Беше лято. Както всяка година и този август беше горещ и задушен, но във всяко детско сърце цареше веселието - няма училище, няма задължения, само игри и чиста, неподправена радост. Вили беше щастлива, за дванадесетте кратки години живот не беше изпитвала чувство, различно от щастието. Лежеше на поляната, вдъхваше свежият планински въздух, гледаше как вятърът поклаща върховете на дърветата, а от устните и не слизаше усмивката - тази детска, лишена от фалш усмивка. Дочу тихи стъпки. Не беше нужно да се обръща. Знаеше, че майка и рано или късно ще я потърси. Беше време за вечеря. Обърна се едва, когато дочу гласа и - този мил, близък глас, който сега прозвуча толкова странно и далечно. - Вили, знам, че трябваше да останем оше 3 дни, но се налага да се приберем в града. Баба ти е приета в болница. Не е нищо страшно миличка. Просто е добре да бъдем до нея.
Детското сърце се сви. Да, баба й и преди е влизала в болница, но този глас будеше тревога. Този глас трябваше да успокоява, но защо долавяше толкова много страх в него. Тя се изправи бавно и погледна лицето на майка си. На устните и имаше усмивка, но в очите и нямаше и следа от радост - само едно зле прикрито безпокойство.
- Защо си притеснена мамо? Баба пак ще се оправи, нали?
Изведнъж лицето се промени, безпокойството сякаш изчезна.
- Разбира се, че ще се оправи глупаче. Не съм притеснена, но съжалявам, че ваканцията се проваля.
Вили впи поглед в лицето на майка си. Искаше да се убеди, че наистина всичко е наред. Накрая се усмихна.
- Глупости, аз пак съм си във ваканция. Даже ще дойдем с баба следващия път. - Разбира се, всички ще дойдем заедно. Хайде, бягай сега да видиш какво има за вечеря.
Вили забрави тревогата си и се затича към вилата. Мария проследи с поглед тичащото дете. Усмивката изчезна от лицето и. Въздъхна и я последва.

* * * * * *

Пристигнаха в града на обед. Горещ въздух беше надвиснал над замрялата улица. Нямаше птичи песни, нямаше го свежият планински вятър. Само някоя прашна кола профучаваше от време на време и озвучаваше въздуха с грозния си рев. Вили и сестра й влязоха в апартамента. И двете бяха подтиснати, не им харесваше този замрял град. Всичките им приятели бяха на море или планина, а те трябваше да стоят в скучния апартамент. И двете почувстваха известна доза гняв към баба си. Точно сега ли трябваше да се разболее, имаха такива планове за следващите дни, а сега трябваше да стоят сами и да се понасят, което не беше никак лесно... Веднага се скараха за това какво ще гледат по телевизията, след това се скараха коя ще седне на канапето, напълно игнорирайки второто такова, стоящо самотно в другият ъгъл. Почти бяха стигнали до физическа саморазправа, когато майка им влезе държейки за ръка малката им братовчедкаV Следваше я баща им с малък сак в ръка.
- Деца, тази нощ ще ви оставим сами. Достатъчно големи сте и затова ще гледате и Биляна. Леля ви е заета и няма къде да я остави. Ние ще спим в болницата, за да не оставяме сама баба. Донесли сме котките, защото и дядо ви ще стои в болницата, а не е хубаво да ги оставяме сами. Малките котенца ще изпочупят всичко ако са без надзор.
Мария замълча. Погледна децата си, очаквайки да види реакцията ми.
- Хубаво, каза Милена, докато си играеше с котките.
- Да, добре, добави и Вили, стараейки се да не се усмихне, за да не разберат колко много се радва, че целият апартамент ще бъде само неин.
Е да, и Милена беше там, но тя е по-голяма само с две години и не може да й каже в колко часа да си легне.
- Добре, каза Мария.
- Ние тръгваме, не искам да чувам от съседите, че сте се карали, или сте гледали телевизия по никое време, ясно ли е?
- Да, отвърнаха и двете в един глас.

* * * * * *

Беше полунощ. Вили и Милена се приготвяха за сън. Бяха сами и никой не им казваше, че е време за сън, но някакси не беше така, както очакваха. Не им беше забавно, нямаше какво да правят. Малката Биляна отдавна спеше и май насън се забавляваше повече от тях. Някакво странно напрежение тегнеше във въздуха. Двете деца не знаеха какво точно, но нещо не беше наред. Не им се искаше да лягат в стаята си. Без да кажат дума, просто легнаха в спалнята при Биляна. Мина един час. Вили лежеше в леглото, слушаше равномерното дишане на сестра си и Биляна и не можеше да разбере, защо се чувства толкова странно. Не се страхуваше, но нещо беше различно. Не, не защото мама и тате не бяха там, не защото не беше в леглото си, не защото беше тъмно. Причината беше необяснима. Може би беше заради котките - малките бяха само на 2 седмици, постоянно тичаха, скачаха и вдигаха шум. Но.....не. И това не беше. Изведнъж на терасата се чу страшен трясък. Милена се събуди.
- Какво става Вили? Какъв е този шум? Ето пак... Какво е това?
- Не знам. Трябва да видим. Сигурно са котките.
Шумът се потрети. Те скочиха от леглото и излязоха. Старата котка седеше вперила поглед в тъмната улица. Изведнъж се засили и скочи удряйки се в стъклото на остъклената тераса.
- Милена, тя се опитва да скочи навън, не вижда ли колко е високо. Хвани я ще счупи стъклото и ще се нарани.
- Не мога страх ме е. Ти я хвани.
Вили хвана котката, която изведнъж сякаш полудя. Започна настръхнала да се мята в ръцете й, опитвайки се да я ухапе и одраска. Най-после успяха да влязат, затвориха вратата и Вили я пусна на земята. Котката изфуча още веднъж, застана пред входната врата и започна да мяука. Но това не беше онова мило котешко мяучене. Това беше най-странният звук, който децата бяха чували. Тя сякаш плачеше.
- Милена, какво й е? Защо прави така?
- Не знам. Може би не й харесва у нас. Виж малките как я гледат, сякаш се уплашиха. Остави я. Утре ще я откараме при баба и ще се оправи. Хайде да си лягаме, много е късно вече.
Върнаха се в леглото. Милена скоро заспа, но Вили продължаваше да се върти в леглото. Чустваше се зле. Мислеше за изминалия ден. Изведнъж осъзна, че баща й не й беше казал нито една дума. Може би беше сърдит, но защо - в последните няколко дни не бяха правили бели. А може би беше сърдит на баба, че трябваше да си тръгнат толкова рано, но............чакай малко. Защо и двамата са в болницата, обикновено само единият стои там и то по-често мама, нищо че баба е майка на тате? Защо Биляна е у тях, леля не би отишла никъде без Биляна? Защо котките са у тях? Нищо няма да стане ако ги оставят сами за една вечер. Изведнъж Вили се сети за едно страшно поверие, което беше чувала от другата си баба, ако котка прескочи мъртвец, той ще вампиряса. Вили усети как настръхва. Защо мисли за мъртъвци? Баба не може да умре, баба е млада, а и никой, никога не е умирал досега, не и хора, които Вили да познава. Тези мисли я успокоиха. Не, нищо странно няма. Утре ще й обяснят всичко и тя ще се смее на глупостите, които си е мислила. Утре ще отидат да видят баба и тя ще й разкаже, и заедно ще се смеят. А след това ще отидат на вилата заедно и ще спят на земята, защото баба й дава да прави каквото си иска и винаги я защитаваше. Спомни си за деня в който изкара първата си двойка. Страхуваше се да се прибере вкъщи. Родителите й винаги са държали на добрия успех, а ето че тя имаше двойка. Отиде в апартамента на баба и й каза за лошата оценка, каза й, че се страхува да се прибере. Тогава баба й каза.
- Вили, в този живот не трябва да се страхуваш от нищо. Случват се и лоши неща, но ако имаме желание можем винаги да ги поправим. Ти си родена с късмет и много дарби, запомни го, ще стигнеш много далече, но не трябва да се страхуваш.
След това се обади в къщи и им каза за оценката. Майка й дойде да я прибере, опита се да се скара, но баба се скара на нея.
- Какво си се разкрещяла? Двойка изкарала. Ше изкара я, каква ученичка ще е ако няма нито една двойка. Това е дете, не - робот.
Повече не й се скараха. Такава беше баба - много забавна, но и много строга. Всички я слушаха и много я обичаха. Откакто се разболя, много отслабна. И Вили виждаше, че много я боли. Но баба все се шегува, а щом се шегува значи не е толкова зле, а и постоянно пуши. Всички й се карат за цигарите, но тя казва, че ако не пуши ще умре от скука. Значи не е толкова зле. Унесена в подобни мисли Вили най-после се предаде на съня.

* * * * * *

- Вили, колко стана часа?
- 15:00
- Защо мама и тате не се прибират?
- Може би чакат да изпишат баба.
- Вили...........ами ако не я изпишат, ако................... ?
- Защо ми говориш така Милена? Не ми говори така.
Мълчание!

* * * * * *

Вратата се отвори. Децата погледнаха лицето на майка си. Но какво беше това лице? Какви бяха тези мокри следи? Защо очите й ги избягваха?
- Мамо..........................?
- Съжалявам деца, толкова много съжалявам. Баба си отиде, дошло й е времето. Милена се хвърли в ръцете на майка си. Двете захлипаха, утешавайки се взаимно. Вили стоеше в средата на стаята, чувстваше някаква огромна празнота. Не можеше да заплаче. Изведнъж започна да я изпълва огромно чувство на вина. Та тя обвиняваше баба, че е съсипала почивката им, тя я обвиняваше всеки път, когато й се обадеше по телефона и я помолеше да отиде до магазина. Тя никога не и бе казала, че я обича. А толкова много я обича, толкова много.......

* * * * * *

Стигнаха до апартамента на баба. До вратата бече облегнат огромен капак. Влязоха в стаята. Нищо не беше същото. Леглото го нямаше, на неговото място беше ковчегът. Вили не искаше да поглежда натам. Обърна се на другата страна, но и там нещо беше различно. Но какво, не бяха преместили нищо друго...Защо се задушава? Защо се чувства толкова различно?
Изведнъж осъзна - бяха покрили огледалата с безлични бели кърпи. Витрината с любимите старинни чаши на баба също беше покрита. Незнайно защо тези кърпи я уплашиха. Вили отново се обърна към ковчега. Баща и стоеше прав, гледаше я с празни очи - страшни очи. Толкова много болка имаше в очите му. Вили го гледаше и усещаше как болката прониква все по-дълбоко и по-дълбоко. Той беше плакал. Той все още плачеше - нейният добър, силен баща, който винаги и се караше и й казваше, че само слабохарактерните хора плачат. А защо тя не можеше да заплаче? Защо болката се трупаше, а сълзите не идваха? Отведоха я до баба й.
- Вили, трябва да се сбогуваш с нея. Целуни я и се простете.
Да я целуне? Но, как да я целуне - това не е баба?. Баба не е така жълта...Баба никога не стои така неподвижно... Баба винаги се усмихва... Баба има най-топлите очи... А тази жена, която лежи там я плаши.
- Не ме карайте да я целуна, не искам.
Иска й се да го изкрещи, но не може. Трябва да е силна, не може да разочарова тате. Устните й вече докосват челото на тази жена. Но не, това не е баба -това студено, сухо чело не е бабиното. Вили се отдръпва. Иска да избяга, иска да заплаче, но не може. Карат я да седне. Тя гледа баба си, но не я вижда. Това е една празна обвивка. Баба вече я няма. Никога вече няма да чуе гласа и, никога няма да я прегърне, никога няма да й каже колко я обича. Оглежда се, вижда че всички плачат. Има толкова много непознати хора, и те плачат, а Вили не може да заплаче. Но нали баба е най-близкият й човек? Защо непознатите плачат, а тя -не? Нима е безчувствена? Но как ще е безчувствена, щом толкова много я боли? Някой й говори но тя не долавя думите. Чува единствено бученето на вентилаторите. Толкова много вентилатори в толкова малка стая. Не иска да мисли. Не иска да знае, защо има толкова много вентилатори.

* * * * * *

Беше лято. Беше горещо. Едно детско сърце разбра, че в живота няма само щастие.