Един /с извинение!/ физик
Ами – физик…
Наказан от Съдбата с това. Намира доволствие в зарешетения от закони и правила свят.
Не като мен – волният летец из мисълта, фантазията, свободното мнение…
Не би трябвало да сме близки, ама – на… Свързва ни чувството за хумор и отношението към работата.
Той има страхотно чувство за хумор. Почти като мен…
И е принципен в учителската си работа. Поставя добра оценка само при добри знания. При това – в ДНЕШНОТО училище…
„Абе, - вика – нивото ми е паднало. За една тройка колегите искат ученикът за знае поне трите си имена и номера на обувките, аз питам само за нормалните неща от физиката…“
И разказва. Физика в уж математическа гимназия. Което означава поне ВИДИМ интерес към науката. Мъчил се, тормозил се – допълнителни /безплатни, разбира се/ занимания…
На ония не им пукало. Знаели си – от опит – че даскалът е длъжен да ги пусне да преминат. Щото директорът не се интересува от знанията им, а от оценките. И от оценката на шефовете си. Които пък зависят от висотата на успеха – колкото и надут празен балон да е…
Само че и директорът не се обадил, когато физикът оставил 14 /четиринадесет!/ двойки за годината.
Мое мнение – тъпанарите – началници /интелигентен човек началник не става, той си има знания и умения за работа/, та тъпанарите обвиняват за ученическите двойки учителите. Не били научили учениците, видиш ли…
Ами, алакоолу, иди преподавай на някое говедо и покажи какво е научило…
Ще възмутя лицемерите.
Днешните ученици са говедца. И родителите им бяха. И ние бяхме. И родителите ни бяха…
Само че – тогава имаше СИСТЕМА. Която не позволяваше да показваме говеждото у нас, налагаше се да сме човеци…
Така че – учениците днес са говедца. И не са виновни за това!
Виновните са началниците – ограничени, некадърни, умеещи да началстват, но не и да ръководят. Изобщо – да водят…
Та той оставил 14 човека на поправителен. На изпита дошли убедени, че учителят е ДЛЪЖЕН да им пише тройките.
Което, разбира се, не станало…
„И сега?“ – попитал ги.
Те безпомощно и неразбиращо вдигали рамене. Светът им се обърнал. Разбрали, че не всичко, дето хвърчи, се яде. И не са принцовете на света…
Ами даже се налагало да работят…
Представяте ли си – горките 16–17 годишни дечица с бяло от прах около носа – да работят???
Родителите им биха припаднали…
Дал им да се преборят с по един урок и ги извикал на другия ден. Тути – мути, дрън-дрън – нещо казали. Нещичко.
А един честно и непосредствено признал – след като разказал заученото: „Нищо не разбрах…“
Викам му: „Тоя е даже за повече от тройка. Щом осъзнава КАКВО не е разбрал, значи има представа за какво става дума и е на прага на разбирането…“
С две думи – минали. Колцина от тях си взели урок, колцина са научили житейско-физичния урок, колцина са пред разбирането що е това учение…
Надяваше се, че е успял.
Като начало…
Защото тумор се реже с нож, тече кръв, има и болка… А може и с баене. И последващо опело…
Остават му две години до пенсия. Но компромис с предмета и задачата – да се УЧАТ младите на мислене и труд – няма да направи…
След него идват колежките му от випуск „Демокрация и фалш“…
Тогава ще има звездопад от шестици.
И тълпи от невежи самоуверени тъпанари…
Нашите деца и внуци…
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
