Глава 7, част 1

Не реагираш нормално...

Ейдриан повдигна брадичката ѝ с пръст, за да погледне тези невъобразимо-сини очи и каза:

- Изпий си чая и после ще те закарам вкъщи! - Фийби кимна и отстъпи назад.

В колата двамата не говореха. Мъжът я придружи до вратата и я изчака да влезе, за да се увери, че е в безопасност, поне през останалата част от нощта. Фийби се обърна към него от другата страна на прага.

- Искаш ли да влезеш? - Тя отвори вратата по-широко в знак на покана.

- Да, но не мисля, че това е добра идея.

- Защо?

- Защото не знам дали ще имам волята да се огранича само до целувки.

- Разбирам. Бъди внимателен по пътя обратно!

Тенебръс кимна и тя затвори вратата. Ейд се завъртя на пети и се насочи към асансьора.

Той бързаше да се отдалечи от тази врата и сграда, преди да е променил решението си и да почука, приемайки предложението й. Желанието, което го бе обзело още първата нощ, когато я срещна, се беше променило. Тя не заслужаваше да се държи с нея като с всяка друга жена, която е минала през леглото му, защото не се отнасяше към него така, както те го правеха.

Да, той се беше хранил предишната вечер, но не вярваше на инстинктите си, когато усещаше аромата й. „Gommage“ му дойде наум като лесен начин да се успокои. Празният апартамент не го привличаше. Може би чаша-две и разговор с Амелия щяха да помогнат.

Ейдриан паркира и влезе.

- Ще стана вярваща. - Той чу женски глас до себе си. - Два пъти за два дни. Трябва да се е случило нещо сериозно.

- Може да се каже. - измърмори Тенебръс и отиде до бара.

- Искаш ли да ми разкажеш за нея? - попита Амелия, сядайки на съседния стол.

- За кого? - Мъжът я погледна и вдигна чашата си.

- За жената, заради която пиеш в моя клуб, а не в луксозния си пентхаус.

- Защо реши, че жена е причината?

Амелия го погледна така, сякаш му казваше: „Имаш ме за вчерашна ли?"

- Добре, признавам, че причината е жена.

- Смъртна ли е?

- Да.

- Трябва да е много специална.

- Нямаш представа колко. Дори аз не мога да го осъзная напълно. Тази нощ Ловец я нападна.

- Ейдриан... - гласът й се поколеба.

- Какво?

- Говори се, че в града живее дете на един от олимпийците.

- И? Намекваш, че тя е това дете?

- Възможно е.

- Не, не е. Тя не мирише на нечистокръвна, а на човек. Това поне мога да кажа със сигурност.

- Ти решаваш. Но го имай предвид.

В този момент се появи друга жена и плъзна ръка по рамото му.

- Здравей красавецо! Ще ми купиш ли питие.

Тенебръс се обърна към нея. Типичната висока блондинка, с каквито обикновено излизаше.

И нищо повече. В очите й нямаше огън, красотата й беше студена, но Ейдриан реши разберете как ще се развият събитията. Той погледна Амелия, даде й знак да ги остави, поръча на блондинката какво иска и започна да се преструва, че се интересува от това, за което тя говори, докато всъщност мислите му бяха на друго място с друга жена. Като насън си тръгна с жената от бара и я заведе до дома й, влезе и прави секс с нея. Едва когато тя вече беше заспала, Ейдриан дойде на себе си.

Затваряйки очи, той си спомни очите на Фийби в кухнята, когато хвана лицето й и вдигна главата й, и

след това устните й, горещият й език, топлите й ръце на кръста му. Изстена. Стана му противно от това, което беше направил. Осъзна, че тази случка, разбира се, ще достигне до ушите на Фийби.

Ейдриан внезапно разбра, че не иска тя да бъде разочарована от него. Мислите не спираха да се въртят се отново и отново в главата му, продължаваха да копаят, да вършат своята разрушителна работа. Колко по-лесно би било, ако я нямаше Фийби или чувствата му към нея. Но ги имаше.  И нея я имаше. Тази невероятно очарователна фея с червена коса, която беше врязала в душата му.

Ейд се облече и се прибра вкъщи няколко минути преди слънцето да изгрее. Знаеше, че тя вероятно спи, но искаше да й обясни, преди да чуе от медиите.

- Фийби Амарисо.

- Имам една молба към теб.

- Каква молба?

- Каквото и да чуеш днес, изслушай ме, преди да си съставяш мнение!

- Добре.

- Съгласи се просто така?

- Просто така. Сладки сънища.

В този ден Ейдриан не можа да спи. Цял ден гледа телевизия, очаквайки грешката му да бъде разкрита. По някое време следобед се случи. Старите думи, ново име. Още една жена, която беше решила да спечели 15 минути слава, използвайки неговата известност. Но какво си беше помислила Фийби? Мъжът едва дочака мракът да падне и отиде при нея.

- Влез! - каза тя и му направи място да мине.
Ейд я наблюдаваше внимателно. Не беше я виждал такава - толкова сдържана, криеща дълбоко вътрешния си огън. Това малко го обезпокои. Фийби се обърна и тръгна към вътрешността на апартамента. Дебелият килим поглъщаше звука от стъпките й.
Ейдриан я последва, възползвайки се да разгледа интериора. Стилът се състоеше от липса на какъвто и да е стил - обзавеждането представляваше експлозия от предмети, характерни за различни култури. На първо място обаче в апартамента преобладаваха цигулките - електрически и
класически. Имаше дори две, изработени от най-известните фамилии лютиери.
- Това не са ли...? - попита Тенеброс и посочи два инструмента.
- Да.
- Но как си ги получила? Струват цяло състояние.
- Израз на вината на баща ми. Годишната им застраховка също възлиза на цяло състояние.
- С какво каза, че се занимава баща ти?
 - Не съм ти казвала конкретно. Осветителен бизнес. Сядай! - покани тя с жест. - Искаш ли нещо за пиене?
- Не, благодаря.
- Е, за какво искаше да поговорим? - Тя седна на стола срещу него.
- Вероятно си чула днес новите клюки.
- Да. И?
- Истина са. Но наистина съжалявам, че това се случи. Не знам какво стана. Все едно бях там и не бях.
- И?
- Какво "и"? - Ейдриан я погледна объркано.
- Какво всъщност искаш да ми кажеш?
- Съжалявам за това, което направих, и искам да продължа да те виждам.
- Добре. - отговори Фийби кратко и сви рамене. След това стана от мястото си и отиде в кухнята. - Ще си направя чай. Искаш ли?
- Фийби ... - Мъжът я последва.
- Ммм?
- Ядосана ли си?
- Защо мислиш така? - Тя го погледна, докато сваляше чайника от шкафа над кухненския плот.
- Не реагираш нормално.
- Напълни чайника! - Тя го бутна в ръцете на мъжа. - Какво не е нормално в реакцията ми?
- Ами, очаквах ...
- Очакваше, че ще вдигна скандал, ще плача, че си спал с друга, ще крещя, че не искам да те виждам повече? - Момичето вдигна вежда. - Така ли е?
- Е, да, нещо подобно.
- Това е проява на чувство за собственост и ранена гордост. Гордостта ми не е наранена, защото знам коясъм и имам реална представа за собсвената си стойност. И не мисля за теб като за моя собственост. Имам куп предмети в този апартамент, които ми принадлежат, но те не са живи. Теб не мога да притежавам, така че не мисля, че трябва да правя истерии. Ти сам си си господар. Ако искаш, ще преспиш с друга жена, ако искаш, ще дойдеш при мен. Това зависи от теб. Дори и да искам, не мога да те накарам да направиш нещо против волята си.
- И така, съгласна ли си да продължаваме да се виждаме?
- Вече казах да. Но все пак искам да пия чай, ако нямаш нищо против.
- Да, разбира се. - Ейдриан отвори крана. - Твърде нахално ли ще е да те помоля да направиш и за мен?
- Имам само жасминов. - Тя се обърна да вземе кутията.
- Чудесно. - Тенебръс започна да поставя чайника под струята вода, но ръката му беше дръпната назад. Той учудено погледна жената.
- Можеше да се изгориш. Тече гореща вода.
Ейдриан погледна струята и видя как тънките езици на парата се издигат нагоре.
- Но как разбра?
- Чух промяната в звука на водата.
- Не знаех, че водата може да промени звука, който издава.
- Това се случва, когато температурата се промени.
- Откъде знаеш?
- След няколко изгаряния и ти щеше да знаеш.
Мъжът хвана ръцете й и ги огледа. Нямаше никакви следи, но само мисълта, че тя можеше да бъде наранена, караше стомаха му да се свива.
- Трябваше да ме оставиш да се изгоря.
- Не можех да го направя. - каза Фийби тихо.
- Защо?
- Не можеш да се предпазиш от нещо, което не можеш да предвидиш.
- Болката е най-бързият учител. Един от житейските закони.
- Защо трябва да страдаш, ако мога да го предотвратя?
Ейдриан я погледна в очите и видя само светлина и желание да му помогне. Той бавно се наведе напред, предвкусвайки целувката.
Преди устните им да се докоснат обаче в джоба на младата жена иззвъня мобилният й телефон. Тя отстъпи крачка назад и го измъкна. Погледът й не се отделяше от мъжа, сякаш обещаваше да продължи оттам, където бяха прекъснати.
- Фийби Амарисо ... О, здравей, Тами ... -  Тя се усмихна нежно, но после веждите й се свиха объркано. - Кой е Бен? ... Това е страхотна новина. Много се радвам за теб. Ще отидем на пазар, за да изберем подходяща рокля.
Фийби затвори телефона и го върна обратно. Настроението се беше променило. Магията беше изчезнала и нямаше начин да се върне.
- Нека най-накрая да направим този чай! - усмихна се Ейд.

Няколко минути по-късно двамата седнаха на двата края на дивана с чаша чай за всеки на масата до тях.

 - Харесва ми как си обзавела апартамента си. - Тенебръс направи кръг с пръст във въздуха. - Доста е.. необичайно.
- Пътувала съм много. Всичко тук ми напомня за нещо конкретно. Вероятно ще ме попиташ как тези неща ми напомнят, когато не мога да ги видя, нали?
Ейдриан се усмихна.
- Изглежда, че съм доста предсказуем.
- Не, просто си мнителен. Явно си свикнал да се съмняваш във всичко.
- Случва се. И какъв е отговорът на въпроса, който си зададе сама?
- Не ги виждам. Спомням си всяко нещо в този апартамент - къде лежи или стои, какво е на допир, откъде го имам, каква енергия носи. Понякога дори докосването на предмет, миризмата на нещо може да предизвика спомен.
Мъжът огледа стаята и погледът му падна върху рамката на стената, в която имаше безсмислено, на първо четене, изречение.
- Какво е значението на написаното в рамката над витрината с цигулки?
- Вековно проклятие ще срещнеш, дете. Не от теб, от кръвта ти е то. Внимавай с воина, сроден с тъмнината. Той може и смърт, и живот да ти донесе. - изрецитира Фийби. - Това ли?
- Да.
- Казах ти, че баба ми твърдеше, че е ясновидка, нали?
- Да. Тя каза ли ти каза това?
- Последното нещо, което ми каза преди да напусна семейството си. Върнах се чак две години по-късно на нейното погребение.
- Моите съболезнования.
- Беше отдавна. Понякога си спомням за тях, но само добри моменти.
- За тях?
- Дядо ми почина седмица след нея. Не можеше да понесе, че я няма.
- Това е ужасно. - Мъжът докосна ръката й съчувствено.
- Не, не е. Може би само изглежда така отстрани. - Тя се усмихна тъжно. - Да, за живите болката от загубата е по-голяма, но те са заедно. Само това е важно.
- Тази мисъл позволява ли ти да понасяш по-лесно болката?
- Това не е само мисъл, Тенебръс. Убедена съм в това.
- Защо?
- Защото вярвам, че има живот след смъртта. „И понеже вече съм била там веднъж“ - добави тя наум.
- На много хора им се иска да е така, но това не означава, че е истина.
- Чувал ли си притчата за близнаците в утробата?
- Не.
- Единият вярвал, а другият - не.
- В какво?
- В живота след раждането. Искаш ли да ти я разкажа?
- Давай!

И Фийби му разказа. Ейдриън седеше и я гледаше и не знаеше какво да отговори.
- Кара ме да вярвам, че са някъде, на друго място, където са заедно. Просто аз нямам достъп до това място, защото времето ми не е дошло. Нека поговорим за нещо по-весело!
- Да се ​​върнем към думите на баба ти! Какво е значението им според теб?
- Да бъда внимателна с кого се срещам, защото мога да си навлека много неприятности.

П.П. Бистра, извинявай за забавянето😉.