Един непораснал романтик (1)
Усещам как съм хванат в капана на собствените си шеги. А може би с шеговит тон съм казал най-сериозните неща. Когато сме на работа, чакаме 19 часа, а когато сме вкъщи, чакаме датата за заплата. Времето минава: 19 часа, 25-ти. Какво остава между тези два момента - все по-бели коси и някоя разправия с началника. И отново: 19 часа, 25-ти. Чакаш на спирката, идва автобусът, качваш се, дремеш по пътя и отново същото. Докога? Почваш да броиш колко ти остава до пенсия (ами то, почти не останало - пет години и пет месеца) и пак си в същия кръг.
В средата на септември пò миналата година, конфликтът с шефа ми избухна с пълна сила. Понижи ме в длъжност за 45 дни. Намерих си работа в друг отдел, но отказаха да ме освободят - хем не ме одобряват, хем не ме пускат. Накрая се оказа, че и мястото, за което кандидатствах, внезапно е заето.
Може би, от месец или повече, преди тези разправии в автобуса се появи ново лице. Сяда самичка, на свободното място до нея е чантата ù. ...