Един непораснал романтик (1)

Усещам как съм хванат в капана на собствените си шеги. А може би с шеговит тон съм казал най-сериозните неща. Когато сме на работа, чакаме 19 часа, а когато сме вкъщи, чакаме датата за заплата. Времето минава: 19 часа, 25-ти. Какво остава между тези два момента - все по-бели коси и някоя разправия с началника. И отново: 19 часа, 25-ти. Чакаш на спирката, идва автобусът, качваш се, дремеш по пътя и отново същото. Докога? Почваш да броиш колко ти остава до пенсия (ами то, почти не останало - пет години и пет месеца) и пак си в същия кръг.

В средата на септември пò миналата година, конфликтът с шефа ми избухна с пълна сила. Понижи ме в длъжност за 45 дни. Намерих си работа в друг отдел, но отказаха да ме освободят - хем не ме одобряват, хем не ме пускат. Накрая се оказа, че и мястото, за което кандидатствах, внезапно е заето.

Може би, от месец или повече, преди тези разправии в автобуса се появи ново лице. Сяда самичка, на свободното място до нея е чантата ù. Малко са свободните места на предните седалки. Яд ме е - до нея не мога да седна, а назад си просто в устата на картоиграчите. Винаги се карат с гръмки крясъци и ругатни и не можеш да дремнеш, да останеш сам със себе си. Минавайки между седалките, успявам да я огледам по-внимателно. Оставам с впечатление, че е с плах, свит характер. Издават го външният вид, облеклото, никакви бижута и грим. Черните прави коси се спускат около красиво продълговато лице. Не мога да видя очите ù. Когато се опитам да срещна погледа ù, мигновено се извръща встрани. Това ме възпира да помоля да седна до нея. Продължавам по пътеката и сядам назад. Така се въртят смените, неотменно и монотонно.

Разправията с шефа е отминала и отново съм на старата си длъжност. Но кой ли е заел мястото в другия отдел? А ако е тя? Раздвоен съм - не мога да си го обясня, но с нещо ми е симпатична, всеки път се оглеждам да я видя в автобуса. Как да разбера в кой отдел работи, без да вдигам излишен шум?

Вече не сяда сама в автобуса, намерила си е компания. Неотлъчно е до Нина, симпатична, на видима възраст около 48 (когато определям възрастта на жените, се стремя да съм около долната граница, за да не ги засегна, ако сбъркам). Винаги сядат на първата седалка и си бърборят. Аз също се познавам с Нина, освен, че имаме обща работа между отделите, често сме си приказвали. Компанията ù е приятна, но е доста нерешителна и колеблива. Неведнъж съм я подкрепял, давал съм ù съвети, когато се е нуждаела от помощ да вземе решение, но се отнасях към нея с неприкрита ирония и сарказъм заради нерешителността ù. Успявам да се информирам от Нина. В краткия разговор, тя не спомена името ù - нарече я само “колежката”. Слава богу, не тя е заела мястото, за което кандидатствах - на друга длъжност е. Едва след около месец, докато двете си бърборят, успявам да чуя името ù - Елена. Сега ми е много по-лесно - поздравявам, пускам по някоя шега. Двете отговарят на поздравите, шегуват се. Така успявам да срещна погледа на Елена. Такива очи не съм виждал - тъмно сини, с усмивката излъчват възторг и учудване едновременно. Обсебен съм от погледа ù. Синя бездна, в която потъваш, с всяка нейна усмивка, все по-дълбоко и по-дълбоко. Нямам воля да изплувам. Секундите, докато минавам край Елена, ми се струват още по-кратки. Забавям се, за да остана по-дълго - като омагьосан съм. Но някой те побутва по гърба и те изхвърля от дълбините на сините ù очи: „Няма ли да се помръднеш?”. Отминавам назад и чакам края на смяната или следващите смени, когато ще успея отново да срещна погледа ù. Бързам да се кача в автобуса между първите, така успявам да си избера място, колкото е възможно по-близо до нея. Крадешком я поглеждам, очаквам да вдигне поглед към мен, да ми се усмихне.

Когато сляза от автобуса, пред портала се забавям, наблюдавам я как се отдалечава към работното си място. Припряно забързана, раменете ù леко приведени напред, погледът ù също сведен надолу, след няколко крачки я посрещат двете ù колежки, пристигнали с другия автобус, и като охрана я обграждат от двете страни. Гледам я, докато се скрият между чакащите реда си камиони. Понякога някой от колегите ми подвиква: “Какво гледаш нататък?”. В края на смяната набързо предавам служебната информация и тичам към портала. Бързам - не искам да пропусна мига, когато ще се покаже - така ще я гледам няколко секунди повече, макар отдалече и обградена от колежките си. Ето ги, идват, Елена е винаги в средата, рамо до рамо, вървят забързани. На шега ги оприличавам на "Трите мускетарки". Всеки поздрав към нея, всяка реплика, всяка шега е през рамото на някой, дори за миг не остава сама, винаги някой е залепен за нея.

Веднъж, в ден с пронизващ леден вятър, явно залисана, Елена понечи да се качи в другия автобус. Спрях я с шега: „На гости ли ще ходиш”. Усмивката, с която прие шегата ми, се е запечатала в съзнанието ми. Портрет, който нося винаги със себе си и постоянно е пред очите ми - усмихната и тръпнеща от... студ. И какво ми остава, освен да стремя да съм по-близо до нея - но все пак оставам на разстояние, да я поглеждам и да ù се радвам. И докога ще е така?

Смените се въртят със сив смазващ ритъм. А аз съм в друг свят. Всичко остава встрани от мен, освен едно - отиването и връщането от работа с автобуса. Тя е там през няколко седалки. Не винаги я виждам от мястото си, но е пред мен, в мислите ми. Струва ми се, че протегна ли ръка, ще я докосна. Гарваново черните ù прави коси са оформени в прическа, която лично аз приемам по особен начин. Бретон до очите, скулите на лицето ù са прикрити под свободно падащите кичури. Подобна прическа виждам често по улиците. Може и да е модерна, но на мен ми прилича на прихлупен шлем, като че ли да те пази от заобикалящите те хора. В чертите на лицето ù няма и следа от днешната “силиконова“ красота. Правилни, малко строги пропорции, струват ми се познати - къде ли съм ги виждал. Сещам се - в музеите, лице като на древногръцка статуя. Може с часове да го съзерцаваш и пак не можеш да откъснеш поглед. Е, поне за мен е така и за кой ли път я поглеждам крадешком.

Когато се доближа към Елена, сърцето ми блъска като пред инфаркт. Дали ще вдигне поглед към мен, за да я поздравя, да я погледна в очите, да потъна в синята бездна. Кратки поздрави, кратки реплики – “Здравей, добро утро”, “Лека смяна” “Довиждане” - изричам тези думи само за секунди, докато минавам край нея. Понякога, при сгоден случай, успявам да пусна някоя шега, с която успявам да се задържа още няколко мига. Радостен съм, когато вдигне поглед, а получа ли и усмивка, премалявам от щастие. Щастливи мигове, но те са не толкова често.

Времето на пътуване до работа и връщането си е загубено и всеки се стреми да го използва за доспиване или отмора преди да се прибере у дома – и отново задрямва след напрегнатата смяна. Елена се качва в автобуса няколко спирки преди мен. Често, когато минавам край нея по пътеката, я виждам отпусната със затворени очи, опитва се да задреме или особено на връщане от нощна смяна, минути след тръгването на автобуса, Елена и Нина са си казали всички новини - двете работят в един отдел, но нямат служебни контакти и са заспали. Аз също си доспивах редовно в автобуса, но последните месеци не мога да се отпусна, да се изключа от мислите си за нея и да заспя. Надигам се от мястото си доста преди спирката си и застанал пред вратата, се обръщам и втренчвам поглед в Елена. Струва ми се, че някой ще ме дръпне и ще ме упрекне: „Ти мярка нямаш ли, какво си зяпнал красивата жена?”. Добре, че в тези мигове очите ù са затворени и не усеща изпиващия ми поглед. Сега подробностите, които съм забелязал, се набиват в съзнанието ми. Никакъв грим, бижута не се виждат, най-често е облечена с леко палтенце, може би малко отесняло и доста тъничко за студа, който е навън. Мисля си, че ако се разровя из гардероба ù, бих намерил друга връхна дреха, много по-подходяща. Прихлупената прическа, забързаната, припряна походката, отпуснатите напред рамене, забития в земята поглед, това палтенце, колежките ù, които я обкръжават, като охрана, липсата на грим и бижута - всичко това ми се струва, че е липса на самочувствие, страх да се покаже пред всички, да изпъчи гърди, да ги погледне с малко надменност и всичко в нея да крещи: “По-красива съм от вас”.

Колегите ми, които също слизат на моята спирка, се надигат от местата си и аз отмествам поглед от Елена. Иска ми се да я заговоря, да ù кажа поне „Довиждане”. Автобусът спира, тя леко се размърдва, но не отваря очи, а аз трябва да слизам. Не мога да се отърся от мислите си. Винаги съм казвал, че за да оцениш красотата на една жена, трябва да я видиш без грим и бижута. Сега е точно така, срещнал съм жена, която е красива, обсебен съм от погледа ù, не мога да ù се нагледам. Не сме разговаряли, освен кратките разминавания в автобуса, не я познавам като характер – просто една позната. Странното за мен е, че започвам да имам изисквания към нея – и то не заради мен самия, а за пред другите. Като че ли е моя и искам да се похваля с нея. Дали точно това не подтиква мъжете да окичват жените до себе си с бижута, да ги обличат с елегантни тоалети - за да се похвалят „Моята е най-красива”. „Моята” - да, моя е, защото е в мислите ми и всичко друго е останало далече от мен. Тази красота трябва да се извиси над всичко. Елена заслужава да ù се възхищават. Не мога да проумея защо ми се въртят такива мисли в главата и нито за миг не се съмнявам, че може би... не съм прав.

Минали са месеци, откакто забелязах Елена в автобуса. Разминаваме се, поздравяваме се, усмихваме се един на друг. А това са само мигове – искрици щастие. От тези искрици като че ли в мен пламва огън и ме гори. Иска ми се да се спра до Елена, да поговорим, просто да си побъбрим. Така ще мога да ù се радвам по-дълго, да я гледам в очите, да потъна в бездната на погледа ù и да не изплувам… В автобуса не мога да седна до нея – винаги са една до друга с Нина. А огънят в мен се разгаря все по-бурно.

Зная в кой отдел работи Елена, зная къде точно е работното ù място. Странно, но досега не ми е хрумвало да погледна към прозорците и да видя дали е там – може би, защото дълго време сградата бе в ремонт, но вече всичко е завършено и подредено. С аварийната кола сновем навсякъде и по всяко време, а не съм я виждал. Сега се озъртам, всеки път когато колата преминава от там. Не я виждам, най-често там няма никой или виждам колежките ù. По време на нощните смени от задните помещения се процежда слаба светлина, свети и мониторът на компютъра, но не виждам никого. Не мога да разбера защо шофьорът на аварийната кола натиска газта до ламарината, когато минава оттам и аз трябва да се въртя като ветропоказател, за да се огледам. Няколко смени подред минавам пеша по пътя – няма я, а зная - на работа е, нали съм я видял в автобуса. Може би е там, но просто не я разпознавам – пътят е доста далеч, а денем стъклата блестят и не се вижда добре. Накрая се престрашавам – неканен ще отида при нея.

Следва продължение...