Вали. Колко банално начало на разказ. Сега вероятно ще си помислиш, че има още стотици разкази, които започват така и ще се откажеш да четеш този. Имам какво да кажа. Винаги имам. Така трябва. Но рядко някой ме слуша (чете). Все пак ако имаш време за губене...

Вали. Защо дъждът пада? Много просто - няма толкова висока стълба, по която да слезе. Затова натрапчиво барабани по стъклото и ми навява спомени.

Когато бях съвсем малка, обичах да залепвам нос на мрежата за комари и да поемам с малките си дробчета свежестта, идваща отвън. Стоях така дълго - дори след като дъждът беше отдавна спрял.

По-късно ми харесваше да изляза навън под дъжда със затворени очи и да броя капките, падащи на челото ми (разбира се, това ставаше на няколко пъти по 10), докато през прозореца се покаже Загрижената физономия, викаща с цяло гърло "Ще настинеш! Прибирай се вече! ". И се прибирах.

Сега, гледайки падащите капки, виждам... капки. Нямам желание да залепвам нос никъде, нито да се мокря цялата и то по такъв отвратителен начин.

А Загрижената физономия се тревожи, причинявайки си бръчки, кога и дали изобщо ще изсъхне прането.

Майката на физономията пък не може да си върши "работата" от тоя проклет дъжд!

На погребението на мъжа на Майката на физономията валя. Много и през цялото време. Вече рядко си спомням за него.

Сега се чудиш какво ли общо имат тези факти. Имат. Те всички водят към едно логично заключение - ние сме капки. Да, да - капки. Дъждовни (бихме могли да сме и капки от портокалов сок, но така няма да се връзва с дъждовното време).

В началото всички излизаме от мама-облак и сме различни - различно оформени, различно плътни, различно тежки - различно различни.

Излизайки оттам, се устремяваме надолу. Ако има вятър, той ни подмята насам-натам и падането ни е дълго и мъчително. Ако времето е тихо, си падаме спокойно. Но каквито и да са метеорологичните условия, две неща ни свързват. Едното е детинската ни незаинтересованост за това, че наоколо има хиляди като нас. Второто е падането. Начините са много - на два крака, на един, по задник (най-често последното), но винаги рано или късно падаме.

Най-често то е в някоя кална, малка, тъжна локва, спокойно разположена на някое шосе. Там нас пак си ни има, но се сливаме с другите, вече няма аз - ние сме едно цяло с другите и то в най-лошия възможен смисъл.

Така си живеем... Така си съществуваме, докато накрая изгрее слънце и локвата просто пресъхне, повличайки всички ни със себе си под земята и никой не помни, че ни е имало.

Може би трябваше да има по-подобаващ край, но дъждът спря, а с него си отиде и настроението ми за писане. Сега написаното ми се струва нелепо, но тайно се надявам на теб да ти е харесало...