Беше в края на декември. Второкласниците от едно столично училище имаха Новогодишно тържество. Класната стая на втори “Б” беше украсена с пищни, разноцветни гирлянди от станиол и разтегателна хартия. Прозорците бяха побелели от налепените по тях късчета памук, които имитираха снежинки. На едно от стъклата беше нарисуван Дядо Мраз, а над него се кипреха три ръкописни букви: “Ч.Н.Г.” Всичко бе натъкмено като за празник.
Родителите седяха като публика в очакване на театрално представление, а децата се бяха скупчили близо до катедрата и се притесняваха за предстоящата тържествена литературно–музикална програма, както я наричаше другарката Ваклинова. (Беше в края на шестдесетте години и децата се обръщаха така към своите учители.) Страшничко си беше. Ако вземеш да забравиш думите на някой стих или песен ще изложиш не само себе си, а и целия клас. Да не говорим пък за родителите ти. Соня не се притесняваше за предстоящото изпитание. Беше убедена, че ще се справи както трябва. Всичко си знаеше, а ѝ обичаше да се изявява пред публика още от детската градина. Тя се смущаваше от нещо друго – от присъствието на баща си, когото не очакваше да види тук. Не беше казала на родителите си за тържеството. Старо правило в семейството им бе, че майка ѝ и баща ѝ не ходят на родителски срещи. Знаеха, че детето им се учи добре и че не е нужно „да се подмазват на учителите като някои други“. Комшийката им, Венчето редовно посещаваше родитело-учителските срещи и понеже дъщеричката й Еми учеше в един клас със Соня, понякога питаше и за нейния успех. Отговорът винаги беше един и същ: “Много добро, много умно, много съвестно и много дисциплинирано дете!“ – Сонините родители бяха свикнали да чуват тези думи от Венчето и затова когато тя понечеше да ги изрече, те я прекъсваха и казваха: “Знаем, знаем! Тя в училището и за пред хората е много добра.” – Когато се убеди, че родителите на Соня никак не се радват на учителските похвали за нея, Венчето престана да им ги съобщава, но продължи да пита редовно другарката Ваклинова за успеваемостта на Соня. Беше горда, че е съседка на това дете и че то е приятелка на дъщеря ѝ, за която се говореха по–скромни неща. Понеже не посещаваха родителски срещи, а празниците в училище също бяха срещи на родители, учители и ученици, сонините татко и майка не се интересуваха и от тях. Сега обаче, неизвестно защо бащата бе дошъл на Новогодишното тържество. Беше намръщен и от време на време присвиваше заканително очи.
Най–сетне програмата започна. Децата се подредиха в три редици и изпяха няколко новогодишни песнички. После се заредиха соловите изпълнения. Соня изрецитира най–дългото стихотворение, игра главна роля в някаква новогодишна пиеса, а малко преди края на програмата танцува като кукла в танца на “Куклата и мишока“.
Родителите взеха да си шушукат: “На кого е това дете?”; “Какви са майка му и баща му?”; “Никой не ги е виждал на родителски срещи.”; “ При такова дете за какво са им родителски срещи?; “Абе, то сега може и идеално да е, ама ако продължават да не се интересуват от него ще се провали по–нататък, като поотрасне... Има такива случаи.” – Както и да е. Ясно беше едно: по–голямата част от родителите съжаляваха, че детето, което се изяви най–ярко на празника не беше тяхното, а някаква си Соня, чийто баща и майка никой не бе виждал.
Дойде време за подаръците и учителката Ваклинова се зае с връчването им. По решение на така нареченото “Родителското ядро” всички подаръци бяха еднакви. Тридесет и две книги със заглавие “Български народни приказки” от Ангел Каралийчев. Най-напред учителката съобщи името на Соня и така показа, че тя трябва първа да получи новогодишния си подарък като ученичка с най–големи заслуги. Сончето се приближи със зачервени от вълнение бузи и тъкмо, когато щеше да поеме подаръка от ръцете на учителката се случи нещо непредвидено. Сониният баща се надигна от мястото си и с висок глас, така че всички присъствуващи да могат да го чуят, бавно и сърдито изрече:
– Другарко Ваклинова, не й давайте подарък на моята дъщеря! Тя не заслужава!
Соня остана там, където си беше, поразена от ужас. Наведе засрамено глава и започна да дърпа и мачка крайщата на балетната си рокличка, с която току–що бе танцувала в „Куклата и мишока“. Учителката изгледа недоумяващо бащата. И родителите и децата притихнаха.
– Защо да не заслужава? – попита доста уверено след като се съвзе учителката. – Соня е най добрата ученичка!
– Точно, това не е така, другарко Ваклинова! Добрият ученик, трябва да е добър и в къщи и в обществото, а не само да изкарва някакви си шестици в училище. По-важно е да ги научите на уважение! Трябва да знаете, че Соня Стоянова има две лица: едното е за пред Вас – в училището, а другото е за в къщи. Вкъщи тя е просто невъзможна.
– Как така, невъзможна? Какво искате да кажете?
– Ей, така! Не е за вярване, но е така! Много е лоша. Отговаря на майка си, нервничи, тропа с крак. Не уважава никого. Нито майка си, нито мен. Това е. Трябва да знаете каква е най-добрата Ви ученичка! – заключи доволният от обвинителната си реч баща. Изгледа победоносно онемелите родители и ученици и седна важно на мястото си. Беше горд от своята изключителна находчивост – да превърне едно училищно новогодишно тържество в съдебен процес срещу малолетната си дъщеря. Не всеки бе способен на такова нещо.
Въпросителна тишина обгърна празника. Децата не можеха да проумеят какво се беше случило. Някои от възрастните започнаха да съжаляват горкото дете и упрекваха безмилостния баща, а други, имаше и такива, се подхилваха доволно и бъбреха злъчно. Открояваше се гласа на един очевидно доволен от случката родител: „Е, нашата не е чак толкова изявена в училище, но в къщи е... като ангелче. Никога няма да ми нервничи и да ми тропа с крак. Ни–кога! А пък как помага на майка си: готви, сервира, мие чинии. Всич–ко! Всичко прави детето! Истинска домакиня е!”
Соня не смееше да вдигне очи. Бузите ѝ горяха от срам. Искаше ѝ се да стане някакво чудо и да изчезне изведнъж и повече никой да не чуе за нея. Спомни си как на сцената на Младежкия театър, където със съучениците си беше гледала “Снежанка и седемте джуджета”, една от актрисите, както си стоеше, изведнъж започна да пропада, докато напълно потъна в дън земя. Ако можеше сега така да се разтвори паркета в класната стая и Соня да пропадне по същия начин... Тя инстинктивно натисна по–силно дървения под със стъпала, но той не помръдна. Остана си цялостен, празнично лъскав и напълно безучастен към нещастието на детето. Изведнъж, хората в класната стая престанаха да съществуват за Соня. Смущението и срамът бяха неизмерими, но сега те отстъпиха пред друго чувство, което заля подобно вулканична лава детското ѝ сърце. Това чувство бе омразата към този, който се зовеше нейн баща. За разлика от много други деца, тя не знаеше какво означава да обичаш родителите си. Те ѝ бяха чужди. Сега, обаче разбра какво означава истинска неприязън.
– Соня, – изрече с много строг глас Ваклинова – Вярно ли е това, което казва баща ти?
Соня трепна, погледна уплашено учителката си и едва чуто промълви:
– Да.
– Обещаваш ли да поправиш поведението си вкъщи?
– Да. – Нещо я пареше в гърлото и сълзите ѝ напираха неудържимо. Стискаше с все по-яростна сила крайчетата на рокличката си, сякаш те можеха да я спасят от прииждащия плач. Долавяше треперенето на гласа си и се страхуваше да не би учителката да не е чула и да я накара да повтори.
– Сега ще ти дам подаръка с надежда, че ти наистина ще изпълниш обещанието си и ще започнеш да се държиш с родителите си както трябва. Заповядай! – заключи тържествено учителката.
Най-сетне напусна подиума и се скри между децата. Те я изгледаха с агресивно любопитство. В нито едни детски очи не проблясваше съчувствие. Вече бяха осъзнали думите на баща ѝ, че тя не е това, което изглежда в училище, че е двуличница. С едно лице за училището, а с друго за в къщи. Изведнъж всички се почувстваха някак си горди, затова, че не са като нея или поне, че нямат такъв баща.
– Даниела Илиева! – продължаваше да извиква учениците Ваклинова. – Заповядай и да бъдеш все така примерна и в училище и в къщи. Майка ти не може да се нахвали от теб, колко много помагаш за малкото си братче.
– Иван Георгиев... Сия Павлова... – кънтеше гласа на учителката.
Соня забеляза как едно, по едно децата се отдръпват от нея. Никой не желаеше да стои в близост с двуличницата. Тя остана сама. Приведе се и сгуши глава между раменете си като премръзнало врабче. Не смееше да погледне никого. Отвсякъде я пробождаха стрелите на упрека: “Как ще живея в този клас?” – питаше се униженото дете и душата му се късаше от болка. – “Колко лесно му повярваха и Ваклинова и другите само защото е възрастен, а ако аз посмея да кажа, че е лош, никой няма да ми повярва. Защото съм дете. Трябвало да го уважавам, защото ми е баща. А аз не го искам за баща. Ако мога сега да настина... Да се разболея... И да умра.“ – И тя се долепи до прозореца. Леденият, декемврийски вятър проникваше през него. Потръпна от студ. А сърцето ѝ се стопли от надеждата, че ще се разболее и ще умре. Не беше навършила и девет години, а желаеше бягство от живота, когато нейните другарчета мечтаеха за вкусната новогодишна баклава, за топлия дом с пищно украсена елха и за подаръците на Дядо Мраз. Соня знаеше, че в къщи не я чакат, нито Дядо Мраз, нито Новогодишна елха: “Това са глупости” – бе казал много отдавна баща ѝ, а майка ѝ се беше съгласила с него. – “Нямаме излишни пари, за да ги хвърляме за елха и играчки! По–добре с тия пари да купим храна, отколкото да ги пръснем на вятъра... За прищявки и превземки!” – Пак много отдавна родителите ѝ бяха обяснили, че Дядо Мраз не съществува и няма защо да се вярва в такива глупости. Дядо мразовците били преоблечени родители или роднини на разглезените деца. Понеже те, самите, нямали намерение да разглезват дъщеря си, тя не трябвало да очаква, че Дядо Мраз ще се яви някога и при нея. Такива бяха разбиранията на нейните родители. Баща ѝ все разправяше, че него никой не го е глезил и пак бил станал човек, а майка ѝ беше добра, но не смееше да изрази добрината си.Тя или подкрепяше мъжа си или мълчеше. Когато млъкваше, той започваше да я ругае: “Значи защитаваш дъщеря си, а? Сърдиш се, че съм ѝ ударил два шамара, така ли? Аз що бой съм отнесъл, пък к’во... Нищо ми няма. Ей на, станал съм човек. А, ти, веднага млъкваш или цивриш скришом, че съм плеснал дъщеря ти, колкото да не е без хич. Щом като е така, добре! Няма да ѝ се карам, няма да я бия, нека ти се качи на главата, нека стане хулиганка, нека стане уличница, ако ще! Хич не ме е грижа!“ – В такива случаи майката, която много държеше да има мир и спокойствие в къщи като не знаеше чия страна да вземе, почваше да го убеждава: “Моля ти се бе Сотире, не че я защитавам, ама пък и ти много силно я удари. Виж, бузата ѝ! Цялата почервеня, пръстите ти се отпечатаха... Ами, дете е все пак, може да го осакатиш, без да искаш.” – „Как ли пък не? Ще я осакатя!“ – отговаряше той. – “Ти, за какъв ме мислиш? Знам къде да я бия. По главата никога не съм я ударил!“ – казваше гордо той.
Най-сетне тържеството приключи. Родителите хванаха за ръце децата си и се заизнизваха от класната стая. Някои обградиха Сониния баща с доброто намерение “да помогнат на човека” със съвети. Соня се измъкна незабелязано през задния изход на училището и през най–затънтените улички, които познаваше се добра до в къщи. Всъщност къщата беше на хазяите, а Сониното семейство живееше под наем в мазето. Дворът беше голям. Имаше много овощни дръвчета, имаше рози, малини, домати, божури и жив плет, но хазяите бяха обяснили на наемателите си, че наемът е за помещенията, които те обитават и че от двора могат да ползват само пътеката от външната врата до къщата, и от къщата до бараката и клозета. Особено трябвало да внимават за детето си, да не би да изтъпче лехите и да изкърши клоните на черешите и вишните.
Соня прекоси пътеката и огледа дърветата. Всички бяха наметнати с бели снежни пелерини. Втресе я от студ. Беше като в омагьосана гора. За пръв път разбра колко страшно е да живееш в чужд дом. Ако поне дворът беше техен щеше да се скрие зад някой дънер, да си остане сама и да си поплаче на спокойствие. Не искаше да влиза в къщи. Майка ѝ щеше да я попита за тържеството. Тогава накъде? Да се шляе по улиците? Щеше да я срещне някой. Сигурно целият квартал вече знаеше за случилото се. Пишкаше ѝ се и тя тръгна към клозета в дъното на двора. Затвори плътно дървената врата и заметна куката. Така. Най–после беше сама. Тук никой не можеше да я види. И досега задържаните сълзи потекоха на едри, солени капки: “Мразя го! Мразя го! Не мога да го гледам.” – хлипаше Соня. Зловонната миризма я пробождаше отвсякъде, но тя не ѝ обръщаше внимание. Плачеше, плачеше... Задавяше се от сълзи, кашляше и пак плачеше. Нещо прошумоля наблизо. Тя избърса с ръкав очите си и изскочи навън. Нямаше никой. Котето на хазяите беше бутнало някакви съчки. То погледна виновно детето и побягна, оставяйки в снега малки, кръгли следи от лапичките си.
– Шони, Шони! – подвикна тихо момиченцето, за да не я чуе отнякъде старата госпожа. Прииска ѝ се да гушне Шони и да я милва, да я милва до безкрай.
Котето се спря, обърна глава и стрелна детето с жълтите си очи. После се огъна бавно, грациозно се промъкна под оградата и изчезна в съседния двор.
– Къде беше досега? – чу гърбом гласа на майка си.
– Никъде.
Майка ѝ държеше голяма кофа и сигурно беше тръгнала към бараката за въглища и дърва.
– Прибирай се. Яденето е във фурната. Хапвай набързо, че ще ходим у леля ти на гости. Ние с баща ти ядохме. Хайде, тръгвай! Аз ще дойда след малко.
Соня повлече гумените си ботуши по засипаната със сгурия пътека. Нямаше къде да избяга. Трябваше да се прибира в къщи. На изтривалката се забави колкото можа. Подметките ѝ бяха чисти, къде можеше да ги изцапа в този пресен сняг, но тя ги три дълго, сякаш бяха покрити с много кал. Влезе в антрето и стоя там още сума ти време. Събу бавно и с нежелание ботушите си, потърси топлинките си между другите обувки, макар и да знаеше, че не стоят там. Най–сетне нахлузи и тях и дори завърза връзките им, нещо, което никога не правеше. Вече нямаше за какво повече да се мотае тук. Открехна предпазливо вратата на кухнята. Бащата се бе изтегнал доволно на миндера и задълбочено четеше вестник. Дори не я забеляза: “Да опустее тази тясна квартира!” – мина през главата ѝ клетвата, която майка ѝ често употребяваше. Никак не ѝ се ядеше, но знаеше, че ако не седне на масата да яде ще има скандал. Баща ѝ беше въвел правило, че може да са ти се карали или да са те били дори, дойде ли време за ядене, длъжен си да ядеш. Беше убеден, че това е изява на висше благородство и справедливост: “Боят си е бой, яденето си е ядене!” – казваше той.
Соня отвори фурната на печката. Имаше гювеч с месо. Чак сега баща ѝ наведе вестника, за да види какво става. Нищо не каза. Тя сложи глиненото гювече на масата и седна с гръб към него. Разбърка яденето и започна да имитира, че се храни. Поднасяше вилицата с набодения картоф до устните си, близваше го и отново го връщаше в съдината. Така мразеше това ядене! Само че никой не я питаше. Бяха ѝ забранили да капризничи и да казва: “Това обичам да ям, а онова не обичам.” – Трябвало да се яде всичко. Точно затова Соня минаваше за “ящно дете”. Не беше като другите, на които им позволяваха да проявяват собствен вкус. Сега направо ѝ се повдигаше от това тлъсто месо. Миришеше на лой, на овца, но трябваше да продължи да го носи до устата си. Когато майка ѝ се върна, Соня вече беше придала вид на гювеча, че е ядено от него.
– Готова ли си? – попита я майка ѝ.
– Да.
– Хайде, обличай се, че ще тръгваме след малко. Роклята ти е на стола.
– Няма да облека тая рокля! – изрече твърдо Соня и удари с юмрук по масата.
Майка ѝ се спря насред кухнята, а баща ѝ рипна от миндера и захвърли вестника.
– Какво каза–а? – проточи той.
– Не искам тая рокля! Срам ме е с нея! Искам новото панталонче!
– Кой те е питал какво искаш и какво не искаш? Питал ли съм те? Пикла с пикла! Фасони ще ми прави! Хем виновна, хем... Урсус такъв! Обличай бързо роклята, да не заиграе дървен господ!
– Няма да я облека! – повтори детето и сълзите му заизвираха от зачервените и подути очи. – Грозна е! И е от твоя стар пуловер. Не мога да я понасям тая рокля!
Соня се свлече на стола и захлупи глава върху масата. Раменете ѝ подскачаха от неудържимото хлипане.
– Така, значи! – избоботи бащата над нея. – Кокона ще ми ставаш! Щом ние с майка ти казваме, че роклята е хубава, значи е хубава! Ясно ли е? Я, се изправи! Изправи се ти казвам! Чуваш ли какво ти говоря? – извика гневно, сграбчи я за раменете, разтърси я с все сила и замахна да я удари. Детето скри лице в дланите си, но... Удар не последва.
– Няма да те бия! И говедото разбира от бой, но не и ти. Ставай веднага!
Той я измъкна от стола, хвана я здраво за дясната китка и я помъкна към вратата.
– Какво ще правиш, Сотире? – проплака майката.
– Ти не се бъркай!
Соня вече не се противеше. Беше ѝ все едно. Мислеше си, че ще я изпъди на улицата. Той, обаче я поведе по дворната пътека и момичето предусети нещо зловещо. Обърна се за помощ към майка си, но тя стоеше на вратата страхлива и примирена. Никога не посмяваше да се противопостави на мъжа си. Беше покорна по природа.
Стигнаха до бараката, в която държаха въглища, дърва, буркани с туршии и компоти.
– Влизай! – блъсна я вътре бащата и затръшна вратата след нея.
– Страх ме е! Страх ме е! Има мишки! – заудря с юмручета детето.
– Да ти изядат ушите, дано! Ще го пречупя аз този инат веднъж завинаги! Така да знаеш! – завъртя ключа.
Соня притихна отчаяно. Чу как баща й се отдалечава и я оставя тук в тъмното... При мишките! Още от малка я беше страх от мишки. Веднъж дори припадна от уплаха, когато едно момче хвърли мъртва мишка под чина й: “Онази беше мъртва, все пак!” – ужаси се детето. – “Не! Не! Не трябва да припадам! Божичко, колко ме е страх!” – нещо заскърца в дъното на бараката: “Те ще ме изядат, ще ме изядат! Ушите ми!” – Тя инстинктивно стисна с две ръце ушите си. Скърцането, като че ли изчезна. Изведнъж съвсем близо до нея нещо задраска по дървото.
– Мишки! – изрече с ужас Соня. – По–мооо–щ! – извика, колкото й глас държи.
Тя се въртеше на всички страни и се взираше в тъмното. Внезапно започнаха да и се привиждат огромни мишки с дълги муцуни. Прииждаха отвсякъде. Скърцаха и дращеха. Канеха се да я изгризат. Бяха много, много, безброй... После всичко изчезна.
Когато дойде на себе си, лежеше в кревата с мокра кърпа на челото. Някой я беше спасил.
– И друг път, моля ти се не прави така! – наведе се над нея майка ѝ. – не му възразявай! Едва го склоних да ми даде ключа от бараката. Добре, че те свестих. Така се бях изплашила...
Соня я погледна съчувствено. За пръв път майка ѝ се беше престрашила да направи нещо по своя воля.
– Няма да му възразявам! – каза Соня. – Беше ѝ мъчно за майка ѝ.
Бащата повече не се яви на родителска среща или на училищно тържество. Нямаше от какво да се оплаче на учителката. Дъщеря му бе започнала да го уважава.
© Галя Борисова Todos los derechos reservados