше представа защо са там и кога ги е сложил. Бяха някакъв куку подарък за рождения му ден.

  Огледа го. Този ли щеше да го убие?  Слабоватичък, но не му липсва техника. Боров все още ходеше два пъти седмично на тренировки по карате. Дори нави Джини да поднови заниманията си след като на няколко пъти я метна на пода.

  Имаше много въпроси, но този едва ли щеше да отговори.

- Знаеш ли български?

  Мъжът кимна. Болеше го много.

- Можеш и на руски , ако се затрудняваш.  Ще ми обясниш няколко неща. Ясно е, че щеше да ме убиеш. Как влезе?

  И изведнъж изстина. Системите не бяха изключени.

  - Пуснаха те, нали? Какво ти казаха за мене?

  - Малко. Къде живееш, къде ходиш...

  - Ти ли гръмна колата ми в София? 

  - Не. Дори не съм чул за това. Честна дума.

   Звучеше странно, ако не говореше на руски. Не е само той, разбира се. За сега е по- добре да мислят, че е успял. Но как да го направи?

  - Афганец си, нали? И смъркаш кокаин.

  - Откъде знаеш?

  - Огледалото е отсреща. Виж си носа! Колко искаш, за да се откажеш?

  - Не мога да се откажа.

  - Не ме разбра. Да се откажеш да ме убиваш, без аз да те убия.

  - Няма ли да повикате полиция?

  - Гардовете те пуснаха, нали?

  - Не тези.

  Може да казваше истината, може и да го заблуждаваше. Ако извикаше полицията, щяха да го пуснат под гаранция след няколко дни, а после да падне от висок етаж или да се навре под гумите на някоя кола.

   - Трябват ти пари за кокаин, нали?

   - Не само. Искам да се махна.

   - Къде? На  Антилите ли?

   - Не. В Кипър. Имам самолетни билети. Парите и паспортите после. Не съм сам. Имам жена.

  Това беше неочаквано. Да влачиш и жена със себе си...Разказа му цялата история.

 - Колко ти обещаха? Още не са ти платили нищо, нали?

 - Много.

 - Ще те очистят и ще си ги спестят. Отрепка като тебе не може да се надява на честна игра и ти го знаеш. Не очакваше, че мога да се защитя, нали? Добре, да говорим по същество. Ще отидеш в Кипър с твоята Верка или Светлана...

  - Силвия. Българка е.

  - Няма значение. Ще имаш паспорт и пари. Само кажи кой те изпрати.

  - Не го познавам.

  - Има си хас! Знам това. Само ми го опиши или ме заведи при него.

  - Как?

  - Ще отидеш за парите. Всички ще знаят, че съм мъртъв. Аз ще се добера до посредника, а ти ще заминеш за острова...

  - Ако разберат, ще ме очистят...

  - Ако беше ме убил, пак щяха да го направят. И в полицията не си на сигурно място. Така или иначе, трябва да рискуваш. Удвоявам мизата. Трябва ми този, който поръчва музиката.

  - Моля?

  - Шефа. Приемаш ли?

  - А парите?

  - Ще ги имаш веднага, след като се срещна с посредника. Тръгваш ли? Облечи моя шлифер, уж за камуфлаж.

  Беше наясно, че едва ли ще стигне до поръчителя, но реши да пробва. Тръгна няколко минути след руснака, облечен с неговото яке.

 “Къде се навираш, би казала сестра му, защо се правиш на отворен? Ти си банкер, не е необходимо да умираш трудно!”

  Излезе през служебния вход точно когато Шаламов пресичаше улицата. Чу автоматен откос и бясно потегляща кола.

  Бързо изтича при охраната.

- Чухте ли изстрели? Повикайте полиция,бързо!

   Руснакът лежеше в локва кръв. Когато гардът отиде да телефонира, спокойно се наведе и прибра доларите от джоба му

  “Жалко, помисли си, пак останах без шлифер!”

   Силвия ще остане тук, беше следващата му мисъл. И ще бъде самотна майка...Пак беше прав в предположенията си. Поръчителите не бяха сигурни, че наркоманът ще се справи и се бяха подсигурили. А ако беше успял? Щеше да е същото, само че нямаше да е облечен в шлифера му...

  Пред полицията каза, че вероятно е крадец. Не знаеше защо е взел шлифера му, сигурно за да се измъкне. Къде е бил шлиферът? Май на фотьойла, във фоайето... забравил го там, докато отключвал кабинета си. Няма представа как е влязъл, да питат охраната. Системите може да се отказали...

  Какво щяха да правят, ако беше мъртъв?  Да поставят някой на негово място? Ами ако се скатаеше в Австрия с парите, както казваше сестра му? И да остане обикновен играч на борсата...Край на рога на изобилието, край на големите светлинни реклами край пътя, край на тировете, на зидовете, обрасли с женствена зеленина... А Джини? Можеше ли да я отведе там? Далеч от пътя на дедите й, по който искаше да мине, далеч от децата, на които искаше да разказва историята...

 Целият този катарзис все някога трябваше да свърши. Лавината все някога престава да се движи...Но кой ли ще лежи под нея, запазен за далечните потомци?

  Дали това беше пълната програма за унищожаването му? Момичето! Шаламов беше промърморил нещо като:”Пази момичето “ или  “Пазят момичето!”

  Не, не можеше да се надява, че не знаят за нея, нито, че ще я пощадят...Ами ако нещо гръмне в колата на сина му?

 - Трябва да направим къщата по- сигурна, каза му Евгени когато се прибра.- Нямаш нищо против, нали? Повиках едни хора...

  - Евгени, искам добре да помислиш и да заминеш някъде. Тук става опасно.

  - Заминавам за Казан , както вече знаеш.

  - Дотогава има време, може да се случи нещо...

  - Знам за колата.

  - Не е само колата.

  Трябваше да му разкаже всичко като на мъж.

  - Не можем да живеем под обсада. И не съм само аз, Тони знае всичко, той също може да...ами дядо? Ами...

  - Джини. Ако се откажа, никой от вас няма да бъде засегнат. Или ако се оставя да бъда смазан. Ти може би питаш защо се опъвам още...

  - Не питам. Това е твоя битка. Не споделям желанията и плановете ти, не разбирам дали всичко е законно по пътя към върха...Не разбирам тая мощ, постигната с пари, не я споделям. Може би не я харесвам. Тони много добре ми обясни за новите работни места...вие като строители на новото благоденствие... много, много богати строители между другото. Много могъщи строители. Пак между другото. Нещо като безкраен сериал “Династия” , ”Далас”  или “Дързост и красота”. Знам, че Тони е готов да тръгне по тоя път, той го смята за възможен и приемлив от всяка гледна точка...

 - А ти? Имаш забележки към морала ми ли?

 - Не. Но това не е моят свят. Казах ти го честно преди две години. Аз искам да бъда учител по история.

 - Говорех за друго. Бандитите изобщо не стоплят, че имаш друг път в живота.

 - Точно това имам предвид. Не се грижи за мене, мога да се пазя сам.

 - Как? Каза, че не можем да живеем под обсада.

 - Купих си оръжие. Може и да не е много сигурно, но има ли друг начин?

  Вместо отговор баща му наля уиски в две чаши и му подаде едната.

 - Ти не можеш да убиеш никого.

 - Лъжеш се. Мога и още как. Дори си го представям. Ако сме в кръчма в Дивия запад, аз и ти. Ние сме добрите. Или лошите, не знам. Някой иска да ни вземе скалповете.

 - Но ние не се даваме. Стреляме, имаме достатъчно муниции.

 - Всеки трябва да убие по няколко негодници. Аз също, запомни- АЗ също.

 - Забрави Джини.

 - Тя също щеше да стреля. И то много точно.

  Ясен се засмя.

 - Тя е жена, сто процента жена! Простено й е да изхаби някой куршум! Впрочем, защо не й се обадиш?

 - Аз? Тя вече отдавна спи! Още е едва единадесет, а тя сънува родовата си памет. Не, ти все още не знаеш колко може да спи тя...След един купон си легна в пет следобед и стана на обяд на другия ден! Всъщност, аз я събудих по телефона, защото съквартирантката й не можеше да влезе, беше си оставила ключа на вратата.

  - Евгени- колебаеше се преди да продължи- Ще ти задам един въпрос. Искам да ми отговориш честно-Трябваше да го попита, ако и той не вижда приликата, значи, е само негово внушение- Тя прилича ли ти на някого?

  - Джини? Не знам. Казват, че прилича на баща си, но аз не го познавам лично... Някои от групата мислят, че прилича на Джоана Маргуляс, артистката от “Спешно отделение”...

  - Сериозно?

 - Да, и на Изабел Аджани...Татко...да не би да имаш предвид...

 - Не, не,забрави!

 - Ако смяташ, че...не прилича, само отначало мислиш че...

 - Имаш право. Само отначало. И толкова..

 - Аз също си мислех, че има нещо общо, но не е така. Различни са.

 След кратко мълчание продължи:

- Щях да забравя, говорих с дядо. Разшетали се пчеличката Мая и мъжът й и направили ремонт. Да не повярваш, пълна конспирация, дори леля не знае! Покривът не тече и стената не пада. А кокошките имат нов апартамент.

  Ясен не можеше да сдържи смеха си:

- Ако и сега можеш да го убедиш, че някой го обича повече от Мая...

  Марин Боров живееше съвсем сам на село в стара занемарена къща с двор, пълен с овошки. На леглото му спеше котаракът Рижо, а по двора важно се разхождаше петелът Теодор, кръстен на правнука му. Две прасета, които всяка година се казваха Тънкия и Дебелака, магарето Бончо, помиярката Бети и кокошките, допълваха компанията. Беше добър и доста саможив старец,който не приемаше помощ от никого, освен  от Мая. Когато беше там, тя не спираше нито за миг. Чистеше, тупаше, изхвърляше вехтории, които той не даваше на никой дори да докосне.  Подстригваше го, сменяше му бельото, носеше му нови очила за четене и изхвърляше старите с една счупена дръжка и надраскани стъкла. Подаряваше му все полезни неща- нова лозарска ножица, модерна пръскачка, а близнаците хранеха прасетата с царевични пръчици, до колената мокри от помията в коритото, където бяха стъпили за по-удобно. После дядо им ги качваше на магарето и вървеше край него, пременен с нови маратонки. Внучката му го беше убедила, че те са най- удобните обувки за пенсионерите. Разбира се, дядо й беше издокаран и с нов шарен пуловер, изплетен собственоръчно от нея. Пуловерите й бяха хоби, вече почти не остана близък роднина или приятел без подобен подарък . Бяха уникати. Ясен беше един от първите удостоени.

  Най-важното, което Мая вършеше беше, че постоянно говореше на дядо си за Ясен. Старият Боров знаеше всичко, което ставаше със сина му. Двамата май се сърдеха само по инерцията, на която робуваха от години. И двамата мислеха, че другият все някога ще закъса и ще се моли за помощ.

 

  Може и да бяха прави.

 - Чудя се какво ги прави тия прасета- каза Евгени- Изобщо не яде мазно, почти не яде месо, а гледа по две.

 - Не знаеш ли?- обясни баща му- Редовно подарява по едно от тях на старческия дом в града, защото синът му не се сещал...

  Ясен се опитваше да си припомни някой епизод на близост с баща си. Напразно. Веднъж гледаше Димо да бяга, а баща му го гонеше. Причината беше прословутото  “Балканче”. Беше ядосан както никога и приятелят му изяде як пердах. Бяха карали возилото двамата и Ясен две нощи спа в колибата. Мислеше, че и него го чака същото, но никой не го потърси.

  Спомни си и другият от братовчедите Кондови. Иван помагаше на баща си да смени олуците на къщата и оживено разказваше за мача на “Левски” с местния отбор, който гледал в града. Баща му го слушаше, коментираше и двамата бяха в толкова пълен синхрон, че на Ясен чак му се плачеше. Откакто се помнеше, той беше все настрани.

 Единственият човек, който го търсеше,  беше чичо му Илчо, едрият рус мъж с огромно шкембе, който го научи да кара всякакви возила и му поверяваше трактора си. Беше жътва и трактористите нямаха време за бира, но Илчо Таргата не отлепяше от кръчмата. А Ясен беше доволен.  Я да видим колко вдига “Беларусът”! За съжаление, май само пушилка!

 И Димо го търсеше, ако не тичаше след някое момиче Като оная, дето дойде от града и излъга, че е бременна. Вероятният баща беше оклюман като паун без публика, докато Ясен обработваше майка си да прегледа момичето.

 Бъдещата готвачка си тръгна веднага след прегледа и на Димо му се размина. Такъв си беше- очите му изтичаха и по Сияна. Когато почина, не беше на себе си. Не можеше да приеме, че красивите жени умират или остаряват.

  Да го напусне- това да. Да хукне подир друг или в чужбина- това да! Но да умре...

  Къде ли беше приятелят му сега? Знаеше, че сервизът му върви добре. Освен него вече имаше и две бензиностанции в Бургас.

Димо не само усещаше машините като част от себе си, той винаги знаеше къде да вложи парите си и не се церемонеше с тези, които му пречат. Според слухове, не съвсем безпочвени, беше замесен в рекет срещу кмета на малък крайморски град . Казваха, че Димо Кондов го свалил и пратил на прокурора, защото управникът спрял търга за заведението, което Маринела Кондова си харесала.

  Беше настъпил конкуренти, които не си поплюваха, защото дори го бяха арестували и набедили в отвличане на една местна журналистка. Както и предполагаше Ясен, дамата беше бивша Димова приятелка, истеричка, която се правеше на интересна.

 Боров се усмихна. Толкова му беше приятно да си спомня за Димо...Забравяше проблемите си, но не за дълго. Скоро щяха да му ги припомнят.

- В близките дни ще се виждаме рядко, каза той на Евгени- Каквото и да се случи, пази Джини. Много я пази.

 След десетина дни Евгени щеше да си припомни тези думи на баща си с огромно чувство на вина.

  Няколко часа след този разговор Боров получи предложение да продаде дяла си в “Амалтея” на централната банка...