* * *

Сън

Цял ден времето бе едно такова навъсено, цял ден едни облаци… Чувствах се отпаднала и някак си мъничка. Сякаш нищо не успяваше да грабне вниманието ми, нищо не беше достатъчно заинтересуващо...
И така в скука и безделие мина целият ми ден. Прибрах се, бързайки да скоча в леглото и да превключа на друга вълна, някъде далеч от сумрака, навъсеното небе и лекия, замъгляващ, монотонен дъждец…
Ужасно време, толкова много мисли са ми в главата, когато не се чувствам добре, че даже не мога да заспя. За минали случки и хора, за настоящи грешки, за бъдещи терзания. И за съжаление в унисон с лошото време – всички бяха лоши…
Е, след неколкочасово обикаляне из малкото ми легло, успях да заспя…
Странен сън… по-странен не бях сънувала.
За разлика от моя навъсен ден, онзи в съня беше един такъв слънчев, ярък, от онези, дето са толкова светли, че направо те карат да притвориш очи. Всичко беше страхотно и напълно нормално, докато не видях един черен облак. Всъщност, черен облак е доста общо казано. Това в съня бе някакво дребно, прегърбено, навъсено същество, около което имаше толкова много тъмнина, че направо се стреснах. Ама това не беше просто тъмнина – черният облак включваше и силен дъжд, силен вятър и много силни и чести светкавици.
Загърбих светлия ден, защото голямото ми любопитство ме поведе право към съществото с черния облак. И ето го най-голямото ми учудване – бях аз!... Явно през целия ден, а може би и преди това, бях събирала толкова негативни емоции в себе си, че чак сега виждах колко много контрастирах с околния свят. От учудване преминах към притеснение, клонящо към лекичко паникьосване. Че защо съм толкова негативно настроена?!
И бързо една мисъл проблесна в главата ми, бе като спасителен пояс, за който да се хвана – а ако пробвам с добро, а ако аз съм светлото нещо в навъсения ден, а не обратното…
Събудих се рязко. Сънят ми още беше пред очите ми, беше се загнездил в мислите ми и нямаше никакво намерение да излезе от там.
Все още валеше. Все още беше навъсено. Нощта бе почти минала и бледата светлина разкриваше еднообразната картина на сивото, безцветно небе. Излязох, но бях решила сега аз да съм онази топка светлина и енергия, която ще те накара да притвориш очи…
Не знам дали се получи веднага и честно казано – не ми пука! Важното е само, че в моите очи бях късче светлина в сумрака на навъсения ден. Чувствах се добре и това ми стигаше…