Виждали ли сте Дъгата? Аз я видях. Видях я отразена върху крилото на един самолет, който стоеше неподвижен във въздуха. Или поне реших, че съм я видял, защото самият самолет в очите ми представляваше малка сребриста точка, приела приблизителната форма на самолет. Дъгата е истински видима само като отражение върху дребни неща с приблизителна форма. Това го разбрах едва сега, когато пиша тези редове.

Общото между Дъгата и самолета, освен че и двете се побираха в погледа ми, бе че и двете просто си висяха някъде в пространството – безметежни и безгрижни (имах си хас самолет и дъга да тънат в грижи!). Това тяхно свободно реене и до днес за мен е абсолютно необяснимо. Сигурен съм, че физиката разполага с перфектното обяснение на този феномен, но аз не се интересувам от атоми и кенетична енергия. Някои неща е по-добре да си останат необясними.

- Заминавам! – каза тя.

- Къде? – попитах.

- Далече – последното „е” затръшна вратата след себе си и не остави време на удивителната да реагира.

Честно казано, очаквах да каже: „На север!”. Или пък: „В Канзас!”. А тя: „Далече”... Какво е това? Това не е посока! Как се тръгва за Далече? И как се стига – може би Късно?

Следващата нощ сънувах, че тя се връща с два големи кафеви куфара, прекрачва бодро прага и казва: „Пристигнах!”. „Къде?” – попитах. „Далече” – отвърна и тръшна вратата от вътрешната страна. За удивителния знак пак не остана време.

Питах се - защо човек изобщо тръгва за това Далече, когато в действителност то е мястото, което напуска? Или аз просто се намирах на двете места едновременно? И тя е бягала от мен, за да ме намери. Няма логика! Не виждам логика! Не виждам! Не виждам... Нищо не виждам – това е сън, а очите ми са затворени. Виждам само вътрешната страна на клепачите си. Виждам няколко милиарда атома, подредени в перфектна последователност. Виждам Дъгата!

Виждам ли я?

Виждаш ли я?

„Защо не на север?”, питам я в съня си. Клепачите ми трептят в честотата на Млечния път. Хората винаги тръгват на север. На юг има прекалено много птици... А на далече няма нищо – всичко, което съществува е наблизко. „На север е студено!”, казва ми тя – там, в съня. Чудя се дали и нейните клепачи трептят. Никога не съм обръщал внимание на клепачите й. Дори не съм сигурен дали този факт трябва да ме озадачи, но ме натъжава. Убеден съм, че тя знае наизуст всяка вена по моите клепачи... „А на Далече не е ли студено?, питам я. Въобще не знам студено или топло е нормалното време там – в Далечето. Налучквам. „По-топло е от Канзас!”, отговаря ми тя и се усмихва. Усмивката и грее в до мажор. Не знам защо избрах точно Канзас, можеше да вкарам в съня си някой много по-красив град. Или много по-грозен. Това май в сънищата няма значение, защото в сънищата няма последствия, а в реалността грозното и красивото винаги имат. Не съм я чувал да слуша Kansas. Нито Chicago, който май е по на север. Всъщност, изобщо не знам какво слуша... Може би птиците. Може би тя е птица? 

Но ето я - върна се тук – и същевременно отиде там – Далече. И аз бях там и сега съм тук. И ми е студено, а по врата ми избива гореща пот.

...

Всъщност нямаше никакво „Заминавам!”. Нямаше нищо. В реалността почти нищо не е толкова прямо, както в сънищата, или в нечии измишльотини. Просто си тръгва и толкоз. Досещаш се! Без да ти казва накъде се отправя. Вероятно защото ако се окаже, че посоката води към теб, може да я проследиш.

Просто си тръгва...

Тръгва...

И идва отново – с друго лице, с друга коса, с друга усмивка, но е пак тя. Същата. Твоята Дъга. Отразена в крилото на един застинал самолет, притаил дъх в съзерцание на движещия се около него свят.

Трябва само да я видиш!

СЪБУДИ СЕ!