Не можах да се задържа на краката си, те се разтрепераха и седнах на земята. Бях ужасена. Рейн не помръдваше.

       -Да повикаме някого. – каза Марчела.

       -И какво ще обясним, когато дойде някой? – запитах я многозначно.

       -Ще кажем, че просто сме го открили...както беше в действителност...

       -А какво сме правели тук, в този тунел!? Никой няма да ни повярва!

       -Това няма значение сега! Трябва да повикаме някого, защото има опасност за живота на Рейн! Ако вече не е станало прекалено късно...

***

         Грееше прекрасно слънце и през прозореца на стаята ми се виждаше единствено синьото небе. Бях се отпуснала на леглото, без да мърдам, без да мисля за нищо. Опитвах се да забравя шока, който бях изпитала. Но как се забравя подобно нещо...В съзнанието ми още стоеше пресният спомен за влака...когато дори нямаше жертви...а сега... сега... Рейн беше мъртъв...

         Когато пристигнах в този град и се запознах с Марчела, още в началото се случи нещо ужасно... Бяхме на гарата, когато за пръв път разбрахме, че ние двете сме причина за инцидентите. След дълги разговори решихме, че привличането, което изпитваме, освобождава някаква енергия, която предизвиква всичко, случващо се. Тогава имаше катастрофа с влак, който се обърна, но като по чудо, нямаше пострадали. От тогава само още няколко пъти се бяха случвали подобни неща и решихме, че е по-добре да не се виждаме повече... до вчера...

         Извикахме бърза помощ и отидохме в болницата. Казаха ни, че е получил вътрешен кръвоизлив, който е действал по-бързо от оказаната му помощ...

         Не беше нужно да обясняваме какво се е случило, но това ни най-малко не ни успокои... Явно това, че сме били в тунел, в затворено пространство, е ограничило енергията ни и съответно е била по-силна... Как щяхме да го преодолеем...? Как щях да си простя? Цял живот щях да се обвинявам...

         Реших, че е най-добре да се махна от този град, поне за известно време. Без да предупреждавам никого от приятелите си, още на следващия ден си събрах някакъв багаж и заминах за Масачузетс, щат в САЩ. Исках да прекарам известно време сама със себе си...

        Пътувах с влак. Почти през цялото време валеше дъжд. Гледах как капките се стичат по прозореца; как дърветата се сменят едно след друго. Затварях очи и си представях каква бих била, ако живеех в осемнайсти век. В съзнанието ми веднага изникнаха онези рокли с широки и пристегнати корсажи, ръкавици до лакътя, огромни капели и сладки дантелени чадърчета. Кой знае защо, много обичах подобни дреболийки. Видна дама, управляваща голямо имение, имаща много обожатели, но най-вече един, който аз желая също – така си се представях. И всички онези балове и тайни флиртове, ама че в розов свят се пренасях...

       Вече слънцето залязваше, когато влакът пристигна на последната гара, където аз трябваше да сляза. Беше тихо място и дори изглеждаше малко страшничко, тъй като почти нямаше никакви хора, а и се свечеряваше. Спомнях си смътно къде се намира къщата, в която трябваше да отида. Бях посещавала това място само веднъж преди. Идвах на гости на леля си, която почина и сега тази къща се водеше мое притежание. Тръгнах по някакъв черен път зад гарата и се надявах да не съм сгрешила посоката.

       След около десет минути ходене се оказа, че не съм – на по-малко от три метра пред мен се откриваше къща на два етажа, обхваната от бръшлян, така че едва се виждаха няколко прозореца, и това, което най-много ми харесваше във вече обраслия двор, дъбът, който се извисяваше встрани от верандата.

       Горе-долу така си я спомнях и от предишното си посещение, но може би с малко по-малко бурени. Като цяло тази къща ми харесваше и беше олицетворение на спокойствието, от което се нуждаех, а може и да не е била, но тогава отчаяно търсех нещо, за което да се хвана, и да си мисля, че мога да се спася. Освен това в околността нямаше много други къщи, което допринасяше за спокойствието.

       Малко трудно си проправих път през всичките бурени и треви, но все пак успях да стигна до входната врата, която успях да отключа толкова лесно и изглеждаше така, сякаш, ако я натисна малко по-силно, ще се счупи.  Естествено всичко беше потънало в прах и паяжини и още по-разбираем беше фактът, че осветление нямаше. Беше вече късно да търся магазин, откъдето да купя крушки, какво остава за човек, който да се занимае с електричеството. Но беше и тъмно. Отвесването на пердетата не помогна, тъй като дори навън образите едвам се виждаха. Успях в тъмното да напипам някакъв диван и въпреки че предполагах колко е мръсно, просто легнах.

       Не знам колко време е минало, но явно е било доста, защото, когато се събудих не помнех какво точно се е случило. Трябваше ми известно време да стана и да се огледам наоколо. Чак тогава си спомних къде съм и защо всъщност съм там. Беше много светло в стаята. Толкова светло. Сега вече можех не само да си представям, напипвайки, а и да видя колко беше мръсно. Нямах никакви сили, но не исках да видя как още един ден минава в бездействие и как си пропилявам времето.

       Къщата беше огромна за мен. На първия етаж имаше кухня, трапезария и стая за гости. Широкото стълбище водеше към втория етаж, където се намираха две спални, баня и библиотека. Последната представляваше обширна стая с хиляди прашни книги, всяка една от които бяха притежание на леля ми, и абсолютно всичко бе изчетено от нея. Кога ли щях и аз да прочета толкова много книги, не знам. Може би сега, когато така или иначе нямах голям избор за ежедневието си. Да не забравяме и обраслата градина заедно с верандата. Къщата беше прекрасна, стига да не изискваше толкова много работа по нея, сега, когато не бе обитавана от около осем години, и стига да не живеех сама в нея. Е, в крайна сметка, стига да иска човек, всичко може да се промени.