Беше лято. Както всяка година и този август беше горещ и задушен, но във всяко детско сърце цареше веселието - няма училище, няма задължения, само игри и чиста, неподправена радост. Вили беше щастлива, за дванадесетте кратки години живот не беше изпитвала чувство, различно от щастието. Лежеше на поляната, вдъхваше свежият планински въздух, гледаше как вятърът поклаща върховете на дърветата, а от устните и не слизаше усмивката - тази детска, лишена от фалш усмивка. Дочу тихи стъпки. Не беше нужно да се обръща. Знаеше, че майка и рано или късно ще я потърси. Беше време за вечеря. Обърна се едва, когато дочу гласа и - този мил, близък глас, който сега прозвуча толкова странно и далечно. - Вили, знам, че трябваше да останем оше 3 дни, но се налага да се приберем в града. Баба ти е приета в болница. Не е нищо страшно миличка. Просто е добре да бъдем до нея.
Детското сърце се сви. Да, баба й и преди е влизала в болница, но този глас будеше тревога. Този глас трябваше да успокоява, но защо до ...