Погледна през прозореца. Започваше да вали и се сети, че трябва да скрие одеялата, които бе извадила да се проветряват. Бързо излезе на терасата и се зае с прибирането. Обзе я някакво странно чувство. Вече бе прекарала няколко дни сама във вилата, но досега времето беше хубаво и не й пречеше фактът, че съседните вили бяха необитаеми. Днес обаче сивото небе и капките дъжд силно я потискаха. За първи път осъзна, че е сама в гората.
В далечината по пътя се показаха три силуета. Те тичаха и скоро видя, че бяха млада двойка с малко момченце, които се опитваха да се скрият от дъжда. Изведнъж капките зачестиха, водата се лееше все по-силно и за миг пътят заприлича на река. Хората ускориха темпото и бързо се мушнаха под навеса на светлосинята вила на покойния цигулар Пейчев в съседство. Затворените капаци на прозорците явно им бяха подсказали, че там няма никого и не би било проблем да се подслонят. За миг Дора си помисли дали да не ги покани вътре, но се поколеба да приеме непознати във вилата си, а и те бяха намерили вече сушина.
Влезе вътре с одеялата, заключи вратата и се зае да запали камината. При такава надморска височина дъждът често бе съпроводен от застудяване дори и през лятото. Отпусна се в креслото и грабна книгата, която сестра й й беше препоръчала. Дора не си падаше по подобни издания, пълни с мъдри житейски съвети, но реши да опита нещо ново след семейния крах, който бе преживяла. Изневярата на съпруга й бе и основната причина да се усамоти за няколко дни в планината.
Бурята се усилваше, чу се тътен и блеснаха светкавици. Детски писък огласи гората. Дора скочи и се приближи отново към прозореца. Хората бяха добре, явно момченцето просто се бе изплашило от гръмотевиците.
Тя бързо отвори вратата и се провикна:
- Елате вътре да се скриете!
- Благодарим, но не искаме да Ви притесняваме – отвърна мъжът.
- Детето цялото е мокро. Хайде, влезте да се изсушите!
Възрастните се спогледаха, жената кимна и тримата тичешком се втурнаха във вилата.
.....
- Елате тук до камината да се стоплите! – каза Дора и премести три стола.
- Стоянчо, искаш ли да гледаш детско? – попита мъжът и после се обърна към домакинята – Имате ли телевизор?
- За съжаление нямам – беше отговорът. - Идвам тук само за няколко дни в годината и липсват доста удобства. Но пък варя супа, която след малко ще е готова. Не е кой знае какво, но местната бакалия не предлага много продукти. Ще хапнете ли?
Момченцето с радост потвърди. Беше около шест-седемгодишно, с тъмноруса коса и огромни кафяви очи.
- Мога да ви дам някои сухи дрехи. Имам мои и на покойния ми съпруг – вметна Дора. Доставяше й огромно удоволствие да нарича мъжа си „покойник“, въпреки че беше жив и здрав.
- Наистина не искаме да Ви притесняваме каза мъжът. - Може би, ако имате да ни услужите с чадъри, ще успеем да се приберем.
- Далече ли е вилата ви? – попита Дора.
- До хранителния магазин.
След кратък размисъл Дора отвърна:
- Мисля, че нямам и чадъри...
В стаята вече се разнасяше ароматът на топлата супа и след малко четиримата седнаха около масата.
Стоянчо лакомо се нахвърли на чинията.
- Много е вкусна! – каза той. – Почти като на леля Пенка.
- Стоянчо, моля те! – каза жената и се усмихна към Дора – Леля Пенка е съседката ни.
- Отдавна ли сте тук? – попита мъжът, след като бяха приключили с храненето.
- Дойдох преди няколко дни, вече не ги броя. А вие?
- Ние пристигнахме снощи. Мислим да поостанем.
- А ти ученик ли си? – обърна се Дора към Стоянчо. – Можеш ли да четеш?
- Да, сега ще съм в първи клас, но мога да чета.
- Мисля, че имам някакви стари книжки от моето детство тук. Искаш ли да ти дам някоя?
- Добре – каза момчето.
Дора излезе от стаята и след малко се върна с една поокъсана книжка в ръцете. Подаде я на Стоянчо, той бързо я отвори. Погледна Дора с огромните си очи и започна да срича.
Домакинята се повъртя около камината, няколко пъти разръчка огъня и каза:
- Струва ми се, че тези дърва не горят много добре. Ще донеса други от избата. Сега се връщам.
Излезе и след малко се появи с няколко цепеници. Огънят забумтя и всички застанаха отново до камината.
- Стоянчо, би ли ми подал машата - каза Дора.- Ей там, някъде до вратата мисля, че я оставих.
Момченцето застана до входа и се заоглежда в търсене.
Изведнъж Дора скочи, грабна детето и ключа, бързо се измъкна навън и заключи вратата.
Тичаше в дъжда, а гръмотевиците не я плашеха. Най-близката вила, в която беше забелязала хора, се намираше на около километър.
.......
- Много сме Ви задължени, гжо Сандова! – каза инспектор Димчев от полицията в близкия град Букак. – Тези двамата са ни стари познайници, занимават се с трафик на деца в чужбина. Преди два дни са отвлекли малкия Стоян от един дом за настаняване, сираче е. Не сте ли чули по новините, че се издирват?
- Нямам телевизор на вилата си, откъсната съм от света от близо седмица – отговори Дора.
- Но как се досетихте тогава?
- Почти в началото осъзнах, че нещо не е наред. Мъжът ми обясни, че вилата им е до хранителния магазин. Вече бях споменала, че съм пазарувала там, т.е. бил е вече сигурен, че такъв съществува. Обаче има само един в околността, но от трите му страни е гора, а отпред има огромна поляна с пейки. Най-близките вили са доста отдалечени. Разбира се, това нищо не означаваше, но все пак ме накара да бъда по-подозрителна. Затова не им дадох и чадъри, исках да останат при мен.
После детето спомена, че много обичало супите на леля Пенка. Не е толкова странно да харесва гозбите на съседката, но пък нищо не каза за готвенето на майка си. Сега разбирам, че леля Пенка вероятно е била готвачка в дома.
През цялото време в общуването им липсваше онази топлота, която съществува между родители и дете. Нещо ме смущаваше, реших да проверя и дадох на малкия една книжка, а на първата страница надрасках с молив „Имаш ли нужда от помощ?“. Той го прочете и от начина, по който ме погледна, разбрах всичко...
Трябваше да се измъкнем от вилата и да ги задържим там. Първоначално, когато отидох до избата уж за по-сухи дърва, приготвих две стари щанги, с които по-късно залостих капаците на прозорците отвън. Върнах се вътре за детето. В първия удобен момент го накарах да застане до входа, после го грабнах и хукнах да търся помощ, а злосторниците заключих във вилата.
На вратата се почука и влезе приятна възрастна дама с посивели коси, прибрани на кок.
- Това е г-жа Ташева - директорката на дома – каза инспектор Димчев.
Жената се спусна направо към Дора и хвана ръката й за поздрав. Очите й бяха навлажнени и в тях се четеше огромна благодарност. Когато погледите им се срещнаха, Дора също се просълзи.
За първи път от месеци се чувстваше щастлива. Болката от предателството на мъжа й се бе изпарила. Бе спасила едно прекрасно малко същество и това изпълваше сърцето й с радост.
Бръкна в чантата си, извади готовите документи за осиновяване и се усмихна. Пак щеше да има семейство!
© Ф Ф Todos los derechos reservados