Един ден обядвахме с Учителя Антарах. Скръстили крака под телата си, разположили се удобно, бавно и систематично унищожавахме отрупаната с храна маса. Когато привършвахме с храненето и лениво пощипвахме от десертното грозде, Учителят се усмихна, избърса длани в кърпата в скута си и започна:

- Нека си представим, че тази маса е Земята. Аллах я е отрупал с блага, плодове и различни пикантни храни. Около тая маса са седнали и от нея се хранят и мюсюлмани, и християни, будисти, атеисти... Всички хора на света. Храната никога не свършва, защото Аллах е милостив и щедър. Обаче всеки един от нас иска да вземе за себе си повече и повече, да се пресегне по-далеч и да достигне нещо, което друг някой смята за свое. Да заграби храна, вода, блага, земя. И да запази за себе си вече заграбеното. С едната ръка гребем от благата, а с другата държим оръжие, за да се защитим. Много често използваме ръцете си, за да нападнем, нараним, откраднем... Опитай се да се храниш без ръце. Да се храниш пълноценно и да вкусиш от всички храни!

Погледнах го учудено. Не знаех дали се шегува или говори сериозно.

Но той пъхна ръце под масата и се наведе. Започна да се храни с настървение. Опитваше да вземе от всички ястия, да отхапе повече и по-бързо да преглътне храната. Ефектът беше, че много повече храна падаше по масата и под нея, отколкото попадаше в устата му. Последвах го плахо. Така продължихме като животни да се храним няколко минути. Накрая Учителят Антарах се изправи, избърса лицето си от храната и като посочи с широк жест около нас се засмя:

- Виждаш ли – това представляват хората. Много повече ресурси съсипват, отколкото ползват. Унищожават безогледно дареното им от Аллах и след себе си оставят на Земята кочина! И защо е всичко това?

- Заради алчността? – попитах го аз.

Честно казано – не можах да си я представя!