7 mar 2009, 13:45
Един забравен кибрит
5 мин за четене
Беше един от ония чудни дни на ранна пролет, които те карат да се чувстваш наистина жив. Природата се отърсва от зимния унес с готовност за нов устрем и всичко наоколо радва. Птиците с веселото си чуруликане, дърветата с новите си премени, земята с разтворените си недра за нов живот. Въздухът - изпълнен с нежни флуиди, от които главата ти е сладко замаяна, а тялото леко като перце...
В състояние на точно такова опиянение вървях през центъра на града. Хрумна ми да мина през близката градска градинка. Малко се отклонявах от пътя си, но пък си заслужаваше.
Още щом стъпих на алеята вкусих спокойствието... Сякаш бях в друг свят. Колкото повече приближавах края на алеята, толкова повече забавях крачка. А допреди малко бързах... Нямах много време, но нямах и нищо спешно. Реших, че мястото си заслужава да се насладя на прекрасния ден и приседнах на най-близката пейка.
Както всеки, който не се чувствува на мястото си и аз в първия момент се чудех какво да правя с ръцете си. Пъхнах ги в джобовете на пролетно-есенното си сако. Открих, че вътрешният му джоб през цялата зима е бил дом за един забравен кибрит.
- Е, миличък, отърва кожата за няколко месеца, а? - рекох мислено на пъстрата кутийка, като не спирах да я премятам в ръцете си. От едната й страна свенливо ми се усмихваше едрогърда фолк-певица... Зачудих се кое е по-фалшиво усмивката й или едва-едва прикритият напращял бюст." Няма значение... Важното е да радва окото!"
Разгледах кибритената кутийка от сочната гърла до най-дребната реклама. После бавно я отворих, сякаш се страхувах да не изскочи от вътре някой дух като в приказките... Разбира се, дух нямаше... Дървените клечици кротко лежаха, опрели фосфорните си главици една в друга. Еднакво тънки, фини до съвършенство. Имаха леко зелен цвят, сякаш обагрени от пролетта. Припомних си старите недодялани кибрити без "силиконки" по кутиите и без реклами... Е, все кибрит...Само, дето предишните не палеха много, много... Ама нищо, де! Сигурно и по-лоши е имало. Та кибрита е измислен почти преди сто и осемдесет години! А оттогава какво ли не се е появявало по белия свят... Всякакви запалки - за цигари, за котлони, за автомобили... Всякакви огньоподаващи уреди с всякакви екстри. Все по-модерни и обновени. Само кибрита си е кибрит! Вярно, някои хора почти не го използуват, но това не значи, че той е изчезнал...Сто и осемдесет годишен, ама жив! Дори свеж и украсен!
- Хайде, сега, приятелю, да отпразнуваме твоето излизане от моя джоб! Какво ще кажеш да си направим фойерверки?... Мълчиш... Не ти харесва... Какво казваш?... Ще изгориш?... Даа... Прав си. Забавлението винаги е за сметка на нещо или някого. Аз ще се радвам на малките пламъчета, а ти ще изгориш... Така е. Но да не би да предпочиташ да остарееш в джоба ми и един ден да те изхвърля напукан и ненужен?!... Пак мълчиш... Значи аз трябва да реша...
Всъщност вече бе решено. Извадих една клечка. Драснах нетърпеливо със замах по драскалото. Още в момента на запалването горящия фосфор се отлепи от клечката и се заби в почти новото ми сако. Нямаше как да реагирам. Не можах да спася сакото си от малката дупчица и себе си от неприятната миризма на опърлено.
- Ах, тии! Протестираш, а?... Или искаше да направиш фойерверките по-впечатляващи?!... - гледах намръщено недогорялата клечка, докато я захвърлях в страни. И в яда си по съсипаното сако си рекох: "Ама ,че съм и аз! Седнах тук да се полюбувам на красивия ден, а се занимавам с някакъв кибрит! Дори съм на път да си разваля настроението... Ооо, я стига! Няма да мисля за някаква си дупчица!"- Вдигнах глава и се загледах в края на алеята...
Там, на последната пейка, в този момент момиче сядаше в скута на момче. Още щом седна в него, впиха устни един в друг. Прегърнаха се и се отдадоха на страстта си...
Отвърнах очи. Не исках да мисля за това как могат и те като онази малка кибритена клечка да пламнат, да забият искрите на любовта един в друг... А после да се захвърлят в страни,оставяйки в душата на другия малки, но грозни дупки...
За да не мисля за това, извадих нова клечка и този път внимателно я запалих. Прикрих я с ръце, за да я запазя от лекия ветрец. Пламъчето гореше красиво с леки зеленикави оттенъци. Върхът му непотрепващ, устремен нагоре... Така, съзерцавайки го забравих, че трябва да внимавам и отпуснах ръцете си. Макар и лек ветрецът близна малкото пламъче и то угасна. Поддържах с два пръста недогорялата клечица... Красиво гореше, но бе за кратко. Дори да я запаля няма да гори така, както до сега. Ех, лек ветрец, а прекъсна устрема... Няма как, нищо не ми е направила, но и тази недогорялата ще трябва да отиде при сестра си, дето за малко не ме подпали. Хвърляйки и нея, погледа ми се спря отново на двамата влюбени...
Тя все още седеше в него. Гледаха се безмълвно и жадно очи в очи... Сега можех да ги погледам и да им се порадвам. Не се притеснявах, а и те едва ли ме забелязваха... Най-искрено им желаех пламъкът на любовта им никога да не угасва. Да гори устремен нагоре, нагоре...Да съумеят да го запазят от ветровете на живота, защото веднъж угаснал...Трудно се разпалва, пък и после никога не е същият...
Колко са млади!... А ветровете са толкова много...
Отново се натъжих. Извадих друга клечка. С решение този път да запазя пламъчето живо до края. Стараех се, сякаш от това зависеше живота ми. Запалих огънчето, запазих го от полъха на пролетния ветрец. Пламъчето почти достигна пръстите ми.Тогава близнах леко пръстите на другата си ръка и хванах изгорелия горещ край на клечката. С другата ръка продължавах да я пазя от вятъра. Така догоря до края. В шепата си имах една малка сгърчена въглена линийка... Спомних си за поверието да поставиш овъглената клечка между двете си длани и да ги притиснеш. Когато ги отвориш, ако и от двете страни има еднакви отпечатъци, то значи, че любовта ти е споделена...Неволно отново отправих поглед към влюбените. Без съмнение тяхната любов е споделена. Има време да се разгаря... да утихва... Рано е да мислят за догорели и недогорели остатъци...
Разтворих дланта си. Нежният ветрец побутна полуразпадналата се черна линийка. Сякаш се чудеше на къде да я отвее. Но със следващия полъх я грабна и я отнесе без да се двоуми. Докато отривах дланите си една в друга си спомних едно друго поверие: "Който играе с огън през деня... и т. н." Усмихнах се на себе си и прибрах кибрита в джоба си...
Не погледнах към влюбените. Прогоних мислите си за огъня и за любовта...
Тях винаги ще ги има... Изправих се и бавно се отправих по алеята, отвеждаща към оживената улица. Имах още минутка да се насладя на спокойствието, преди да се слея с потока от забързани хора...
Прекрасен ден! Изпълнен с невидими флуиди и пролетна магия. Един от онези дни, които те карат да се чувстваш наистина жив...
В състояние на точно такова опиянение вървях през центъра на града. Хрумна ми да мина през близката градска градинка. Малко се отклонявах от пътя си, но пък си заслужаваше.
Още щом стъпих на алеята вкусих спокойствието... Сякаш бях в друг свят. Колкото повече приближавах края на алеята, толкова повече забавях крачка. А допреди малко бързах... Нямах много време, но нямах и нищо спешно. Реших, че мястото си заслужава да се насладя на прекрасния ден и приседнах на най-близката пейка.
Както всеки, който не се чувствува на мястото си и аз в първия момент се чудех какво да правя с ръцете си. Пъхнах ги в джобовете на пролетно-есенното си сако. Открих, че вътрешният му джоб през цялата зима е бил дом за един забравен кибрит.
- Е, миличък, отърва кожата за няколко месеца, а? - рекох мислено на пъстрата кутийка, като не спирах да я премятам в ръцете си. От едната й страна свенливо ми се усмихваше едрогърда фолк-певица... Зачудих се кое е по-фалшиво усмивката й или едва-едва прикритият напращял бюст." Няма значение... Важното е да радва окото!"
Разгледах кибритената кутийка от сочната гърла до най-дребната реклама. После бавно я отворих, сякаш се страхувах да не изскочи от вътре някой дух като в приказките... Разбира се, дух нямаше... Дървените клечици кротко лежаха, опрели фосфорните си главици една в друга. Еднакво тънки, фини до съвършенство. Имаха леко зелен цвят, сякаш обагрени от пролетта. Припомних си старите недодялани кибрити без "силиконки" по кутиите и без реклами... Е, все кибрит...Само, дето предишните не палеха много, много... Ама нищо, де! Сигурно и по-лоши е имало. Та кибрита е измислен почти преди сто и осемдесет години! А оттогава какво ли не се е появявало по белия свят... Всякакви запалки - за цигари, за котлони, за автомобили... Всякакви огньоподаващи уреди с всякакви екстри. Все по-модерни и обновени. Само кибрита си е кибрит! Вярно, някои хора почти не го използуват, но това не значи, че той е изчезнал...Сто и осемдесет годишен, ама жив! Дори свеж и украсен!
- Хайде, сега, приятелю, да отпразнуваме твоето излизане от моя джоб! Какво ще кажеш да си направим фойерверки?... Мълчиш... Не ти харесва... Какво казваш?... Ще изгориш?... Даа... Прав си. Забавлението винаги е за сметка на нещо или някого. Аз ще се радвам на малките пламъчета, а ти ще изгориш... Така е. Но да не би да предпочиташ да остарееш в джоба ми и един ден да те изхвърля напукан и ненужен?!... Пак мълчиш... Значи аз трябва да реша...
Всъщност вече бе решено. Извадих една клечка. Драснах нетърпеливо със замах по драскалото. Още в момента на запалването горящия фосфор се отлепи от клечката и се заби в почти новото ми сако. Нямаше как да реагирам. Не можах да спася сакото си от малката дупчица и себе си от неприятната миризма на опърлено.
- Ах, тии! Протестираш, а?... Или искаше да направиш фойерверките по-впечатляващи?!... - гледах намръщено недогорялата клечка, докато я захвърлях в страни. И в яда си по съсипаното сако си рекох: "Ама ,че съм и аз! Седнах тук да се полюбувам на красивия ден, а се занимавам с някакъв кибрит! Дори съм на път да си разваля настроението... Ооо, я стига! Няма да мисля за някаква си дупчица!"- Вдигнах глава и се загледах в края на алеята...
Там, на последната пейка, в този момент момиче сядаше в скута на момче. Още щом седна в него, впиха устни един в друг. Прегърнаха се и се отдадоха на страстта си...
Отвърнах очи. Не исках да мисля за това как могат и те като онази малка кибритена клечка да пламнат, да забият искрите на любовта един в друг... А после да се захвърлят в страни,оставяйки в душата на другия малки, но грозни дупки...
За да не мисля за това, извадих нова клечка и този път внимателно я запалих. Прикрих я с ръце, за да я запазя от лекия ветрец. Пламъчето гореше красиво с леки зеленикави оттенъци. Върхът му непотрепващ, устремен нагоре... Така, съзерцавайки го забравих, че трябва да внимавам и отпуснах ръцете си. Макар и лек ветрецът близна малкото пламъче и то угасна. Поддържах с два пръста недогорялата клечица... Красиво гореше, но бе за кратко. Дори да я запаля няма да гори така, както до сега. Ех, лек ветрец, а прекъсна устрема... Няма как, нищо не ми е направила, но и тази недогорялата ще трябва да отиде при сестра си, дето за малко не ме подпали. Хвърляйки и нея, погледа ми се спря отново на двамата влюбени...
Тя все още седеше в него. Гледаха се безмълвно и жадно очи в очи... Сега можех да ги погледам и да им се порадвам. Не се притеснявах, а и те едва ли ме забелязваха... Най-искрено им желаех пламъкът на любовта им никога да не угасва. Да гори устремен нагоре, нагоре...Да съумеят да го запазят от ветровете на живота, защото веднъж угаснал...Трудно се разпалва, пък и после никога не е същият...
Колко са млади!... А ветровете са толкова много...
Отново се натъжих. Извадих друга клечка. С решение този път да запазя пламъчето живо до края. Стараех се, сякаш от това зависеше живота ми. Запалих огънчето, запазих го от полъха на пролетния ветрец. Пламъчето почти достигна пръстите ми.Тогава близнах леко пръстите на другата си ръка и хванах изгорелия горещ край на клечката. С другата ръка продължавах да я пазя от вятъра. Така догоря до края. В шепата си имах една малка сгърчена въглена линийка... Спомних си за поверието да поставиш овъглената клечка между двете си длани и да ги притиснеш. Когато ги отвориш, ако и от двете страни има еднакви отпечатъци, то значи, че любовта ти е споделена...Неволно отново отправих поглед към влюбените. Без съмнение тяхната любов е споделена. Има време да се разгаря... да утихва... Рано е да мислят за догорели и недогорели остатъци...
Разтворих дланта си. Нежният ветрец побутна полуразпадналата се черна линийка. Сякаш се чудеше на къде да я отвее. Но със следващия полъх я грабна и я отнесе без да се двоуми. Докато отривах дланите си една в друга си спомних едно друго поверие: "Който играе с огън през деня... и т. н." Усмихнах се на себе си и прибрах кибрита в джоба си...
Не погледнах към влюбените. Прогоних мислите си за огъня и за любовта...
Тях винаги ще ги има... Изправих се и бавно се отправих по алеята, отвеждаща към оживената улица. Имах още минутка да се насладя на спокойствието, преди да се слея с потока от забързани хора...
Прекрасен ден! Изпълнен с невидими флуиди и пролетна магия. Един от онези дни, които те карат да се чувстваш наистина жив...
© Мая Санд Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Благодаря ти, Петинка!
-
Увлекателно разказваш!
Хареса ми!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
