Беше един от ония чудни дни на ранна пролет, които те карат да се чувстваш наистина жив. Природата се отърсва от зимния унес с готовност за нов устрем и всичко наоколо радва. Птиците с веселото си чуруликане, дърветата с новите си премени, земята с разтворените си недра за нов живот. Въздухът - изпълнен с нежни флуиди, от които главата ти е сладко замаяна, а тялото леко като перце...
В състояние на точно такова опиянение вървях през центъра на града. Хрумна ми да мина през близката градска градинка. Малко се отклонявах от пътя си, но пък си заслужаваше.
Още щом стъпих на алеята вкусих спокойствието... Сякаш бях в друг свят. Колкото повече приближавах края на алеята, толкова повече забавях крачка. А допреди малко бързах... Нямах много време, но нямах и нищо спешно. Реших, че мястото си заслужава да се насладя на прекрасния ден и приседнах на най-близката пейка.
Както всеки, който не се чувствува на мястото си и аз в първия момент се чудех какво да правя с ръцете си. Пъхнах ги в джобовет ...