Не можах да се задържа на краката си, те се разтрепераха и седнах на земята. Бях ужасена. Рейн не помръдваше.
-Да повикаме някого. – каза Марчела.
-И какво ще обясним, когато дойде някой? – запитах я многозначно.
-Ще кажем, че просто сме го открили...както беше в действителност...
-А какво сме правели тук, в този тунел!? Никой няма да ни повярва!
-Това няма значение сега! Трябва да повикаме някого, защото има опасност за живота на Рейн! Ако вече не е станало прекалено късно...
***
Грееше прекрасно слънце и през прозореца на стаята ми се виждаше единствено синьото небе. Бях се отпуснала на леглото, без да мърдам, без да мисля за нищо. Опитвах се да забравя шока, който бях изпитала. Но как се забравя подобно нещо...В съзнанието ми още стоеше пресният спомен за влака...когато дори нямаше жертви...а сега... сега... Рейн беше мъртъв...
Когато пристигнах в този град и се запознах с Марчела, още в началото се случи нещо ужасно... Бяхме на гарата, когато за пръв път разбрахме, че ние двете сме ...