Имам малко приятни спомени от началното училище и прогимназията, това е един от тях. Благодаря на учителката, която направи това. Ако някога я срещна отново, пак ще ѝ благодаря. 

Беше зимен сезон, децата играеха в двора на училището. Правеха снежни топки и се замеряха едно друго. Смях и викове се разнасяха из двора на “големият Вапцаров”. Аз нямах с кого да играя, но това беше нормално доста дълго време. Междучасието бе започнало, някои уплътняваха времето с игра, а на мен ми оставаше да вложа днешните финанси в закуска. 

Имах точно един лев и десет стотинки, тогава толкова струваше пицата с картофки. Кръгла пица, от онези закуски, които продават по хранителните магазини понякога, сгъват я на две, слагат я на тостер и между двете ѝ страни слагат пържени картофки. Това беше най-хубавата част от училището. Хапването на една пица с картофки. Облякох якенцето си, сложих шапката и се запътих към лафката срещу сградата, стискайки паричките в ръчичка. Щастието от вземането на тази храна беше неописуемо! След като поръчката беше направена, аз се върнах по същия път, за да хапна своето любимо нещо. Бях толкова щастлива и с усмивка тръгнах. Когато прекрачих прага на училището отново от дясната ми страна полетя голяма снежна топка, която уцели с прецизна точност закуската ми. За миг усмивката падна от лицето ми, също като закуската тя се разпарчетоса и се превърна в тъга. Върху снега вече лежеше пицата с картофки, а сълзите от очите ми тръгнаха, без да успея да ги спра. Децата продължиха играта, може би бе по-лесно за тях да не обръщат внимание на случката. Запътих се към входа със сълзи на очи. Не плачех само за храната, но и за ответната реакция или по-скоро липсата на такава. За пореден път светът и хората в него ме нараниха. Когато се качвах по стълбите, за да стигна класната стая, учителката по “Домашен бит и техника” ме видя, видя и сълзите в очите ми, спря да ме попита защо плача. Аз ѝ обясних, че оново момче от осми клас ми е ударило пицата с картофки и тя е паднала, а дори не си бях отхапала още. Че аз нямам други парички и останах без закуска. Тя ме попита колко струва една пица с карфтофки и ѝ казах. Един и десет. Извади портмонето си и ми подаде монети от един лев и десет стотинки.
Първите сълзи от радост, които се появиха в очите ми, първата искрена и неподправена благодарност в живота ми. Тогава не знаех как да подбера думите, за да опиша чувствата си, но сега мога. Сърцето ми се стопли, душата ми се усмихна! Там, където ме раниха преди минути, грижливо бе сложена лепенка, която с малката си марля, напоена с лекуващите си вещества, започна да успокоява раната ми, да превърне тъгата ми в чиста радост. Хора, които не са длъжни да правят нещо за теб, но ще направят нещо за теб. За да не се спускат солени сълзи по детското лице, за да не е празно днес детското стомахче. Благодяря Ви, госпожо! Това беше най-вкусната пица с картофки, която съм яла! Един от малкото хубави спомени, благодаря!